АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ-"ДО ЧИКАГО И НАЗАД"
АМЕРИКА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА АЛЕКО


Пътеписът "До Чикаго и назад" е интересно четиво за съвременниците на Алеко. Лишени от модерните комуникации на нашия век, те са имали възможност да научават новините единствено от книгите и пресата. Америка е новооткрит за европейците континент, в който темповете на живот са коренно различни. Мечта за европееца е да види страната на неограничените възможности. Щастливият случай определя Алеко пръв да опише пътешествието си до жадуваните земи. Честен и обективен, той не пропуска детайлите, не пести важна информация, не крие интереса и възторга си, но също така демонстрира неодобрението си от някои недотам привлекателни процеси. Пътеписът на Алеко е четиво с психологическа стойност, което дава възможност да станем съпричастни на явление, свързано с проникването на съзнание от европейски мащаб в далечния континент, подчинен на коренно различни закони.
Творецът, който при срещата си с Новия свят открива с очите и душата на поет, композитор, художник и фотограф блясъка на Ниагара и го претворява съвършено със средствата на всички тези изкуства, открива също така с очите и сърцето на пламенен хуманист и грозното в света на привидното съвършенство. Алеко безпогрешно различава истинските и фалшиви стойности в света на капитала, в света, в който всичко може да се купи с пари. Каквото и да описва Алеко Константинов - красотата или грозотата в заобикалящия го свят, той никога не го прави без вълнение, без силата на чувствата си. Читателят вярва на твореца, защото това, за което пише той, винаги минава през чувствителната му душа и затова е така одухотворено, така емоционално и истинско.
Твърде възторжен тръгва писателят за америка. Както споделя и изповядва той "искаше ми се да прегърна целия свят...".Още в парахода, когато е на път за бленуваната земя, Алеко разсъждава на глас за сотиците емигранти, тръгнали за америка, защото "Америка е богата, в Америка лесно се печелят пари, тичайте да тичаме в Америка!". Духовито и забавно, в шегобийно-закачлив стил, той споделя, че вълнението му е толкова силно, сякаш отива "не в Новия, а на оня свят...".
В Америка, където "статуята на свободата държи величествено светилника на прогреса", непосредствените впечатления на Алеко се разминават в значителна степен с очакванията му. алеко е смаян, просто удивен, че американците, които "с олимпийска ирония поглеждат" на тях, почти не разговарят, сноват като онемели и карат писателя болезнено-иронично да възкликне:"но, Боже мой, как не изтърват поне думица тези чудни хора!Мълчание гробно...Като че не си в действителния мир!" В страната, където според впечатленията на Алеко няма две здания еднакви, "като че някой пожар или друга грозна стихия е погнала жителите...". От една страна, американците са странно спокойни, бездушно-безразлични, а, от друга, са полудели от жажадата за печалба, за материално облагодетелстване и преуспяване.
Писателят използва в свите "леки, хвъркати бележки" блестящото си слово, за да изрази язвите на едно човешко общество, в което изчезват и усмивки, и радост, и щастие. Мъчителна е за Алеко констатацията, че скалата на грандиозното материално развитие е обратно пропорционална на скалата на все по-обедняващата душевност на хората, обитаващи огромните каменни градове, без да могат да ги одухотворят. Разтревожен е Алеко за липсата на топлота във взаимоотношенията между цивилизованите граждани на планетата. Няма я приятелската усмивка, няма я сърдечността в общуването. Това гнети и потиска писателя с нежна и чувствителна душа, то е в дисхармония със собствените му представи и разбирания за етично човешко поведение. Неведнъж по време на престоя си в Новия свят Алеко изживява противоречиви чувства. От една страна, той е удивен и възхитен от материалния прогрес, а от дрега, почти ужасен и потресен от духовния упадък на жителите на тази Обетована земя.
Пътеписецът не крие учудването си, когато посещава една от американските кръчми. Посетителите "...дохождат, поръчват си бира или уиски, изпият, заплатят и се оттеглят мълчаливо". Синтактичната конструкция на израза разкрива припряност на самото действие. Липсват познатите за Алеко приятни минути на отмора, резултат на вътрешна нагласа. Според Алеко, хората, които са толкова напред в техническо отношение, са загубили способността да се радват на добрата компания и да общуват пълноценно помегду си. За него е трудно да прецени къде са корените на този процес, но е неприятно изненадан от изводите си, затова определя посетителите на кръчмата като "неми и хладни", а след това ги сравнява с "человекоподобни машини".Сравнението между света, от който идва, и Америка разкрива истината за негативните паследици от вплитането на човека в един по-механизиран порядък.
Отчуждението между хората в големия град, липсата на оживление в посетената от Алеко кръчма явно обърква балканския жител, който е свикнал хората да общуват по друг начин. Шокиращо звучи дори описанието на обзавеждането в заведението - в кръчмата няма маси, а посетителите консумират питието си прави, както правят "хасъл пияниците" у нас. Нищо не разклива по-точно разликата между два стандарта на живот, между две ценностни системи, както умението на хората да се веселят и да осъществяват връзката помежду си. Затова пътеписецът обръща внимание на тези детайли от ежедневието, които не са пряко свързани с прогреса, но силно вълнуват европееца, който е убеден, че животът не е само работа. За американците обаче съществуването им е пряко подчинено на прогреса. Удивление буди способността на Алеко да долови явление, което е все още в своя зародиш, и с това да прогнозира как ще се развиват утрешните отношения в Новия свят.
Когато пред сърбина, бай Неделкович, Алеко чистосърдечно споделя "своето възхищение от американската свобода, равноправие, от държавното им устройство..., бай Неделкович ме обля със студена водица, като захвана пък той да ми разправя, че овде е такав велика корупция, що е нигде нема..., овде е злато император...".Честната съвест на достойния български гражданин Алеко се бунтува, че човешкият дух е в плен на робски страсти, че човекът-властелин на света, има свой жалък и нищожен господар, от когото е в пълна зависимост. Това е златото, заради което у хората е останала да звучи една единствена метална струна. Болезнен е обаче изводът, че златото, с което може да се купи и самият президент, не може да дари хората с доброта, нежност, доверие и обич. Удивен е Алеко от факта, че убедителният "бай Неделкович ни сочеше на раните, които раздира в обществения организъм на Съединените щати жаждата за злато".Сам, наблюдавайки различни картини от американския бит, Алеко с болка разбира колко истина има в твърдението, че "И в Америка е същото".
Силно емоционалният автор, за когото зовът на сърцето е решаващият глас, когато взема решения, осъзнава, че хората, от чийто размах в строителството се възхищава, са загубили своята емоционална непосредственост. Хиперболизираната характеристика :"...при това онези загрижени физиономии, онези неми уста, лишени от способността да изобразят усмивка..." е доказателство за това. Пътешественикът, следвайки своята ценностна система, стига до категоричния извод, че човек не е щастлив. Това особено силво го вълнува, защото е убеден, че събитията, ръзтърсващи америка, са бъдеще за неговата родина и за цяла Европа.Страшното в тази ситуация е свързано с извода, че отрицателните явления са следствие от положителното развитие на техниката, че нищо не може да спре започналия процес.Алеко не приема с радост промените в обществения живот, но осъзнава, че те са мощно явление, пред което крехката човешка воля е безсилна.
Хуманистът Алеко с почуда и възмущение наблюдава как на Чикагското изложение, само на няколко крачки от каравелата "Санта Мария" на Христофор Колумб е "построено за срам и позор на человечеството и на цивилизацията зданието на Крупа, в което са...изложени грозните оръдия, предназначени да требят человечеството и да предизвикват милиони проклятия и потоци сълзи".
Най-красноречиво разликата в ценностната система отсам и отвъд океана се разкрива с непринуденото възклицание на пътеписеца:"Е, ами кога ще живеем?". То е вметнато в рамките на широко публицистично наблюдение над живота в далечната страна, след като авторът е станал свидетел на процесите, разтърсващи нейния обществен организъм.Алеко Константинов предчувства тенденцията за бъдеща роботизация на личността. За него поведението на американците напомня дейността на роботи, но в езика не съществува дума, с която да назове това явление, затова той използва близкото по значение сравнение с машини, и то с чарковете на машини:"Лутнали, припнали всички американци като чарковете на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се...".Авторът преценява събитията от гледна точка на европейските си представи за хуманност. Човекът не бива да бъде до такава степен подвластен на икономическия растеж.
Честен и безкористен в решенията си, Алеко се явява не просто представител на европейската ценностна система, а на онази част от човечеството, която съблюдава най-ценните правила за живот - съхраняване на достойнството и творческата енергия на личността.Затова за него няма по-ужасяващо заключение от истината, че току-що развихрилата се гешефтарска страст на балканския Бай Ганьо е обхванала в такива чудовищни размери Америка.
Забързаността, задъхаността на американците към все по-големи печалби кара писателя да възкликне:"У-у!Студено!". Тази авторова реплика е синтез от мрачни чувства и констатации. "Студеното" в американската земя е усетено от Щастливеца с голямото му сърце, с отзивчивата и страдаща негова душа. Този неповторим творец и още по-невероятен с хуманното си поведение българин трудно може да понесе горчивата истина, че заради злато и пари американците могат да стигнат до безобразия, могат да пренебрегват немилостиво негрите и нечовешки да ги натоварват с най-тежката работа, за която получават нищожно възнаграждение.
Сблъскването на две различни гледни точки към живота винаги дава възможност да се преценят реално плюсовете и минусите в развитието. За Алеко видяното в Новия свят е удивително. Не спира да се любува на сътвореното, на по-добрите условия на живот, но същевременно емоционалното му човешко присъствие не може да се съвмести с бесните темпове на цивилизацията, които ограбват личността. Алеко с тревога се отзовава за новите явления, които съзира. За него е без значение, че те се случват толкова далече от родната му страна.Важното е, че стават някъде в света, в една свръхмодерна за онова време държава, че са показателни за бъдещето на човечеството.