Литература

"ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ" - ВЪЗХВАЛА НА НАРОДНИЯ ДУХ


Почти цялото творчество на класика на българската литература Иван Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския дух. В голяма част от произведенията си авторът се връща към славното Априлско въстание, за да разкрие саможертвата и героизма на народа, отправил последен взор и устрем към свободата. В българското Възраждане и неговия връх - Априлската епопея - Вазов търси и открива не само националната трагедия на своя народ в нейната социалноисторическа и геополитическа обусловеност, но и отделя място за светлите мигове от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление. Навлизайки със словото си в съдбовни и върхови моменти от нашата история, писателят възкресява епоха, изпълнена с трагизъм и полет на духа, епоха на възход и падение. Цикълът "Епопея на забравените", където чрез образите на български възрожденци са очертани славни моменти от близкото минало, е пряко обърнат към наследниците на героите, към тяхната памет. С присъщия си реализъм поетът разкрива историческата правда и възкресява образите на дейци от българското възраждане и националноосвободителни борби като същевременно, чрез акцентуването на великите исторически личности, рисува великите моменти в нашата история. Фактите от конкретно-историческата действителност са обобщени в поетическото слово така, че да ни разкрият авторовите идеи за свобода и безсмъртие. Възрожденският патриотизъм на Вазов не се свени да постави на изпитание ред основни проблеми - смъртта и безсмъртието, честта и безчестието, робството и свободата.
Подтик за написването на цикъла е публикация на Захари Стоянов във в. "Народний глас" от 5. 01. 1883 г. "Имената на българските въстаници, кои са посегнали сами на живота си", с която се откриват много типологични сходства. За Вазов обаче, който носи дълбоко в себе си идейните и емоционални спомени от славното време и с нескрит патриотизъм се връща към епохата на национална гордост, това е само фактическият мотив. Във време, когато личните интереси стоят над всичко, когато се потъпкват гражданските и политически права на личността, творецът се връща назад в миналото, за да черпи вдъхновение от високоблагородните цели и идеи на българските възрожденци. Следосвобожденската действителност разочарова писателя, липсата на идеали, граждански и патриотични чувства в младото поколение карат твореца чрез пантеона от герои не само да възцари отминалия народен героизъм, но и да възпита уважение, почит и преклонение пред славната ни история и борците за национална свобода. Затова и основният мотив, който се прокрадва в целия цикъл, е мотивът за възторга от дейците на нашето национално-революционно движение. Самото заглавие на цикъла "Епопея на забравените" носи в себе си символично значение. Епопея е панорамно изображение на исторически събития с изключително значение за народа и Вазов успява да обхване в едно и началото на нашето Възраждане, и Освобождението, като последна страница от една епоха, изпълнена с големи исторически събития. Връщайки се към забравени образи от тази епоха, поетът не само припомня големите личности на времето, но и възкресява големите патриотични, демократични и революционни идеали на епохата, в която българският национален дух достига своя апогей. Припомнянето на светлите възрожденски идеали е в отговор на следосвобожденската политика и морал, където отдавна са забравени имената и идеите на тези, които със смъртта си воюват за свободата на българския народ.
Цикълът "Епопея на забравените" е изграден от дванадесет оди, в които Вазов рисува най-ярките представители на българското възраждане. Самият жанр - ода служи на поета да възхвали и разкрие възторжените си чувства, породени от героизма на народа. И макар одите да носят заглавия на лица от нашата възрожденска история, то основен герой в тях и целия цикъл е народът. Чрез одите Вазов възпява героичните събития от близкото минало, показва духовната мощ на народа и неговите най-ярки дейци, възвеличава подвига на народ и личност в борбата за свобода. Използвайки одичната форма, Вазов спазва класическата композиция на жанра - въведение, изложение и заключение, за да разкрие историческото значение на подвига. В лирическите отстъпления Вазов дава поетичен простор на личното си чувство на възторг и преклонение пред борческата воля на народа. Масовият героизъм, всенародният устрем към свобода поетът разкрива чрез оди, в които главен герой е народът: "1876" , "Кочо /Защитата на Перущица/", "Опълченците на Шипка". С чистота, безкористност и всеотдайност авторът разкрива патриотичното съзнание и революционното израстване на народа, за да достигне до големите исторически истини за всенародната революция в "Левски" и "Кочо", за всеобщността на борбата в "1876". С патриотичен патос Вазов утвърждава истината, че свободата не ни е дадена даром, ние сме си я извоювали с цената на много жертви и планини от всенароден героизъм. На фона на всеобщия народен устрем към свобода поетът поставя именно историческите личности като духовни водачи на поробения народ. Във всички оди липсва портретна характеристика на героите, тя е само скицирана в "Паисий", "Левски", но за сметка на това образите са живо пресъздадени чрез техните действия и постъпки, които будят народното съзнание. Индивидуалното е намалено до минимум, за да излезе на преден план типичното за героя и времето. Поставяйки героите от дванадесетте оди в контекста на историческия развой, пантеонът на Възраждането започва с Паисий, за да завърши с Опълченците, като Вазов разглежда историята като процес на постепенно национално и революционно осъзнаване. Искрата, запалена от Паисий, преминава през братя Миладинови, през Раковски, Левски, братя Жекови, за да пламне с пълна сила у героите от "Кочо" и "Опълченците на Шипка", които защитават с телата си свободата на своя народ. Историческият момент е изобразен чрез отделните етапи, през които преминава народното съзнание и съзнанието на неговите водачи. С възрожденски оптимизъм, обществен идеализъм и саможертва Вазов рисува образите на първите ни възрожденски дейци, показвайки ролята на личността за националното съзряване на народа. Не случайно "Епопеята" започва с одата "Левски". В личността на Апостола поетът въплъщава съзвучното единство между патриотична всеотдайност и лична нравственост, между съзнанието за дълг пред родината и непреходните човешки ценности. Още във въведението чрез монолога на героя Вазов изразява основните идейни ориентири както на творбата, така и на целия цикъл, а именно - утвърждаване на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, на хуманната мисия на човешкия живот. В съзнанието, че:
…не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда…
творецът утвърждава както будното човешко съзнание, така и нравственият дълг на човека пред хората и народа си. И именно тази хуманна нагласа ражда и осмисля патриотичната саможертва, безкористното себераздаване, безрезервната всеотдайност на българските революционните дейци. Но като централно събитие в цикъла "Епопея на забравените" е поставено Априлското въстание, защото то е не само връхна точка в развитието на революционната идея у нас, но и най-ярък пример за кървавия път на народа ни към свободата. Без да се нарушава връзката между народ и личност, поетът рисува славните мигове на духовен подем и погром. Индивидуалната изява на героите е пресъздадена на фона на колективните действия, където, изпълнявайки своя патриотичен дълг, най-пълно се саморазкрива революционното въздигане на народния дух, устремен към свобода. Поляризацията на падение и подем в одата "Кочо" най-точно разкрива преломността на епохата и времето. Нетърпимостта на роба и желанието му за свобода е съкровен израз на борческото съзряване на народа, достигнал до идеята за саможертва в името на свободата. Подзаглавието на одата "Защитата на Перущица" насочва към главния лирически герой, а именно народът. В порива към подвиг и величава саможертва се осмисля героичното поведение на народа, който с непреклонен дух отстоява своята свобода. Сгъстяването на пространството, затварянето му от широкото пространство на града в тясното пространство на църквата кондензира в себе си непоколебимото отстояване на националното достойнство, на мъжеството и подвига в името на род и родина. На фона на всеобщия масов героизъм на народа Вазов издига величавия образ на простия чизмар Кочо, в чийто действия и огромна духовна сила влага силата на българския дух докрай да отстоява своята клетва: "Свобода или смърт". Извеждането във финала на одата на индивидуален герой само засилва внушението за осмисляне на мъжествените и смели прояви на безсмъртните перущенци. В напрегнатата атмосфера на съпротивата, в непоколебимия борбен дух, в надделяването над страха и ужаса, в съзнателния избор на смъртта пред робството Вазов утвърждава гордата изява на възроденото национално съзнание. В лирическите отстъпления поетът с искрено преклонение застава пред трагичновеличавата народна саможертва, пред националния подвиг:
Перущица бледа, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твойта пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Изхождайки от отношението си към свободата, Вазов поставя и нови етични и естетически критерии. Трагичното поетът открива в историческото величие на освободителната борба, в позора на турското варварство, в трагичния финал на борбата. Възвишеното - в духа на народа, в чувството за национална чест и достойнство, във величието на епохата и нейния драматизъм, в героичната смърт на борците за свобода. Затова и в одата "Левски" Вазов величае и издига до култа към христовия кръст бесилото на дякона, защото то води до безсмъртие. Преклонението пред мъжествения и героичен национален дух, пред борческия стоицизъм на българина е осмислено и чрез емоционалната атмосфера в последната ода от цикъла "Епопея на забравените" - "Опълченците на Шипка". В художественото възкресяване на последните мигове от вековната и драматична борба на народа ни за политическо освобождение, Вазов утвърждава патриотичната всеотдайност, дълга към родината като висш принцип, като смисъл и свята отговорност на човешкия живот. С безпримерния героизъм на Опълченците поетът отхвърля всички твърдения, че свободата ни е дадена даром и за сетен път утвърждава любовта към родината като най-значителна мярка за човешката личност.
В цикъла "Епопея на забравените" Иван Вазов пресъздава историческата и художествена правда за една епоха на утвърждаване на народностния дух, на величие и безпримерен героизъм и, оставайки верен на историческата достоверност, показва и възхвалява българския народ като носител на непреклонната воля да извоюва своята свобода.