Тютюн

VIII глава - втора част

- Как така липсваше?... - удиви се собственикът на мелницата. - Ти провери ли?
- Казах ви само, че за бельото не посмях да помисля - продължи директорът. - От страх да не си го представя жълтеникаво като ризата на Изабела, която се преобличала само след завръщането на мъжа си от поход... Но почти съм сигурен, че то съществуваше… Да, уверен съм, че съществуваше.
- Какъв ужас, ако не съществуваше... - рече дъщерята на адвоката. - Аз постепенно добивам представа за твоя филмов вампир... Вероятно от него се разнася благоухание на чесън и пот.
- Не, не забелязах такова нещо!... - увери директорът. - Ако имаше, щях да го усетя. Аз съм много чувствителен към миризмите... От нея се разнасяше просто дъх на сапун за пране... Честна дума... В тялото й имаше нещо първобитно и свежо.
- А, видяхте ли къде е била работата?... - извика дъщерята на адвоката.
- Къде? - сериозно попита директорът,
- В първобитното и свежото.
- Та що от това?
- Нищо... - каза дъщерята на адвоката. - Просто установявам факт, който не говори добре за състоянието ти.
- Аз не крия вече това! - откровено призна директорът.
Всички, с изключение на дъщерята на адвоката, прихнаха да се смеят. Нейната духовитост се състоеше в това да остава сериозна, когато другите се смееха.
Полковникът и възрастните дами, които седяха на масата му, извърнаха недоволно глави към компанията.
Дъщерята на адвоката имаше своеобразно държане, което полковникът намираше нетърпимо. Понякога тя бе тиха и кротка като Богородица, а друг път поведението й ставаше хулиганско. За да обиди офицерите, които от раболепие пред полковника не смееха да танцуват с нея, тя идваше на чайовете им в обувки с ниски токове, в спортна фланела и къса шотландска пола на квадрати, а чорапите си запретваше с ластици под коленете.
- Не вдигайте такъв шум... - смъмра тя кавалерите си. - Полковникът ще съсипе остатъка от реномето ми и после няма за кого да се омъжа.
- Омъжи се за мене - предложи директорът.
- След признанието, което направи ли? - невъзмутимо попита дъщерята на адвоката.
Компанията отново избухна в смях.
Полковникът мрачно отпи от ракията си, а дъщеря му продължаваше да танцува равнодушно с артилерийския капитан.
- Не намирате ли, че доброто настроение на тази госпожица е прекалено? - внезапно попита тя.
- Да, съвсем прекалено - угоднически се съгласи капитанът.
Но той завиждаше на веселата компания и бе леко отегчен от дъщерята на полковника, която танцуваше старомодно и държеше дясната си ръка изпъната като прът. В това време тангото свърши и оркестърът внезапно засвири румба. Задължен от протокола - танцът с дъщерята на полковника не биваше да се прекъсне преди голямата почивка на оркестъра, - капитанът почна да подскача учтиво в такта на румбата. От бързото темпо партньорката му се изпоти малко, пудрата върху лицето й овлажня и около очите й се появи мрежа от ситни бръчици. Артилерийският капитан отбеляза съчувствено това и почна да мисли за новата си англо-арабска кобила, с която напролет възнамеряваше да вземе участие в общоармейските състезания.
Докато полковникът и жената на капелмайстора обсъждаха идеята да въведат за чайовете покани, веселата и дръзка компания от цивилни направи нова поръчка на ракия.
- Инспекторе!... - попита дъщерята на адвоката. - Какво е вашето мнение за филмовия вампир на директора?
- Лошо!... - отвърна инспекторът. - Задава непрекъснати ядове на полицията.
- Така ли?... Да не е крадла? - попита собственикът на мелницата.
- Не, не е!... - важно произнесе инспекторът. - Ако беше крадла, щяхме да се справим с нея веднага... Лошото е, че тя е една от най-хитрите комунистки в града.
- Чакай! - внезапно се намеси синът на народния представител. - Да не говориш за Лила?
- Същата.
- Виждал съм я! - извика собственикът на мелницата. - Екстра парче!...
- Ух... и какво! - добави синът на народния представител.
- Без грубости към моите най-нови чувства, господа!... - продължи директорът. - Аз споменах непредпазливо за шарките по бельото на баба си и това ви даде повод да унижите моята любима... Но ако вие я облечете прилично, ще се получи образът от пиесата "Пигмалион".
- Каква е тая пиеса? - попита собственикът на мелницата.
- Ти си отегчително прост!... - рече директорът. - Обясни му! - обърна се той към дъщерята на адвоката.
- Обясни му ти - отговори дъщерята на адвоката. Собственикът на мелницата се ухили безобидно.
- Нямам нужда от обяснения!... - заяви той. - Гледал съм всички оперети.
- Стига ти толкова - рече директорът. - Не гледай повече.
Цялата компания включително и собственикът на мелницата, но без дъщерята на адвоката, почна да се превива от смях. Полковникът и строгите дами около него хвърлиха пак враждебни погледи към компанията, а дъщеря му все още танцуваше с артилерийския капитан. Оркестърът почти мигновено след румбата бе започнал да свири отново танго. Капитанът се опита да превие протегнатата и вдървена като чадър ръка на партньорката си, но не успя. "Този гарнизон е дяволски скучен - реши той. - А капелникът е просто теле в униформа... гадовете му стържат цигулките си вече половин час." След това мисълта му се върна нежно към кобилата: "Трябва да я покажа на ветеринарния лекар... Дясното й око не е в ред... Има си хас да ми изиграе номер за състезанията!..."
Докато капитанът мислеше неспокойно за възпаленото око на кобилата си, в залата се вмъкна кучето на сина на народния представител. Влизането му не предизвика негодувание, а само весело оживление. То обиколи бързо залата, душейки танцуващите, след това намери господаря си и се сгуши покорно в краката му.
- Ето петия кавалер на компанията!... - рече дъщерята на адвоката, като погали кучето. - Предполагам, че само той не е загубил ума си по вашата Лила.
- Ти започваш да губиш от хумора си - забеляза директорът, като я погледна сериозно.
- Затова пък печеля в мъдрост - отвърна тя.
- Потрябвала ти е мъдрост!... - каза директорът. - Дай да се чукнем!...
Но дъщерята на адвоката не се чукна с директора, а се обърна към инспектора.
- Инспекторе, и вие ли харесвате Лила? - презрително попита тя.
- Не! - решително отговори инспекторът.
- Мазник! - безобидно, но точно определи някой.
- Аз съм по свежото, но не и първобитното - заяви инспекторът.
- Тогава елате да танцуваме! - предложи дъщерята на адвоката. - Свирят нашето танго.
Инспекторът се изправи веднага. Настроението му изведнъж се подобри. Той съзна, че дъщерята на адвоката го покани, за да ядоса сина на народния представител или офицерите, но въпреки това сърцето му плувна в сироп от щастие.
Двамата се прилепиха и понесоха в тангото.
Дъщерята на адвоката направи лека гримаса.
Всред благоуханието на парфюм и тютюнев дим чипото й носле усети в дрехите на инспектора тънка, едва доловима миризма на карбол - миризмата на участъка и подземието, в което изтезаваха Варвара.
След блокадата в работническия квартал настъпи уплаха. Безработицата и гладът се превърнаха временно във второстепенни грижи. Мъжете се поздравяваха мрачно, жените престанаха да се карат за дреболии, игрите на децата затихнаха. Върху лицата на всички се четеше думата "провал", която означаваше арести, разпити, побоища, разстройство на цялата партийна организация, на всичко, създадено досега. Пускаха се различни слухове: едни разправяха, че някаква жена била застреляна през блокадата при опита й да прегази реката; други, напротив, твърдяха, че е успяла да избяга. И само малцина научиха по партийна линия най-лошото: че тази жена, уловена жива, беше подложена на зверско изтезаване в полицията.
Денем и нощем из тесните улички на работническия квартал сновяха патрули от конна полиция - стражари с каски и гумени, лъснати от дъжда пелерини. Безработните мъже се събираха често на малки групи по пресечките на улиците. Между тях и патрулите, които кръстосваха квартала, избухваха спречквания.
- Ей, кучи синове!... - викаха полицаите. - Вие пак се събрахте!
- Какво? Забранено ли е да разговаряме? - питаха работниците.
- Пръскайте се или ще ви подкараме към участъка.
- Подкарайте ни, ако не ви е срам!... - възразяваше дребен, старичък денкчия с пожълтяло лице.
Стражарите вдигаха заплашително бичове и се спускаха с конете си към групата.
- Какво дрънкаш бе, философ?...
Групата се разпръскваше, но бавно, сякаш по собствено желание. Стражарите заплашваха грубо, но не удряха никого. Някаква незнайна сила ги караше да гледат работата си в отсъствие на началството през пръсти. Те бяха момчета, които постъпваха на полицейска служба, идейки от гладни, планински села, където по мършавите нивички над сипеите зрееше само ръж и елда.
На общината хрумна идеята да разшири през кишавия сезон водопроводната мрежа. В квартала дойдоха непознати работници, които почнаха да копаят канал, псуваха полицията и мазно се опитваха да завържат разговор. Тютюноработниците им обърнаха гръб с презрение. Те познаха веднага, че това са провокатори. Копачите си отидоха, каналът остана недовършен и никакви техници не дойдоха да поправят чешмата.
Ала уплахата и бездействието, които настъпиха в работническия квартал през първите дни след блокадата, бяха само привидни. Веднага изпъкнаха дълбоките резерви на партията, нанесоха се контраудари, определиха се лицата, които щяха да заместят в случай на арестуване досегашните отговорници. Агитацията срещу властта се засили, и то от хора, за които никой досега не бе подозирал, че са комунисти. Всички активисти получиха заповед от инспектора да се разписват сутрин и вечер в околийското управление. Едновременно с това полицията правеше нощни проверки по домовете им. Инспекторът искаше да улови гузните. Но активистите не се поддадоха на паника. Никой от тях не избяга, не премина в нелегалност, защото това щеше да насочи инспектора към верни следи.
Докато активистите се разписваха редовно и кротко в участъка, по други места се случиха събития, които накараха околийския управител да излезе от кожата си. Някой подпали сеното, което полицейският ескадрон бе купил на търг от един богат селянин в околността. Загубата остана за сметка на продавача, тъй като сеното не беше още превозено и прието в града. Но акцията направи силно впечатление. По стените на къщи и учреждения се появиха дръзки комунистически лозунги, които се заличаваха трудно, понеже бяха написани с блажна боя или с драскане на дебел пирон върху мазилката. Една сутрин гимназията осъмна с червено знаме на покрива. Неуловими ремсисти подхвърляха в дворовете на гражданите позиви.
- Къде натискате, къде се пука!... - злобничко подмяташе кметът на околийския управител.
В града пристигна с автомобил областният управител. Той бе пълен, важен и надут човек, който изслушваше докладите на подчинените си, като пазеше загадъчно мълчание и така успяваше да всее в душите им необходимата за дисциплината паника. След като похапна и отпочина добре в дома на първия адвокат в града, той свика конференция от административни лица. Полицейският инспектор със свойствената му хитрина и навик да бяга от отговорности успя да си измие ръцете, като хвърли вината за нервното напрежение в околията върху блокадата на работническия квартал, заповядана от околийския управител.
- Аз бях против тази блокада - заяви той. – Не трябваше заради улавянето на един незначителен комунистически функционер да се възбуждат и дразнят осем хиляди работници, които през зимата са особено чувствителни... В борбата срещу комунистите трябва да се проявява повече такт.
Околийският управител - сприхав запасен майор, който трепереше за мястото си - го прекъсна злобно:
- Какво наричате вие такт?... Бездействието и танцуването в клуба ли?
- Не! - хладно отговори инспекторът. - Такт е, когато действията ни са обмислени и отговарят на целта... А колкото за танцуването в клуба - инспекторът се усмихна небрежно и снизходително, - то не е по-осъдително от всекидневното отбиване в пивница "Булаир".
- Искам обяснения! - кипна сприхавият о. з. майор.
- Ще ги получите на друго място - отговори областният управител.
И продължи загадъчно да мълчи.
Резултатът от това мълчание беше едно дълго писмо-циркуляр, което се получи след два дни в града и в което областният управител даваше наставления как да се пази общественият ред. То бе написано във високопарен, държавнически стил, като програмната реч на новия министър-председател, и съдържаше скрити закани срещу работниците.
Околийският управител се успокои за мястото си и вечер отново почна да се заседява в пивница "Булаир", а полицейският инспектор си направи цивилен костюм, с който продължи да ходи на танците във военния клуб.
Лила очакваше денонощно да бъде арестувана. Тя беше обмислила вече поведението си: пълно отричане на всяка партийна дейност и връзки с когото и да било. Зад нея стояха градският комитет, ремсът, цялата система от партийни ядки в квартала и тютюневите складове. Провалът трябваше да се спре, макар и с цената на неописуеми изтезания, на пълно отричане от себе си.
През тези тежки дни тя прекарваше по-голямата част от времето си в къщи. Излизаше само да се разпише в участъка и до читалището за книги. Четеше от сутрин до вечер при прозорчето, докато сивата светлина на кишавия зимен ден се превърнеше в мрак, а носле запалваше лампата и почваше да плете. Стъпките
на случайни минувачи я стряскаха. Всеки нощен шум
я събуждаше. Първите тръпки от страха, че идеха арестуват, се превръщаха бързо в хладно спокойствие, в мрачно вълнение и самоувереност, от която се раждаше надеждата за живот. Ала от тази надежда, която я връщаше към обикновеното състояние, бликаше отново страхът. Всеки ден, всеки час, всеки миг волята на Варвара можеше да се пречупи, а съпротивата й да се превърне от героизъм в предателство.
Но времето течеше, люшкането между страха и надеждата продължаваше и все нищо не се случваше. Заваля сняг, който пак се стопи и превърна уличките в канали от тиня и мътна вода. Късите декемврийски дни се редуваха с дълги, тревожни нощи. Утрото започваше с белезникава светлина и гъста мъгла, която на обед се разредяваше, а вечер падаше отново. Спестените през лятото пари намаляха. Семейството почна да пести храната и топливото. Лила измършавя. Женствената мекота, която говорът и очите й добиваха в къщи, сякаш беше изчезнала завинаги. Говореше малко, но отривисто и точно. Чертите на бледото й лице замръзнаха в постоянна изопнатост. Сивосинкавият й поглед пронизваше.
Майката на Лила заприлича на посърнала сянка. Тя се оплакваше, слухтеше, кълнеше тихичко полицията и господарите. Понякога започваше да шета безсмислено или да изчетква и кърпи дрехите на Лила, сякаш последната се беше превърнала в малко, безпомощно момиченце и не можеше да свърши тази работа сама. Шишко също отслабна, стана нервен и заядлив, почна да се кара на политически теми с шурея си, който бе социалдемократ. Не се понасяше лесно страхът да загубиш единственото си дете. А шуреят на Шишко съзнаваше това и въпреки споровете продължаваше да го приема търпеливо на работа в дюкянчето си.
дна вечер партийното разузнаване донесе, че Варвара, след като бе устояла на мъченията, е изпратена в София. Лила мислеше дълго и напрегнато за безшумния й героизъм. Тя отдъхна, но не отслаби своята бдителност, не се свърза веднага с другарите от градския комитет. Опасността се беше само отдалечила. Лила продължаваше да очаква арестуване, но вече свикна да не се стряска, да не изпада в пристъпи на мъчителен страх. Напрежението през тези дни бе създало у нея нещо ново, което не притежаваше досега. И то бе хладната готовност за всякакви изпитания.
Когато положението се успокои малко, тя потърси връзки чрез доверени съседи с един възрастен легален другар от градския комитет. Този другар бе пенсиониран чиновник от данъчното управление и се сети да дойде сам, носейки с хамалин една тенекиена печка, която Шишко трябваше уж да поправи. Лила му предаде съобщението на областния комитет.
Възрастният другар поклати тъжно глава.
- Лошо! - рече той. - Кому бяха нужни тия съобщения сега? Заради тях стана всичко. Горе другарите се карат и си играят на изключване, а тук ние търпим поразиите от тяхната небрежност...
- Остави това сега!... - Лила разбра, че другарят от градския комитет споделяше убежденията на Задграничното бюро и на Павел. - Арестуваната другарка устоя тук, но не зная дали няма да проговори в София.
- Щом издържа тук, ще бъде твърда и в София.
- Но ако все пак ме издаде? Не е ли по-добре да премина в нелегалност навреме?
- Не!... - отвърна възрастният другар. - Ако преминеш в нелегалност, ще се обвиниш сама, а баща ти ще бъде смазан от бой... Трябва просто да издържиш опасността докрай!... Нелегалните са и без това много. Партията едва им намира квартири.
- Но ако ме арестуват?
- Няма да признаваш нищо... Това е единственият начин да спасиш себе си и нас.
Възрастният другар погледна Лила изпитателно. Синкавите й очи изразиха сурово и мълчаливо съгласие.
- Кога ще приведете в изпълнение решението за Стефан и Макс? - попита тя след малко.
- Ще видим!... - уклончиво отговори другарят от градския комитет, като се намръщи. - Макс и Стефан работят добре в града... Нещата, за които трябва да мислим сега, са по-важни от прищевките на Лукан.
- Няма прищевки на Лукан, другарю!... – остро го прекъсна Лила. - Не може да се говори така!... Има само партийна заповед, която сме длъжни да изпълним.
Възрастният другар я погледна строго. В набръчканото му лице, в посивелите вежди, в избистрените му старчески очи имаше гняв и скрито достойнство, които я накараха да се смути.
- Няма нужда да ми четеш урок!... - рече той. - Лукан не представлява цялата партия... Аз ще повторя още много пъти това. Партията съществува, преди да се роди Лукан, а аз и твоят баща сме едни от нейните основатели тук!... Така че бъди напълно спокойна за партията. Аз държа за нея повече от тебе.
Лила се изчерви.
- Очаквах от тебе други възгледи по въпросите, за които спорим - сухо добави той.
Лила се изчерви повторно.
- Заради Павел Морев ли? - попита тя гневно.
- Заради партията!... - спокойно отговори възрастният другар от градския комитет.
През следващите дни инспекторът отмени заповедта за разписване в участъка и напрежението отслабна. Работническият квартал постепенно се успокои. Отново изпъкнаха всекидневните грижи за намиране на каква да е работа, на храна и топливо. Активистите възобновиха своята дейност, която подобно на киселина разяждаше бавно, но сигурно устоите на враждебния свят. В замяна на това изчезнаха дръзките комунистически прояви в центъра на града. Останаха само дребните разправии с позиви и проявите в гимназията.
Към края на първия месец след блокадата поведението на Лила беше все още предпазливо. Тя не се срещаше с другарите от градския комитет, а само с активисти от складовете. Може би Варвара я беше издала и полицията нарочно не предприемаше нищо. Може би инспекторът употребяваше тактиката на "фюлерите" - да мълчи и да наблюдава чрез провокаторите си хората, с които Лила най-често се срещаше. Ала и тази опасност премина. Тя се увери постепенно, че агентите не я следяха непрекъснато, а когато предприемаха това, вършеха го така тромаво, щото тя се усмихваше. Всичко това й даде смелост да отиде на явката с Йосиф, която разся последните й тревоги.
Срещата стана една зимна вечер в квартала до гарата. Духаше мразовит вятър, безлюдните улици навяваха тъга и самотност, по черното небе блещукаха ледени звезди. След като се разпознаха под светлината на една улична лампа и се увериха, че никой не ги следи, Йосиф и Лила се приближиха един към друг. Лила трепереше от студа в тънкото си палтенце, а Йосиф носеше дебела кожена шуба и калпак. Той бе агроном, работеше в Министерството на земеделието и използуваше командировките си по тези места за партийна работа, имаше едро лице с бадемовидни очи и дебели устни. Гъстата и черна брада, която бръснеше всеки ден, придаваше на бузите му металносив цвят. Той бе винаги намръщен - от страх да не го заловят и от разни служебни грижи. Лила тръгна с него.
- Няма опасност от провал - лаконично съобщи той. - Варвара е пусната на свобода... Сега другарите се занимават с лекуването й.
- Уверени ли сте, че не е издала нищо? - попита Лила.
- Уверени сме. Няма арести.
- Тук също няма, но тревогата беше голяма.
Йосиф не отговори. Той изплю угасналия фас на цигарата си и веднага запали друга.
- Преживяхме голямо премеждие… - подчерта Лила.
- Добре де! Стига си се оплаквала - грубо рече Йосиф. - Опасност има навсякъде... Да не очакваш да ви гладят с перце?
- Не очаквам, но кажи на другарите да внимават кого изпращат... Проиграхте за нищо и здравето на Варвара.
- Ние си знаем работата... Съобщи ли решението за Стефан и Макс.
- Съобщих го.
- Изпълни ли се?
- Вероятно.
- Как така вероятно?... Да или не?
- Ох, боже мой!... Това ли е най-важното, което трябва да научиш сега?... Поради събитията не съм виждала другарите от градския комитет.
- Значи, трепериш от страх и не се интересуваш от партийната работа.
Гласът на Йосиф бе заядлив и суров.
- Слушай! - тихо избухна Лила. - Ти си невъзможен човек и не можеш да се сработваш с никого... Искам да ме освободят от връзката с тебе.
- Ще съобщя на другарите за този каприз.
Гласът на Йосиф стана зъл. Той разкопча шубата си и почна да търси нещо във вътрешния джоб на сакото си.
- Има ли да ми казваш друго? - сухо попита Лила.
- Има.
Той се озърна предпазливо и мушна в ръката на Лила няколко сгънати листове.
- Какво е това?
- Директиви за подготовка на стачката. Написани са със симпатично мастило. Да се разучат внимателно и унищожат веднага.
Лила пъхна сгънатите листове в джоба на палтото си. Йосиф съобщи късо, но ясно датата, мястото и паролата на следващата явка, след това се отдели внезапно от Лила и тръгна към хотела. Той направи това, без да каже дори "довиждане".
От гарата изсвири локомотив, някъде лавнаха кучета, зад изпотените прозорци на близката кръчма гъгниво скимтеше стар грамофон.
Лила тръгна към къщи, стискайки в джоба си директивите за стачката.
Пак наставления, пак книжни подробности, пак мъртви, строги и дребнави правила, които определяха подробно с кого да се работи и с кого не!... Пак недоверие към всеки, който оспорваше идейната платформа на стачката, който предложеше нов начин на действие, който седнеше в кръчмата, тръгнеше с момиче или отидеше на вечеринка!... Сякаш за да се бориш за комунизма, трябваше предварително да се откажеш от всяка радост, да обърнеш гръб на живота, да тръгнеш право и неминуемо към смъртта!...
Лила съзна, че преувеличаваше н пресилваше нещата в мисълта си, ала въпреки това в душата й се надигаше смътен бунт срещу листовете, които стискаше в ръката си, срещу намръщения Йосиф, срещу невидимия и тайнствен Лукан, който безспир заповядваше, напомняше, проверяваше, наказваше за най-малки дреболии. Нещо в партията не беше в ред!... Нещо я отдалечаваше от живота, от хората, от нуждите на борбата, от самата основа на маркс-ленинското учение!... Какво беше това? Лила се мъчеше да го разбере, но не можеше. Тя виждаше само конкретните му прояви, ала не бе в състояние да стигне до погрешното начало, което го обуславяше. Може би Павел имаше право!... Може би наистина Централният комитет извращаваше болшевишкото начало, поставяше пред партията неизпълними за сегашните условия задачи, прахосваше силите й, водеше я към безполезна и гибелна борба, към пълно откъсване от масите!... Може би наистина другарите от висшето ръководство бяха тесногръди сектанти, които не можеха да обхванат с ума си едновременно много неща, да стигнат до важните и съществени отношения в действителността!... Може би наистина те бяха заслепени фанатици, които можеха да посочат за пример само героизма си, но не и действителни придобивки в борбата!... Може би наистина бе съвсем погрешно да се къса връзката със Задграничното бюро. Дори за най-простите и неуки партийни членове беше ясно, че стачката не можеше да има масов характер, ако не се подготвеше и проведеше върху широка идейна платформа. Възрастните другари, основатели на партията от тесняшки времена, хора с доказан опит и твърдост в борбата, постепенно се оттегляха от партийна дейност, защото не можеха да се съгласят с директивите на високомерните и намръщени младежи, които презрително ги наричаха "тесняци". Павел имаше заслуги от миналото, блестящ ум и способност да вниква в сложните въпроси, но беше изключен от партията, защото се противопоставяше на Лукан. Доскоро се издигаше лозунгът за героично, но безполезно парадиране пред полицията. Кому бе нужен този лозунг?... Сякаш целта на борбата се изчерпваше с биене на юмрук по гърдите. Ала този лозунг - безполезното биене в гърдите - прозираше още в подготовката, изпълнението и последиците на всяка акция.
Лила въздъхна. Тя не виждаше ясно и пътя, който сочеха Павел и Задграничното бюро. Павел долавяше нещо, което се очертаваше вече в действителността, което плуваше в съзнанието на работниците, но не успяваше да го изрази убедително. Мисълта му се въртеше около вълнуващи, но лишени от конкретност общи положения. Широка идейна платформа за стачката, но каква?... Колко трудно бе да правиш отстъпки и едновременно да запазваш генералната линия на партията!... Търсене на съюзници, но какви?... Имаше ли смисъл комунистите да се свързват със земеделци, с широки социалисти и анархисти, за които не знаеш как ще постъпят утре!... Пестене на силите, но как?... Можеше ли да се води енергична борба без жертви, без кръв и сблъсквания!... Не, и Павел се луташе в безпътица!... Може би той наистина искаше да измести от ръководството заслужили другари, да тикне партията по линията на най-малката съпротива, да разруши единството й. Ала изведнъж всичко това й се стори чудовищно и невъзможно.
Лила продължаваше да върви из пустите улици, по заледените и хлъзгави тротоари. Стъпките й отекваха самотно в мразовитата вечер. Опасността да я арестуват, призракът на мъченията бяха изчезнали, но в душата й бе нахлуло дълбоко и тежко раздвоение, което й се струваше по-мъчително от тревогата. Гневяха я директивите на Лукан, заядливото държане на Йосиф, недоверието към Макс и Стефан. Смущаваха я изключването на Павел, разговорът с възрастния другар от градския комитет, простичките, но пълни със здрав смисъл въпроси на работниците. В тези въпроси, отнасящи се до съвсем дребни и всекидневни неща, прозираха искания, които се противопоставяха на директивите на Лукан и съвпадаха напълно с предвижданията на Павел. Тя отбягваше въпросите, разводняваше отговорите си, замазваше ги ловко и подло с красноречието си. Достойно ли беше това?
Лила въздъхна отново. Раздвоението й ставаше все по-дълбоко. Вятърът бе утихнал, но студът се засили. Над града се спускаше бавно прозрачна мъгла. Невидимите й капчици образуваха около уличните лампи светли кръгове с цветове на дъгата. Върху чистата белота на снега сенките се очертаваха остро, сякаш падаха върху екран, и в тая острота имаше някаква пуста и ледена тъга, която навяваше безнадеждност. Краката и ръцете на Лила бяха вкочанели от студ. Тревогата, слабата храна и оскъдицата на дрехи, от която страдаше винаги, я караха да гледа на зимата като на най-противния сезон. "Веднъж да дойде пролет!..." - помисли тя с неясен копнеж, откъсвайки се за миг от въпросите, които притискаха съзнанието й.
Тя направи опит да се стопли, като тръгна по-бързо, но се подхлъзна и без малко щеше да падне. Пътят й минаваше през един от заможните квартали на града. Прозорците на новите къщи светеха с меки топли светлини. Зад дантелените пердета прозираха уютно наредени стаи, с бюфети, с картини, с големи оранжеви или зеленикави абажури, под които добре облечени жени четяха на топло книги или делови мъже разгръщаха вечерния вестник. От тия прозорци долитаха задушено безгрижни смехове, познатият глас на говорителя по радиото, звуци от танцова музика. Голям камион изсипваше наведнъж шест тона едри лъскави въглища пред къщата, в която живееше районният експерт на "Бяло море". Млада жена с воалетка, кожено палто и високи шушони се връщаше от пазар, а след нея вървеше слугинята й, която носеше претъпкани мрежи с масло и хайвер за сандвичи, с орехи, захар и шоколад за утрешната торта.
Жената и въглищата накараха Лила да почувствува отново варварската мизерия, в която тънеше светът на работниците. Студът й се стори по-остър, бедността по-горчива, неправдата по-унизителна. Мъглата я пронизваше, повдигаше й се от соленото парче паламуд, което бе изяла на обед. Спестените пари в къщи едва щяха да стигнат за още няколко седмици, а после идеше мъчителната просия за каква да е работа. Работниците - а заедно с тях и Лила - си оставаха трагично сами!... Лукан имаше право!... Партията не трябваше да оставя пътя, който бе следвала досега - път на сурова, непримирима и безмилостна борба!... Нямаше нужда от широки платформи, от сложни компромиси, от подозрителни съюзници!... Нямаше нужда от интелигенти като Павел, Стефан и Макс, като възрастния другар от градския комитет, които искаха да поведат партията по пътя на опортюнизма, да разхлабят дисциплината й, да разрушат единството й...
Тъй разсъждаваше Лила, свита от студ, като вървеше из светлините и сенките на мразовитата вечер. Сега мислите й бликаха от студа, който измъчваше лошо облеченото й тяло, от соленото парче паламуд, което я накара да пие цял следобед вода, от едрите лъскави въглища на тютюневия експерт и ситостта на жената, която видя преди малко. Чувствата й отразяваха само неправдата в света. Тя не съзнаваше, че борбата срещу тази неправда трябваше да се води едновременно с много средства н по различни начини, трябваше да бъде далече по-широка, гъвкава и разнообразна, отколкото заповядваха схемите на Лукан.
Лила излезе на пазарната улица и тръгна към железарската работилничка на вуйчо си. Еврейските дюкянчета наоколо бяха затворени и тъмни, но самата работилничка светеше още. Лила отвори вратата и надникна вътре. Чираците и вуйчо й си бяха отишли. Работилничката представляваше дълго, тясно помещение, по чиито стени висяха инструменти. В дъното му, клекнал до един бойлер, работеше Шишко.
- Татко, оставаш ли? - попита Лила.
- Трябва да остана!... Искам да поправя тая пущина!... Влез де!
Лила затвори вратата след себе си.
- Какво?... Свърши ли? - рече той тихо.
- Всичко е наред... Арестуваната другарка е била освободена в София.
- Ох, слава богу!... - въздъхна Шишко. - Стопих се, да ти кажа!... Много се тревожих тоя месец.
- Не може инак - тихо отвърна Лила, а после добави високо: - Тогава ще си отида сама?
- Върви! - Шишко клекна отново до бойлера и почна да го оглежда. - Слушай!… - сети се той изведнъж. - Булката на Симеон ражда и майка ти отиде да бабува... В къщи няма никой.
- Знам - рече Лила.
- Запали си печката!... Има ли въглища?
- Има, но мислех да ги занеса на Симеонови.
- Ти не се грижи за Симеонови!... Блаже трябва да им е купил вече. Запали печката и си чети на топло. Утре ще взема пари от бойлера и ще докарам още сто кила.
Лила пак се накани да си върви, но Шишко я спря отново:
- Слушай!... От паламуда не яж!... Отровен бил, казват... Все при нас ще докарат мършата... Бакалинът го купил тайно, за да печели, и ветеринарният му съставил акт.
- Ще го хвърля.
Лила излезе от работилничката и се отправи към къщи. Мъглата се бе сгъстила леко. Пазарният ден замираше в осветените кръчми на хановете, където пийнали селяни свиреха на гайди и тамбури. От оборите, в които беше разпрегнат добитъкът, излизаше топла, влажна миризма на сено и говежди тор. Тъмните, плътно затворени еврейски дюкянчета се спотайваха мълчаливо, а над тях кротко, но някак безсмислено мъждукаше животът на собствениците им. Дребните еврейски занаятчии в чаршията строяха къщите си така, щото първият етаж да служи за работилничка, а вторият - за жилище. Зад прозорците на тези жилища животуваха плесенясали души, от които понякога се откъсваха смело млади ремсисти.
Тя отмина чаршията и навлезе в уличките на работническия квартал. Повечето от ниските, схлупени къщици бяха тъмни. Работниците си лягаха рано, за да пестят въглища. Над реката висеше гъста мъгла, а в ледената тишина отекваха глухо удари на брадва. Някой цепеше дърва. Когато Лила зави по уличката, в която се намираше тяхната къща, видя внезапно силуета на висок мъж. Той се беше спрял точно пред къщата им и фигурата му се очертаваше ясно върху млечнобелия фон на мъглата, осветена от уличната лампа. Непознатият носеше мека шапка и модно, стегнато в талията палто. "Дългия" - помисли Лила с гняв. Тя постоя няколко минути с разтуптяно от уплаха сърце, после се окопити и влезе в двора на съседите, като се притули зад бараката им. До ушите й долетяха звънливи удари - непознатият чукаше върху стъклото на прозореца. Той повтори това няколко пъти н като не получи отговор, тръгна по улицата. Стъпките му върху заледената почва се чуваха все по-ясно. Той щеше да мине покрай бараката, зад която се беше притаила Лила. Когато мина, тя го позна. Бе Павел. И тогава, без да иска, извика името му с тих, сподавен от вълнение глас.
Павел извърна веднага лицето си към направлението, от което чу гласа й. Лила излезе пред него и го попита:
- Какво търсиш тук?
- Исках да те видя.
Двамата стиснаха несъзнателно ръцете си. Но тя овладя вълнението си първа и рече враждебно:
- За какво да ме видиш?... Нали съм глупачка, която не разбира нищо?
- Нека влезем у вас!...
- В къщи няма никой - студено отказа тя.
- Именно за това - настоя той. Докато Лила отключваше вратата, той произнесе глухо, с нисък, отпаднал глас:
- Мене ме изключиха от партията. Знаеш ли? А тя отговори:
- Знам.
Когато влязоха вътре, той съблече палтото си и седна на стола, а Лила почна да пали печката. И докато я гледаше, стори му се, че не напразно в гнева и пустотата, които го притискаха сега, бе потърсил убежище тук. Той познаваше много жени, но нито една не притежаваше красотата на гордостта у това затворено и малко студено същество. Той познаваше други жени, които имаха гладки лица, руса коса и светли очи, но нито една не излъчваше толкова нравствена сила и такова съвпадение между духовния си облик и идеята, за която се бореше. Стори му се, че тя бе неделима част от този смазан от нищета работнически квартал, от тази гола стаичка с желязна печка, от тези дъсчени одри, покрити с козяци и черги. Стори му се, че във вехтата й пола, в избелелия й пуловер, в отслабналото й лице трептяха мъките, грижите и надеждите на хиляди тютюноработници, които чакаха края на зимата, за да почнат отново тежката, изтощителна и жалко платена работа в складовете. Но всичко това не бе огрубило личността й, не й бе попречило да стане образовано и мислещо същество. Стори му се, че това момиче приличаше на цвете, поникнало върху грозната бедност и лишенията на потиснатия свят, че то бе събрало у себе си всичко здраво, жизнено и прекрасно, което работническата класа можеше да даде, и че може би затова красотата й бе тъй одухотворена, защото нямаше да се поквари никога от сметките и пороците на враждебния свят. Ала едновременно с това му се стори, че у Лила имаше нещо далечно, недействително и призрачно, като образ от бъдещето, който ей сега щеше да се разсее и да остави след себе си само тъга към недостижимото.
Но след малко той съзна, че всичко у нея беше действително - от бледорусия акварелен оттенък на красотата й до тази острота, с която умът и волята й можеха да наранят човека. Тя бе коленичила до печката и раздухваше съчките, а тлеещата жар багреше изопнатите черти на лицето й с червеникаво сияние, под което косата й добиваше вид на гъсти снопове от металнозлатисти нишки. В хубавия й гръб, в яките рамене и заоблените й бедра имаше някаква сила, която го привличаше неотразимо и запълваше пустотата в душата му с такова вълнение, щото той отново почувствува, че бе направил най-разумното нещо, като дойде при нея.
Лумнаха пламъци и печката забумтя. Лила се изправи. Той очакваше да открие върху лицето й вълнението, което изпитваше сам, но видя само изопнатите й устни и две хладни очи, които го гледаха изпитателно. Трепетът, с който стисна ръката му в първия момент, беше изчезнал. Той се сети горчиво, че между двамата съществуваше стена, която ги разделяше, и че тази стена се издигаше не вече върху разногласията им за партийния курс, а върху обстоятелството, че беше изключен от партията.
Лила седна до масата, на другия стол срещу него.
- Днес ли пристигна? - попита тя равнодушно.
- Да - отговори той. - На обед.
- Срещна ли се с другарите?
- Говорих с Ешкенази и няколко души от градския комитет... - Той се ядоса внезапно: - Какво?... Правиш анкета дали не се опитвам да разцепя градския комитет ли?
- Не, не смятам, че можеш да постигнеш това!... - Тя се усмихна с присвити очи и показа веднага острието на своята непримиримост. - Засега ти стига изключването... Но ако видим дори опит да разрушаваш единството, тогава ще постъпим с тебе безмилостно.
- Какво ще направите? - попита той злобно.
- Знаеш много добре.
- Ще бъде забавно, ако Лукан влезе в ролята на мъничък Робеспиер!... - рече той, като се изсмя презрително. - Но кажете му, че няма да успее... По-голямата част от хората в Централния комитет са умни и скоро ще видят истината...
- Значи, ти... ще продължиш?
Тя пое въздух и го погледна косо. Клепачите й се присвиха още по-силно, а зад ресниците им се запали студен и тъжен гняв.
- Не, няма да продължа!... - избухна той, като удари по масата. - Не от страх пред вас, не за да чакам прошката ви!... Ще мълча само защото не искам да внасям преди стачката раздвоение в честните души на работниците, само защото съм сигурен, че Коминтерна и Задграничното бюро ще излязат с решения, които ще ви накарат да дойдете на себе си... А докато стане това, прогонвайте всеки, който иска да работи с нас, тикайте работниците под стражарските бичове, обещавайте им да заемете складовете с голи ръце... Беснейте, докато работниците загубят вяра във вас, докато ви отрекат напълно, докато сами най-носле съзнаете, че се държите като самомнителни глупци... най-съкровеното желание на врага е работниците да имат водачи като вас!...
- Не викай!... - хладно предупреди тя, като погледна към прозореца.
А после опря лакти върху масата и закри лице с дланите си. Думите на Павел я разстройваха. В цялото му пламенно същество прозираха искреност, болка и гняв, които един студен враг на партията не можеше да прояви. Горчивината на тъмните му очи я пронизваше. Всичко, което изрече, съдържаше някаква страшна и жестока истина, която се разбираше вече от самата Лила, от Макс, от Стефан, от възрастния другар в градския комитет и може би от десетки, стотици работници... Ала стори й се, че тази истина щеше да стане още по-страшна, ако се подложеше на всекидневно обсъждане, ако предизвикаше разногласия и спорове, ако почнеше да руши единството на партията в низините. В душата на Лила настъпи отново хаос и раздвоение.
- Всичко това е без значение!... - произнесе той в настъпилото мълчание.
- Кое? - попита тя безпомощно.
- Вашите глупости, които ще бъдат отречени от историята... Партията върви напред и нищо не може да спре развитието й... Ще дойде ден, когато вие ще съзнаете грешките си и аз отново ще вляза в нея.
- Добре!... - Върху лицето на Лила трепна неуверена и тъжна усмивка. - Ти трябва да чакаш този ден н да не действуваш сега срещу единството й.
Той продължаваше да я гледа горчиво, изпитвайки въздействието на силата, с която тялото и душата й го привличаха. Тя бе жена, но в израза й имаше нещо момчешко и невинно, бе зряла, но този израз беше юношески и непокварен. В русата коса, в светлите очи, в бледия оттенък на кожата й имаше някаква студена изопнатост, която очистваше лицето й от всичко чувствено и така оставяше в него само израза на ума и волята. Стори му се, че не бе виждал лице с по-красива и хладна заостреност на чертите, жена с по-голяма способност да заповядва над себе си.
- Лила!... - произнесе той внезапно. - Въпреки всичко аз те обичам.
- Това не е много важно сега - отговори тя, като трепна леко.
- Искаш ли да станеш моя жена? - неочаквано продължи той с равен, проникващ глас, който я разстрои още по-силно.
- Какво казваш? - попита тя, като се намръщи и така успя да скрие вълнението си.
- Да се венчаем тия дни!...
Тя съзна, че всичко това му беше дошло внезапно на ум под влияние на състоянието, в което се намираше. Думите му сякаш проникнаха в нея, раздрусаха мисълта й, запалиха въображението й. Стори й се за миг, че пред нея стоеше осъществена мечтата, за която през часовете на самотност копнееше цялото й същество на жена, на кротко и любещо момиче. И макар никога досега да не бе мислила определено за това, тя си представи малко домакинство, приятно наредена стаичка и маса, сложена за вечеря, на която сядаше Павел, държейки в скута си някакво капризно, ала безкрайно мило същество, на което храната трябваше да се дава с лъжичка. Но това видение, мъчително и недостижимо, се задържа в съзнанието й само една секунда. Миг след това тя се видя отново секретарка на ремса и членка на градския комитет, зад която стояха хиляди тютюноработници. Може би никога - тя го виждаше и се беше примирила вече с това, - никога тя нямаше да има време за свое семейство и свое дете, защото бе обрекла живота си да се бори за щастието на другите. Ала думите на Павел успяха да наранят душата й, събуждаха и разпалваха жаждата й за щастие. Сълзите почнаха да се търкалят по бузите й, а гласът й молеше отчаяно:
- Мълчи!... Остави ме!... Иди си веднага!
Той стана и тръгна към нея. Лила се изправи бързо, сякаш се готвеше за самоотбрана. Рязкото й движение му подсказа колко дълбока бе станал-а пропастта, която ги разделяше. Но все пак той успя да я прегърне. В продължение на няколко секунди, изпитвайки щастие, горест и мъка, тя отговаряше несъзнателно на целувките му. А после сред хаоса от мисли и чувства, които бушуваха в съзнанието й, Лила стана отново господарка на волята си.
- Остави ме!... - рече тя, като се отскубна с бързо и силно движение.
- Лила!... Лила!... - повтаряше той.
- Искаш да удавиш и мене в своето блато, нали!... Искаш да дезертирам и аз от партията, от работата, от дълга си!...
- Лила!... След шест месеца... след една година всичко... целият курс на партията ще се промени...
Той я улови за ръцете и привлече отново към себе си, но тя изхриптя диво:
- Остави ме!... Нищо вече не може да съществува между нас!... Ти си вън от партията!...
Викът й, задушен, грозен и суров, го накара да я пусне веднага.
- Върви си!... - грубо заповяда тя.
Той остана за миг втренчен неподвижно пред себе си. Лицето му доби постепенно студен, безстрастен израз. После той облече бавно палтото си и без да каже ни дума, излезе от вратата.
Лила се хвърли на одъра и заплака горчиво. За пръв и последен път в живота си тя плачеше от любов.