ОДАТА “БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК” – ЗАЩИТА НА РОДНОТО СЛОВО



Народният поет Иван Вазов живее с тъгите и радостите на България и й посвещава цялото си творчество.Ярък пример за това е одата “Българският език”, където авторът съединява в едно любовта към Отечеството и към родното слово, които са неразривно свързани.Езикът и родината са свещени и красиви, те създават у поета чувство на гордост и възхищение.Любовта към тях предизвиква не само искрен поклон, но и обет за достойно изпълнение на синовния дълг.
Одата “Българският език” е смела защита и горда прослава на родното слово.За твореца словото е част от свещеното пространство на българския нациионален дух, той съзнава истинската му красота и е готов да го брани от хулите и клеветите на многогласния хор от “чуждите и нашите”.Той е убеден в творческата му сила и мощ и затова думите му звучат не само като красив поетичен жест, а и като истински обет за свещенодействие в името и чрез българския език.
Стихотворението е искрена поетична изповед за любовта и преклонението пред “всичко мило нам и родно”.Чувствата са възвишени, словата са вдъхновени, пламенни:
“Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни …”
Древен е българският език, но той не е само езикът на дедите ни, а и отражение на националната ни съдба.Свят и красив е езикът ни и това послание авторът ни внушава чрез реторични въпроси:
“Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, красива …”
Много са достойнствата на езика ни – благозвучност, мелодичност, които са подчертани с инверсията: “език прекрасен”, реч “гъвкава, звънлива”.Чрез тази възхвала Вазов убедително оборва злонамерените оценки на чужденците.
Възмущението му срещу клеветите и обвиненията към българския език е много силно.Лирическото преживяване се движи от гнева срещу хулителите до гордостта и възхищението от красотата и мощта на родното слово. Преизказването на нападките и хулите очертава образа на “ругателите”.От въображаемия диалог на поета с тях “и чуждите, и нашите” струят възмущението и болката на Вазов.
Българския език е “охулен, опетнен със думи кални” от “общия позор”. Атаките са насочени срещу естетическите особености на речта и литературната й необработеност. Но авторът се дистанцира от тези атаки и осмива слепотата на хулителите, които оправдават бездарието си с несъвършенствата на езика.
В диалога си с унищожителите на ценности Вазов заявява открито своята гражданска позиция и полага обет да защити словото, да го опази като светиня.Той съзнава, че с творчеството си обогатява и усъвършенства езика, възвръща неговия “чистий бляск”.Чрез анафоричното междуметие “ох” поетът ни внушава своята решимост, творческо самочувствие и оптимизъм.
Поетът има велика мисия да свърже миналото, настоящето и бъдещето в съдбата на родния език с творчеството си и да стане посредник между него и потомците.Той се заклева и да накаже виновниците за окаяното настояще на родното слово:
“ и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа”.
Вазов е убеден, че естетическите достойнства на словото ще се стоварят безпощадно върху “хулниците”, опитали се да унищожат една национална светиня.
Народният поет защитава националното самочувствие на българина не само като възпява достойнствата и красотата на езика, но и като го защитава от несъстоятелните нападки.С творбата “Българскияг език” Вазов отстоява законното право на българския език да се нареди сред развитите европейски езици.За поета езикът е част от България и любовта към него е въпрос на чест и достойнство, а дълг на твореца е да му служи.