Литература

Българският форум за литература
Дата и час: Вто Сеп 02, 2014 12:07 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]

Без регистрация! Може да пишете във форума за литература без да се регистрирате.



Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: Сря Дек 17, 2008 11:33 pm 
Offline

Регистриран на: Вто Апр 22, 2008 6:24 pm
Мнения: 707
Човекът и родовият свят в Ботевото стихотворение “Майце си”

Елегията “Майце си” е първото произведение на Ботев, написано още на 19 годишна възраст и публикувано в Славейковия вестник “Гайда”. Стихотворението е писано в Одеса и ясно отразява тягостното положение, в което се е намирал Ботев както в Русия, така и в Румъния.
В елегията “Майце си” Ботев разкрива същността на човека като показва неговия душевен свят, изпълнен с болка и тъга по родина, роден дом, семейство, близки и приятели. Тук той е самотен, изолиран от всичко и всеки. Затова търси утеха и подкрепа в семейството си, най-вече в своята скъпа майка. Майката е център на родовия свят за всеки човек. Тя е утеха и сигурност за своите деца. Връзката човек – родов свят е неразривна и тя стои в основата на цялото стихотворение. Кръвната връзка е здрава и внушава сигурност, защото скитникът – лирически герой – винаги може да се върне при семейството си. Дори неразбран, отхвърлен и огорчен от околните, човек има упование в рода си, там той се чувства спокоен и обичан. Родовият свят в стихотворението е представен от образите на “баща и сестра и братя мили” и най-вече на изстрадалата майка. Семейството, откривано в тяхно лице, е светлият образ в стихотворението, лъчът надежда сред самотата, тъгата и страданието, спасение от скитничеството.
Самото заглавие на стихотворението звучи като послание, изповед на лирическия герой към най-скъпия човек в живота му – неговата майка. Цялата елегия може да се определи като молба за прошка и желание за разкаяние. Образът на майката е въведен в самото начало, като героят се обръща към нея с въпрос, търсейки отчаяно обяснение за своето страдание. Като последна причина за болката си той вижда напускането на бащиното огнище, отказването от близкото, патриархалното, за да тръгне сам по широкия свят.
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен азе...
Лирическият герой се обръща гальовно към майка си с “мале”. Огромна е мъката му, че вместо сред род и семейство, той се сблъсква само с грозното в живота. Гласът на майката звучи като песен и плач, като песен и клетва. В резултат от клетвата лирическият герой остава сам и неразбран. Той жертва семейството си и се превръща в скитник. Лирическият Аз във втора строфа продължава да търси и друга причина за своето изгнаничество в друг образ от семейството – бащата, символ на родовото, кръвната връзка: “Бащино ли съм пропил имане”. Търси я и в разрушената любов на майката: “тебе ли покрих с дълбоки рани”.
Лирическият герой е съсипан, защото младостта му, която може би е най-хубавото нещо от един човешки живот, “съхне и вехне люто язвена?!”. Натрупването на пунктуационни знаци в края на строфата повишава напрежението. В трета строфа продължава духовното умиране на лирическия Аз. Въведени са други образи от пространството на дома, а именно другарите. Показан е конфликтът на героя с външния свят. “Весел” е лирическият герой със своите “мили другари”, “с тях наедно” и той се смее, ала отвътре тлее. Липсата на доверен приятел го спира да разкрие, че неговата младост “слана попари”. От приятел той има нужда, за да сподели, а може би и с негова помощ да се спаси. Създава се усещане за цялостно съсипване. Това личи от израза “приятел нямам”, който градира до “никого нямам” в V строфа. Тотална безнадеждност и отчаяние са обсебили вътрешния свят на лирическия герой.
Но все пак има един човек, който за лирическия Аз е “любов и вяра”. Единствено майката е човекът, който може да помогне на отчаяния скитник, да го върне към младия му живот, защото само на нея той вярва. За лирическия герой тя символизира добротата, душевната чистота, любовта, надеждата. Нея “тука” я няма и затова неговото “сърце догаря”. Отново е разкрита тоталната безнадеждност на героя, сърцето, символ на живота, е изгорено до такава степен, че догаря. Миналите глаголни форми “мечтаях”, “желаях” показват, че мечтите и желанията на героя са мъртви, за всичко ще се приготви “яма”. В този смисъл пространството е сведено до гроб, смърт.
В следващата строфа чрез повторението на “една” се показва величието на майката. Отразен е мотивът за завръщането у дома. В един миг героят е обзет от оптимизъм, от надежди и мечти отново да се върне у дома, да види майка си, баща си, сестрата и братята си. Това е заветната му мечта. Ненапразно той споменава прегръдката. Веднъж лирическият герой говори за майчините прегръдки и веднъж за желанието отново да прегърне останалите си близки. Правят впечатление думите:
в прегръдки твои мили да падна
Глаголната форма “да падна” изразява безпомощността и желанието да се потърси утеха в прегръдките на майката. Мотивът за прегръдката се свърза с мотива за разкаянието, за получаването на тъй дълго желаната прошка. Да прегърне семейството си, за героя означава да достигне отново онази близост, която някога е загубил, защото се е отделил от патриархалното.
Непосредствено сред завръщането героят чертае представата за края. Той вижда своята смърт – вероятното наказание заради отделянето му от бащиното. Глаголните форми в цялото стихотворение “съхне”, “вехне”, “тлея”, “догаря” свидетелстват за бавен, но сигурен край. Повторението “пък тогаз нека” изобразява готовността на героя да приеме своята обреченост.
пък тогаз нека измръзнат жили
пък тогаз нека изгния в гроба
Той не страда при мисълта за близкия край имайки пред вид факта, че отново би видял семейството си. След сбогуването с любимите хора, със своя родов свят, героят е спокоен за изпълнения синовен дълг.
Стихотворението “Майце си” е показателно за ролята на родовия свят в живота на човека. И бедите, и несгодите са търпими, щом в сърцето стои споменът за най-милите същества. Силата на кръвната връзка, на майчината прегръдка, на братската обич успокоява тревожната душа на търсещия човек. Майката и бащата, братята и сестрите винаги остават верни и си помагат във всяко начинание. Родовият свят изгражда човека като достойна личност с ценностна система и уважение към традициите.
II заключение: - не е добро!!!!! Стихотворението “Майце си” е своеобразна творба, показваща силата на връзката между човека и родовия свят. Тя изобразява един завършен кръг, който започва с раждането, отделянето от патриархалното, скитничеството, завръщането отново в патриархалното и окончателния край – смъртта.




Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта


Вие можете да пускате нови теми
Вие можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
cron