Литература

търся темата - Философският размисъл за човека и света в поезията на Атанас далчев

ЧОВЕКЪТ И СВЕТЪТ В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

През 20-те години, когато символизмът в българската поезия е все още водещ принцип, Атанас Далчев твори нова поезия с нова поетика, която представлява съзнателно отдалечаване от принципите на символизма. В този момент не само в българската, но и в цялата европейска поезия се осъществява естетически прелом, водещ към опредметяване и огрубяване на стиха. Далчев пръв в нашата поезия открива художествената изразителност на света на вещите, които до този момент са „забранени” за поетическото слово. Той създава нова поезия, за каквато творците до него не са и мислили - поезия на предметите, на обикновените неща, на делника. Това е поезия, доловила човешкия размисъл, останал „затворен” в болничната стая и опредметен от прозорците и вратите, от пътищата и колите, от балконите и огледалата - изобщо от всичко, с което е запълнено ежедневието на обикновения човек и което дори не се забелязва. Това прозаизиране на стиха - пределно въвеждане на обикновеното, крайната предметност на изображението; липсата на какъвто и да е външен патос и риторика; декламативност и отричане на пряко изразена социалност, е основното, което Далчев внася в новата поезия и което преминава в творчеството на следващите поколения творци.
От пределната конкретност на предметния свят поетът преминава към абстрактните значения и символността на големите обобщения. Хуманизмът изпълва стиховете му, в които болката за човека, за неговото обезценяване и обезличаване е непоносимо силна. Далчевият свят е монотонен и еднообразен и основното чувство в него е тъга. Човекът стига до максимално песимистичния размисъл за преходността на живота и безсмислието на съществуването. Разрушена е връзката между личността и света. Движението не съществува, а светът е застинал в своята статичност и непроменимост, с множеството предмети, които отвеждат към единственото сигурно и смислено нещо - смъртта.
Поетичният свят на Далчев максимално отрича символистичната поезия, но наследява творческите търсения на Пенчо Славейков и Яворов в областта на философските идеи и в стремежа към самопознаване и анализиране на човешката душа. Но и в съдържанието, и във формата Далчев е новатор. Той създава образа на самотника, максимално отчужден от света и осъзнаващ пълното безсмислие на живота. Той стига до белия стих, приближава ритъма на поезията до прозата, разкрепостява езика, въвежда разговорната реч, принизява изказа.
„Поетът скри своето лице зад предметите” - тези думи най-точно характеризират Далчевата поезия, максималната опредметеност на идеите и липсата на истински лирически герой. В първата си стихосбирка - „Прозорец” (1926 г.), поетът създава един нов, оригинален градски пейзаж - монотонен и трагичен, белязан с отчуждението между хората, затворени зад вратите на своите домове, със сивота и безнадеждност, с дисхармонията между човека и обкръжаващата го действителност. Градът не е представен откъм социалния му аспект. Основна роля имат елементите на жилищната стая-стените, подът, вратите, балконът, прозорецът. Те разкриват отношението към света и човека: нищожността на човека, спрялото време. Загубеният смисъл на нещата водят до пълен песимизъм. Човекът е открил вечната тревога на духа в предмета, откъснат от света. В цялата стихосбирка мотивът за пълния разрив личност - свят е основен.
Първото стихотворение, „Болница”, рисува едно затворено, зазидано, изолирано от живота пространство, в което няма цветове („бяла варосана зала”, „бели легла”, „лица побелели”, „бели покривки” и „черни ръце”, „черни клони”). Картината е лишена и от движение - стихотворението е безглаголно, изградено е от звукове, които внушават мисловни настроения в „тишината и здрачът”. Създава се усещане за ужас и безизходност. Човекът присъства не като духовност, като личност, а само с белезите на болното си тяло - „лица меланхолии”, „черни ръце”. Този ужас е допълнен със „звънът на големия стенен часовник”, който отмерва времето на живота и приближава неминуемата, неизбежната, „близката смърт”. Смъртта е грозна реалност в поезията на Далчев. Лишена е от поетичната визия за предопределено инобитийно пространство. Показана е в нейната прозаичност.
Разкъсаната връзка между човека и света е основен мотив в стихотворението „Хижи”. Опредметена е мизерията и нищетата, обезличаването на човека, невъзможността му да поеме живота си в свои ръце. Хижите са белег и на разпадащия се свят, в който страданието е основно състояние. Светът ограбва човешката съдба и отнема всяка възможност или илюзия за смислено съществуване. Хижите, домът като мисловно битие на човека внушават болка със „стени с опадала мазилка”, с „врата раззината и черна”, с „прозорец изпочупен”, а светът е представен чрез слънце, вятър и небосвод, които не са част от вечния кръговрат, а са носители на задълбочаващо се страдание, нищета и обезверяване. Човешкият живот е напълно обезсмислен. В него няма радост, надежда, всичко е разрушено и разрушаващо се, защото човекът е само „вечний образ на глада”. Унизена, онеправдана, личността е лишена от всичко - и от материалната, и от духовната опора на живота. Затова:

щастлив се смята само
студеният и блед мъртвец.

Хуманизмът на поета го кара да се обърне към тези оскърбени и ограбени от живота същества, обречени по рождение на неуспех и страдание, за които „трудът е вечен и безплоден/ и бляновете са напразни”. Забравени и от Бога, „тук не живеят нито хора/и нито божии чеда”; те няма какво да очакват и на какво да се надяват. „Хижи” не е социална творба, в нея няма бунт, тя е изблик на авторовия хуманизъм и на философските му прозрения за света като неуютно и враждебно място за човека, размисъл за живота и най-вече за силата на смъртта.
В стихотворението „Вратите” е стаена една илюзорна сигурност, идваща от изначално познатото - „пътните врати/ на старите прогнили къщи”, неизменни и вечни, винаги на едно и също място - със „странни гласове/ и в делник, и в неделя - всекога”, с „хиляди резби” и с „ръждата като кръв по тях”. Но сигурността и спокойствието са само измамни. Човекът е без място в света, защото светът вече не е негов дом. Няма спасение от „Нея - вечната разбойница” - смъртта е единственото сигурно и осезаемо нещо в човешкия живот и в това стихотворение, както и в „Хижи”. Тъгата и чувството за непреодолима самота в стихотворението „Вратите” преминават като основен мотив в „Стаята”. Предметният свят в него говори за непостоянство, отчужденост от света и от самия себе си, от всичко заобикалящо човека. Стаята е „заключена” - отделена от битието, и всичко е покрито с „прах безжизнен”, със запуснатост, които отвеждат към края и смъртта. Символите на „вечната дрезгавина”, на „есенното слънце”, „зимни дюли”, „чер ковчег”, „умрели часове” отвеждат към идеята за неизбежния край. Тъга и меланхолия изпълват стиховете - човекът не може да намери своето място, своя път. Той търси в отражението възможност за избавление - в огледалото, което е „един прозорец,/ отворен в друг предишен свят”, в портретите, пазещи миналото. Но отразяваното не е реален свят - реалността е в бавното залязване и усещането за смърт. Времето безжалостно отминава - дори часовникът е мъртъв. Това е свят на безвремие, на безкрайно умиране, на затвореност и безнадеждност. Подобна необвързаност със света се открива и в стихотворението „Прозорец”. Реалният свят е заменен с друг - илюзорен и мечтан. Замъгленият от зимата прозорец отрича връзката със света наоколо.
Човекът не може да излезе навън, да „погледне” през прозореца, а се затваря в своя собствен, самотен свят, чужд на всичко наоколо. В този свят съществува копнежът по доброта, красота и съвършенство - „вълшебната птица с лъчезарните златни пера” носи смисъла на една невъзможна мечта за свят без зло. Преобразеният свят не съществува, а човекът не може да осъществи истинска връзка с реалността и връщането към самотата е неизбежно.
Трагичната самотност на човека и пределната отчужденост са разкрити и в стихотворението „Повест” (самото заглавие създава алюзия за разказ - разказ за самоотчуждението, за невъзможността да откриеш себе си, да разбереш собствената си душа). Поетът изповядва пълното разминаване между личността и света около него. Самоизолирал се, героят заменя истинския живот с измислен - отразен в огледалото. Постоянно присъстващите вещи в поезията на Далчев: прозорците, вратата, огледалото, книгите, портретите, носят смисъла на трагична самота и в това стихотворение. Отчуждението достига до пределната си граница - героят живее в къщата, „където не живее никой”, и не излиза никога, и никого не приема; изминал е всички пътища (на спомена); безвремието се оглежда във вечното люлеене на часовниковото махало - един безцелен, безсмислен, никому ненужен живот, лишен от радост, от любов, от движение и случване на нещо. Пределното отчаяние е изразено във възклицанието:

И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е
мойто съществуване!

Човекът сякаш отсъства от собствения си живот. Той е изгубил своята идентичност и не знае Кой е. Противопоставянето, като основа на стихотворението, говори за липсата на себепознание, за тъга и меланхолия, породени от безсмислието на живота. Противопоставени са: „Стопанинът замина за Америка” и „отникъде не съм се връщал”; „не съм аз заминавал никога” и „не излизам никога от къщи”, „ако случайно някой влезе в къщата”и „няма да намери никого”. Това е поезия на самотата и отчаянието, на безнадеждността и търсенето на смъртта. Героят осъзнава своята самота и страда от нея и от отчуждението. Истинският живот е подменен с измислен - този от книгите („Книгите”). Лирическият герой обаче носи философията, че горчивото познание причинява само страдание на душата. Животът е преминал не през, а покрай него, забравил го е. Тъгата и разочарованието произтичат от пропуснатите радости, от истинското познание - за действителността:

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад Книгите
Живота и света.

Философските мотиви за стойностите в човешкия живот стават основни в по-късните стихотворения на Далчев. Той размишлява върху същността на човешката природа („Метафизически сонет”), върху безвъзвратно отлитащото детство, с което си отиват чистотата и непосредствеността на възприятията („Съдба”), върху неизбежността на смъртта („Камък”). Носталгията по миналото е израз на дълбоката чувствителност на духовните сетива на поета:

Къде отиде времето, Когато
е Крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща?
(„Съдба”)

Елегичността на тези стихове е продължена в печалната равносметка за жестоката реалност:

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота.

Грубостта и безсърдечието жестоко нараняват хуманната душа на Далчев. Той страда заради ограбената духовност на другите, заради стеснените хоризонти и обреченото съществуване. В стихотворението „Балконът” се появява нов предметен символ - зазиданият балкон. Той изразява неизползваните духовни простори, свободното пространство, което дава широта на мисълта, но неговото съществуване е неподозирано, защото хората живеят в ограничен, заключен духовен свят, от който няма измъкване. Те са победени от живота, затворени и плахи, неспособни да излязат извън стереотипното съществуване:

Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.

Зазиданият балкон е символ на неосъществената духовност, на нереализираните мечти, на самоограничеността в един обидно неуютен свят. Този свят непрекъснато извиква представата за смъртта - единствено спасение. В стихотворението „Дяволско” животът е представен като „дванайсетте кръга на моя ад”. Героят, пред лицето на смъртта, изпитва обида и гняв срещу света. Той не намира допирни точки с действителността. Животът му е пуст и безцелен, ненужен и непотребен - „аз съм една ненужна жалка мърша”. Пълното му отричане от света е изразено в стремежа към смъртта:

Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

Отрицание на съществуването е основен мотив и в стихотворението „Камък”. Вечното и преходното, животът и смъртта, възвишеното и низкото са философските въпроси, намерили поетичен израз в тази творба. Тя е и пълно отричане от живота, израз на безсмислието и липсата на опорни точки за съществуване:

Вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

В този свят любовта също е неосъществима и несъществуваща. Тя е невъзможна, но може да преобрази вътрешния свят на човека, ако я има. С много болка и копнеж по красивото е изпълнено стихотворението „Любов”. Героят - хамалинът-беден, отритнат, нищожен, е познал възвишеното облагородяващо чувство - любовта. Чрез нея той би победил света, би намерил своето място, би бил щастлив. Но любовта е само мечта. Действителността е друга - изпълнена със самота:

Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.

Тази мечта по простите човешки радости е опредметената връзка на човека със света, към каквато се стреми поетът. В стихосбирката „Ангелът на Шартър” е постигнато съединението на лирическия герой (който вече присъства в стиховете, за разлика от първите стихосбирки, където реално няма лирически герой) с живота, открит е смисълът на съществуването - „синеокото момче” носи жизнерадост и учудено любопитство към света („Синеокото момче”), хамалинът пресъздава света („Огледало”). В стихотворението „Ангелът на Шартър” е изразена радостта от живота. Лирическият герой е открил своята опора и връзка със света:

...в нощта откри ми отново пътя към света

Новият поглед към битието е предаден чрез представите за светлина и доброта: „спасен, смирен”, „благовест”, „благословиш”. Този поглед носи радост от надеждата и успокоението в душата:

И ето грее слънце: ден е.
Светът блести, цъфти пред мене
като старинна стъклопис

Поетът открива смисъла в простите житейски радости („Задните дворове”). Извървял дълъг път на съмнения и пълно отчуждение от действителността, приел раздвоението и скептицизма като житейска позиция, Далчев остава дълбоко философски настроен поет и в късната си поезия, създадена през 60-те години на XX век. Неговите поетически търсения го отвеждат до помирение със света, до дълбоко хуманно осъзнаване на най-обикновените, незабележими човешки радости. Далчев задълго остава самотник в нашата литература. Неговата приглушена, философски углъбена поезия е нехарактерна и трябва да минат години, докато в тази новаторска по дух и форма поезия намерят своя творческа опора поетите от новото поколение - Александър Геров, Валери Петров, Блага Димитрова и др. Те преоткриват Далчевия копнеж по земност и предметност и се приобщават към неговата антипатосност и одухотворяване на вещественото. В поезията си те продължават неговия поетичен размисъл за света и човека - вечно противоречащи си и вечно стремящи се един към друг.