Деперсонализация на личността в поезията на Никола Вапцаров



Никола Вапцаров е наясно с основната роля на лидера в моментите, когато се гради историята. Но той е далеч от пренебрегването на масите; от възгордялата се егоцентрична себичност на символистите. В произведения като “Доклад”, “Горки”, “Пушкин”, “История”, “Ботев” младият поет отразява виждането си за творческата личност като посредник между идеята и народа; като негов водач. Интересно е, че дори в “Моторни песни” - книгата му с пряко изявен агитационен характер - авторът не съумява да изгради монументален, единен образ на този лидер.
Лирическият герой на Никола Вапцаров прекалено много търси себе си. Затова като водещо начало в поезията му се налага интимно-споделящото, изповедното, характерно за повечето млади поети от това време. Следствие от търсенето или по-скоро самият процес на търсене получава израз в диалогичността на творчеството на поета. Разговорите с антологични дадености като “народ”, “земя”, “родина” и с екзистенциални дадености - “майка”, “другари”, “работници”, не постига своята цел. Героят не може да се огледа напълно и окончателно в никой от тях. Той не може и да се експлицира на фона на света, защото светът е с нарушено статукво; защото и неговият образ е прекалено динамизиран. Като резултат от това, вместо да идентифицира себе си, литературният човек на Никола Вапцаров се размива. Той се обективизира и деперсонализира.
Деперсонализацията започва от диалозите. В литературата те винаги са се превръщали в изпитание на ценностите. Владимир Атанасов пише, че диалогичните дискурси в творчеството на този автор имат точно същата цел и са изградени съобразно изискванията не риториката. Но докато идеите на поета са цялостни и завършени и той разбира, че и техният защитник трябва да бъде монолитен, авторът не успява да създаде такъв лирически герой. Зад патосното, лозунговото прозират личностни, по-приглушени тонове. Все пак е невъзможно те да се приобщят към субективистичния изказ, който е преобладаващ за българската поезия. Литературният субект на Никола Вапцаров е твърде различен от двойнствения съмняващ се човек на Пейо Яворов. От първото стихотворение на “Моторни песни” (“Вяра”) до последното (“Предсмъртно”) в диалозите с хипотетичното “ти”, “вие” или с друго, трето лице се осъществяват неподготвени и необосновани преходи от “аз” към “ние”. Те неминуемо са свързани с разколебаване уникалността на личността:
Аз паднах. Друг ще ме смени и …толкоз.
Какво тук значи някаква си личност!?
Разстрел, и след разстрела - червей.
Това е толкоз просто и лгочно.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
Народе мой, защото те обичахме!
Когато лирическият герой води диалог със себе си, както е в “Един сляп”, преходът е “аз” - “ти” - “ние”. Но дори в този случай не се достига до Яворовия разпад на личността. Конфликтът тук е между външното, възприятийното, усвоеното от “радиото” (“Селска хроника”), “рекламите”, “афишите”, “киното” (“Кино”), “злостния агитатор” (“Антени”) и това, което човек помни, знае и чувства. Обективната истина - чута, прочетена, видяна така, “както казват” другите, е част от литературния субект, дори и само за това, че той търси своето място в тази истина; че я носи в съзнанието си: Един размазан Джон /целува страстно Грета./ по устните му - / сладострастна лига…/ Стига!/ Къде е тука нашата съдба?/ Къде е драмата?/ Къде съм аз? Кажете!? (“Кино”).
Неговите душа, памет, знание отказват да припознаят възприемания от сетивата свят за свой: Тази земя,/по която тъпча сега,/тази земя - не е моя земя,/тази земя,/ простете, е чужда. (“Земя”).
“Рибарски живот”, “Един сляп”, “Кино” предлагат по една човешка драма, но те са до такава степен шаблонизирани, че Никола Вапцаров отказва да ги одобри като “своя” действителност. Разочарованието и пълната невъзможност за единение на двете начала у човека водят до емоционални взривове; до резки жестикулации като “Стига!” (“Кино”); до визиите на образа на бъдещето.
Дори в “Двубой” намирането на самия себе си е непостижимо поради множеството персонажи. С които авторът се отъждествява. Там става присъединяването на лирическия герой към даден социален слой. Това, разбира се, го унифицира с масите и размива сред тях. По-интересно е обективизирането на личността чрез думи, знаци от нехудожествена, небиблейска, нефолклорна среда:
Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
e кръв от моето сърце.
(“Двубой")
Това са технически термини като: “мотор”, “бензинни пари”, “антени”, “кондензатор”, “вентил”, “машини”, както и “кино”, “комюникета”. Само че тези думи вече могат да бъдат използвани от поезията, особено след направените промени в архитектониката на стиха.
През средата на века уго Фридрих, като изследва структурата на модерната лирика, отбелязва, че тя прави завой по отношение на езика и стила. За нея оставатпродуктивни именно модерните думи на технократското време, защото те са удобни за създаване на алегории. А при Никола Вапцаров, поради своята амбивалентност, понятия като “завод”, “комини” и други са нещо повече от еднозначните в преносния си смисъл алегории. Авторът прави една стъпка повече към символизацията на тези термини. А превръщането им в художественост цели само умножаването на субекта; неговото обективизиране, но не на фон на космоса, а на фона на неговото време: Тя носи вчната/човешка бодрост/на яките/стоманени/ крила./ Аз виждам в бъдещето тез орляци/ да пръскат/дъжд от семена./ И в песните им,/ рукнали/ отгоре,/ да блика/ труд/ и свобода.(“Романтика”)
Тези думи вече не са чужди на самото родово понятие “лирика”, а са нови културни модели, нови културни кодове, нови универсалии. Човекът от поезията на Никола Вапцаров се експлицира на фона на света не чрез “дървото”, “слънцето”, “синора”, а чрез “киното”, “комюникетата”, “гласа на агитатора”.
Обективизацията на литературния човек завършва с използването на прозаизми като “моля”, “простете”, “знаете”. Този социолект е езикът на външната, възприятийната част от човека и засилва раздалечаването й от духовната половина на лирическия герой. Освен това, както и фразата “борбата, както казват е епична” (“Борбата е безмилостно жестока…”), прозаизмите изразяват едно упование на другите, но не съдържат никаква информация за субекта. Зад тях сякаш н стои никой.
Употребата им, появата на разговорни интонации, нервният ритъм, синкопите, както и нахлуването на технически думи става въможно едва след промяната на стиха. Под въздействие не само на Маяковски, но въобще на конструктивистките школи на футуризма и сюрреализма Никола Вапцаров създава един стих, който има неограничени възможности за експресиране, защото не трябва да се съобразява със строгите изисквания на класическия стих, с неговата цезура и с всички сотанали рестрикции. Авторът оперира със труктурата и формата, и то така, че и конструкцията поражда мисли и емоции
Думите не са на обичайните си места; те опровергават очакванията, нарушават равновесието на света и героя. Не само героят, но и светът не е същият, не е самият себе си: Машини,/ стомана,/ и масло, и пара,/ и смрад./ Внебето - бетонни комини,/ в бордеите - призрачен глад./ Във Мексико златното зърно/ изгарят във парни котли./ Араби, с напукани бърни,/ събират го нощи и дни./ Гърмят елеватори./ Бодро/ мотора/ удари/ юмрук/ на времето/ в старата/ морда..(“Епоха”)
Съгласно художествения метод, бил той социалистически реализъм или новореализъм, Никола Вапцаров трябва да продължи с утвърждаване борбата съответно в името на революцията или в името на демокрацията, но той прави заявления като

Живота без милост ни връзва
крилата с яки въжа,
задушава с отровната плесен
на своята стара ръжда.
И жадния устрем потиска
стоманена каска-небе.
А доле размирно се плиска
човешкото тъмно море.
Напразни лозунги за братството -
живота изправя стена.
…
Епоха на дива жестокост,
препускаща лудо напред.
Кипяща, стоманна епоха
пред прага на новия свят.
(“Епоха”)
Изглежда, че неговата вяра все пак се разколебава, тъй като универсалиите от нов ред, техническите термини подпомагат контекстово достигането до най-трагичното прозрение, че “новата романтика”, прогресът ражда “бетонни стени: и превръща света в “затвор”. Така човек губи своята самостоятелност, а оттам --и инициативата, която би могла да доведе до идентифицирането на героя и до промяна на света.
Драматизмът в поезията на Никола Вапцаров се поражда не толкова от сблъсъка с живота, колкото от конфликта между носещия света и грозната реалност “аз” и несъвместимия с него “аз” на идеите - този, който осъжда и оценява първия, но винаги говори в бъдеще време, без да предприема действителни стъпки в настоящето. Човекът е разкъсан между съвремието и един "“е-свят”. Това противоречие съществува още в първите творби на Никола Вапцаров, а постепенно, чрез веществения свят, авторът обективизира лирическия герой, докато постигне пълната му деперсонализация. При този процес той показва неограничените възможности на модерната поезия, използваща не само нова лексика, но и цялостно ангажирала формата в продуциране на художественост.