ОБРАЗЪТ НА БАЙ ГАНЬО И ИДЕАЛЪТ НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ ЗА ЧОВЕШКА ЛИЧНОСТ

Алеко Константинов е между първите български писатели, които претворяват проблемите на градската следосвобожденска действителност. Той улавя разрушителните сили на рязката промяна на ценностите и обхваща с критичен и иронизиращ поглед последиците й върху обществото. Но в смеха му се долавя едновременно горчива болка и любов, сарказъм и гняв, които раждат един от най-блестящите, но и трагични образи в българската литература - Бай Ганьо. Алеко Константинов по негативен път изобразява идеала си за човешка личност, която разкрива вечната му вяра в доброто и красивото начало у човека. Бай Ганьо и Алеко са образи на човешката същност въобще. Първият дава възможност за лична съпоставка и себепознаване, а вторият преоткрива идеалите и ценностите в човешкото битие. Анализирайки Алековото произведение „Бай Ганьо", трябва да се вземе под внимание, че българинът не се изчерпва само с образа на бай Ганьо. Българин е и самият автор, българи са и разказвачите, които се надсмиват над нелепите случки, в които попада героят на техните истории, българи са и участниците в произведението. Самото име на Бай Ганьо - Балкански предполага, че неговият образ не е само носител на национални черти. Прочитайки книгата не от гледна точка на обидени, а през погледа на търсещи свобода и себепознаване, ние българите, ще видим в образа на Бай Ганьо не само смешен и страшен характер, накърняващ чувството ни за национално достойнство, а и начин да проникнем в дълбините на собствената си същност. Представата на Алековия герой може да служи за назидателен пример какво човекът въобще трябва да се стреми да изкорени като свои слабости, за да даде превес на свободата и разума.
Образът на Иваница Граматиков е прототип на Алековата личност. През неговия мироглед е предадена същността на изборите и съпътстващото ги насилие и жестокост. Изборите се оказват критерий за доминиращата сила в обществото - свобода или безправие и бруталност. Образът на Иваница Граматиков символизира младата чест на българското общество, която се стреми към чистота и справедливост в човешките взаимоотношения. Победата в изборите на Бай Ганьо, Дочоолу и Гочоолу символично представя победата на насилието над свободата и интелигентността в тогавашна България. Описаните качества на кандидата на опозицията представят едната - моралната страна в човешката същност. Но българското съзнание все още не е открило истинската стойност и значение на добродетелта. „Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота”. Бързо настъпващите освободителни процеси в България доказват, че националното самосъзнание все още не е осмислило истинската ценност на понятието свобода. Но последвалият стремеж към натрупване на материални богатства свидетелства за все още неосъзнатия дух на българина, в който липсват идеали, оптимизъм и любов. Загубата на Иваница Граматиков в изборите оставя надежда, че ще настъпи обрат в развоя на събитията. Във време, когато страстта към бързо забогатяване е покварила обществения и политически живот в България, Алеко пише до свой приятел: „А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума". А в отговор на въпрос на проф. Иван Шишманов какъв девиз би си избрал, авторът отговаря: „Свобода, честност, любов". Авторовото негодуване от погрешното разбиране на понятието свобода ражда стремежа му да изгради образа на Бай Ганьо, чиито качества, погледнати с обратен знак, илюстрират Алековия идеал за човешка личност. Болката в душата на автора не е породена от акта, че българинът не е европеец, а че не се стреми към най-доброто, на което е способен самият той. Kомичността в образа на Бай Ганьо се корени в неспособността му да различава доброто от злото, да носи усещане за дедите си и да бъде себе си. Стремежът към подражание на друг народ, с непознати идеи и идеали, формирани в продължение на няколко века, които българският Бай Ганьо се стреми да усвои за няколко дена, пораждат трагикомичния образ на част от българското общество.
Но в родината съществува /макар и непреобладаваща/ една друга част, на която залага надеждите си Алеко. Това са българите - разказвачи, които с усмивка умеят да разкрият най-ужасяващите качества на своя съвременник. Те се надсмиват над неговата наглост, келепирджийство, бездуховност, но вярвайки, че Бай Ганьо е временно явление, отправят своята надежда в положителните черти на едноименния герой. „Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив - главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител и ти ще видиш какви подвига е той състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но у него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила..." Проникването в дълбините на същността на Бай Ганьо и откриването на положителни сили в неговия образ разкрива разказвачите като високонравствeни личности, които умеят да разграничават красивото от грозното, моралното от бездуховното и са наясно какво съдържа понятието свобода и какво влияние оказва времето върху недотам ориентирания и осъзнат човек.
Българското общество се крепи върху личности като Алеко Константинов, в чиято душевност доминира усещането за свобода, честност и любов.В българската и световната литература той остава вечен като писател - моралист. Той принадлежи към епохата на обществените преобразователи, за които всичко, дори и литературата, е средство за постигане на по-висок морал. Творецът пише не само за да забавлява, но преди всичко да убеждава и да възпитава. Неговите фейлетони са посветени на изобличаване на подлостта и коварството, скъперничеството и стремежа към бързо натрупване на богатство. В един от автобиографичните си фейлетони „Страст" Алеко Константинов определя себе си като щастливец, не защото съдбата е благосклонна към него, а защото е запазил честността си и човешкото си достойнство и не се е поддал на мерзостите и подлостите въпреки беднотията. Неговият идеал за човешка личност може да бъде постигнат тогава, когато човек се противопостави на хамелеонщината и преоткрие моралните ценности. „А за мене светът не само, че не знае подобни гадости, но всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има." Алеко живее със съзнанието за честност и свобода и затова негодува при появата на подлост и алчност. Ето защо Щастливеца заявява: „Вий пишете, каквото ви диктува фалшивото положение, аз ще пиша, каквото ми диктува съвестта" и заключава: „По-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня."
През целия си творчески период, а и през целия си съзнателен живот Алеко остава верен на своите политически, морални и житейски позиции в пътя към своя идеал. За него потъпкването на идеалите е една от най-низките мерзости, на които е способно човешкото същество. Идеалът на Щастливеца за човешка личност се състои в чувството за свобода на духа. Той се противопоставя на „сеятели на рабски чувства" у народа. Писателят не обвинява своя народ, че в епохата на турско иго е развил житейската философия за преклонение пред по-силния, от която не може да се освободи дори и след Освободителната война. Алеко реагира остро на новите политически дейци, които искат да отнемат нравственото чувство, останало у него. Чрез средствата на горчив сарказъм и сатира Алеко осмива онези черти у българина, които пречат да се открие истинския идеал. В „Хляб и зрелища" авторът изразява негативно отношение към разточителността на властта, несъответстваща на общото положение в страната. Алековото чувство за свобода и красота го прави непримирим срещу всяка проява на низост и подлост в обществото. Фейлетоните, както и цялостното му творчество разкриват богатата душевност на авторовата личност. Верен на любовта, честността и достойнството, писателят заклеймява онези пороци в човешкия характер, които оформят байганьовщината - скъперничество, хамелеонщина , простотия и келепирджилък.
Образът на Бай Ганьо, макар и роден от своето време, носи черти, които не показват никакви знаци на изживялост и изчерпаност. Напротив - литературните опити „Братът на Бай Ганя Балкански" /Георги Хаджибонев, 1894/, „Дъщерята на Бай Ганьо" /Сава Злъчкин, 1921/, „Внуците на Бай Ганьо" и др. свидетелстват за невероятната виталност на този обществен феномен и дори за неговата безсмъртност. Още П.Р.Славейков улавя духа на материалното време, изричайки сентенцията „Парица е царица". Бай Ганьо има своите предшественици в редица литературни творби, макар тези имена да не са станали нарицателни на скъперничество, келепирджийство и нахалство. Чорбаджиите като кир Михалаки на Христо Ботев и Хаджи Генчо на Любен Каревелов съществуват в българската литература като бащи на Бай Ганьо. Тираничният характер, грижите за своето собствено благополучие и чревоугодничество у Ботевия и Каравеловия герои в епохата след Освобождението ще прераснат в простащина, бездуховност и келепирджийство, характеризиращи Алековия Бай Ганьо. Криворазбраната свобода позволява онези качества, които са били само една малка част от българската същност, да се отприщят и станат основа за развитие на променено възприемане на стойностите.
Съпоставка с пътеписа „До Чикаго и назад" разкрива двете основни лица на българската природа. Щастливеца тръгва на запад поради стремежа си към натрупване на знания и обогатяване на представата си за света, докато Бай Ганьо бяга от културния досег със западната цивилизация. Съзнанието на автора е целеустремено към чуждото, новото и непознатото, то е отворено за света - търси го и го изследва. Но в представите на Бай Ганьо присъства само съзнанието за натрупване на материални богатства, което е единствената причина за досег със западноевропейската култура. Бай Ганьо е затворен за външния свят, не допуска нищо ново да проникне в неговия мироглед. Самият герой на Алековото произведение възкликва: „Какво да й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците - и у нас има кой да ги яде". Възможностите на Бай Ганьо се простират дотолкова, доколкото да умее да различи кое ще му донесе материална облага и кое - не. Келепирджийството е типична черта у Бай Ганьо, която Алеко саркастично осмива. Интересен е начинът, по който авторът разкрива измеренията си за идеал за човешка личност. На байганьовското сметкаджийство се противопоставя богатата и щедра същност на Алековата личност. Дори и в момент на пълен недостиг на финансови средства той дава последните си пари на другите /"Честита Нова година"/ . Действията му напълно се противопоставят на тези на Бай Ганьо, който издига в култ понятието „келепир" и следва повелята „келепир да има".
Важно място в съграждане цялостния образ на Бай Ганьо е отредено на отношението му към розовото масло. Розовото масло е символът на българските ценности, които дълбоко се съхраняват в страната. Алековият герой проявява липса на всякаква култура за осъзнаване на себе си и своите ценности - розовото масло. Разхождайки се из Европа и предлагайки богатствата на своята родина, Бай Ганьо изразява пълната си неосъзнатост и жаден стремеж към натрупване на материални богатства. Освободителната война довежда до промяна в ценностите, а наличието на байганьовското доказва, че българите все още не са готови и духовно узрели за свободата. Липсата на всякаква духовност у едноименния герой създава безброй ситуации, в които той проявява жалката си същност. Биенето в гърдите напомня на животинско поведение, напълно в разрез с каноните на западноевропейската цивилизация и на българската същност. Сцената на погребението на сестра му илюстрира върховна проява на морална деградация. Почитта към мъртвите е общовселенска черта. В този смисъл поведението на Бай Ганьо достига до абсолютно духовно падение. Дори и на гроба на сестра му неговото внимание е насочено единствено към келепира. Алековият герой проявява кощунство, което с нищо не може да бъде оправдано. Поведението му е пример за грубост и жестокост, които качества се запазват и във втората част на книгата.
Още с появата си в „Бай Ганьо се връща от Европа" той изглежда същият, "с тая разлика само, че си е турил вратовръзка и освен това сега има и по-импозантна външност, и чувство на собствено достойнство и преимущество пред останалите". По време на пътуването си из Европа Бай Ганьо сякаш натрупва само по-голямо самочувствие. И авторовият коментар продължава: „Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз… като нищо", фразата „като нищо", поставена след многоточие, носи смислов потенциал, който ще разкрие, че оттук насетне Европа носи негативен и гротесков знак. Тя не е донесла на Бай Ганьо нито познания, нито обогатен мироглед, а само огромно самочувствие, което ще служи за авторитет пред непросветените и простаците, които ще следват примера на героя. Неговата бездуховност изменя понятията на думите и им придава негативно звучене. Връх в просташкото му самохвалство и недостиг на културно отношение са неговите думи пред Гуньо Адвокатина: „Ами как говориш бе, келеш. Ти мене ли ще ме учиш?... Ти знаеш ли, че цяла Европа съм изходил, не съм като тебе дърво! Ти знаеш ли, че туй Иречек - Миречек ей тъй зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден... че ти ли ще ме учиш?". Байганьовата напереност е родена вследствие на „досега „ му със западноевропейската цивилизация, който досег се изчерпва с търсенето на келепира дори и в непознатия за него свят. В своята родина , далеч от Стария свят, Бай Ганьо в самохвалството и простотията си изменя целия смисъл на понятието „Европа" и му придава отрицателен смисъл. Съдейки по Бай Ганьо, се оказва, че единственото, на което учи Западът, е самочувствие без реално покритие. В образа на Алековия герой господства псевдокултурата и криворазбраната свобода, които в съзнанието на Бай Ганьо се изчерпват с думата „келепир". Келепирджилъкът пречи на Бай Ганьо да проявява човешки чувства - съчувствие, щедрост и хуманност. Липсата на какъвто и да е морал в неговата същност определя страшния му образ. Той е страшен не само за себе си, но и за останалите от обществото, защото чрез самочувствието си увлича и непросветените в заплашителната си простотия. Във втората част на книгата неговият образ не би имал жестоко лице, ако не бе подплатен от хора като Гочоолу и Дочоолу, които покваряват с профанщината си правото на свободен човешки избор. Те са доминиращата маса в съвременното общество, което кара Алеко да достигне до тъжния извод, че те са „есенцията на печалната действителност". Но въпреки вложения гняв, сарказъм и горчива ирония при характеризиране образа на Бай Ганьо, Алеко Константинов завършва с надежда, че неговите братя, истинските ценители на свободата и красотата, ще доминират в българското общество в бъдеще. Както образът на героя е трябвало да помогне за утвърждаване на идеала за човешка личност, да помогне за пречистването и развитието на българина, така и Алековата личност остава истински и безсмъртен идеал за поколенията.



СБЛЪСЪКЪТ МЕЖДУ НРАВСТВЕНИЯ ИДЕАЛИЗЪМ И ГРУБАТА РЕАЛНОСТ ВЪВ ФЕЙЛЕТОНИТЕ НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Основният проблем на писателските художествени търсения след освобождението на България от турско робство е моралната деградация на човека. Загубил възрожденско - патриархалните си устои, изоставил изконните си морални ценности, българинът все още не е отрил себе си, своята неповторимост и се крие зад различни социални маски. “Овъншненият” субект се превръща в централен персонаж в произведенията на Алеко Константинов, защото въплъщава човека на епохата.
Аристократ по рождение, морал и душевност, Щастливеца подчинява живота и творчеството си на "девиза": "Свобода, честност и любов", но вместо преживяванията на чувствителната си и честна душа, Алеко пресъздава социалните пороци и политическа поквара на обществото. Литературната епоха между Възраждането и индивидуализма е епоха на социалния маскарад, на неоткрилия собствената си индивидуалност човек. Екстериоризацията се превръща в основен проблем на времето. Характерна за творчеството на Алеко е типизацията като похват, чрез които се охарактеризират персонажите. Авторът представя личността в нейната социално-групова категория, защото и липсва индивидуалност. Сблъсъкът между нравствения идеализъм на Щастливеца и грубата аморалност на действителността ражда сатирика, а конкретното лично огорчение - неуспехът в изборите, фейлетонист Алеко Константинов. "По изборите в Свищов" поставя началото на поредица фейлетони /някои, от които остават недостижими образци/, в които от гледна точка на непорочния и извисен идеализъм писателят критикува действителността, изобличава като Гогол "пошлостта на пошлия човек".
Наследил възрожденския идеализъм на миналото, свежия хумор на П.Р.Славейков, острото сатирично перо на Ботев, за последните три - четири години от живота си Алеко създава фейлетони - шедьоври, в които излива цялата натрупана болка и отвращение, за да заглуши "плача на сърцето си". Той разгръща в чист вид жанровите особености на фейлетона - злободневност, актуалност, конкретност, реакция на важни и значими за обществото случки и събития в техния негативен аспект. Сюжетът на фейлетоните не се откъсва от актуалните събития, има документален характер и изследва природата на отрицателния факт, неговата социална и политическа същност.
Монологичното построяване на Алековия фейлетон става водещ композиционен принцип. Твърде често монологът преминава в изповед или самохарактеристика, която добива форма на самоизобличение. Позицията на фейлетониста има структуро-организираща роля, той води сюжета и е активното действащо лице, подрежда фактите и произнася присъдата. Субективното начало се проявява и в асоциациите, в начина на развитие на сюжета, в коментариите и изводите. В същото време той е дистанциран от героите, защото ценностите му са коренно противоположни. Докато Алеко е постигналият вътрешен комфорт интелигент, ясен, открит, защото е с чиста съвест, всеки от героите му по своему е маскиран, екстериоризиран, заради неправилния път, по който се индентифицира - чрез екстериора, а не в персоналната специфичност. Това е и най-важното откритие и послание на Алеко за бъдещето - преодоляването на грозната действителност не е в сменянето на маските или преобличането, а в дълбоката вътрешна хармония със собствената си индивидуалност. Затова успоредно с изливането на цялото си презрение към парвенюшкото общество и позорното богатство на "тъмните герои", във фейлетона "Страст" публицистът изгражда и морален, и творчески портрет на Щастливеца. За него парите, доволството и богатството са белязани "ако не с позор, то поне с малко подлост". Алеко разобличава безкомпромисно външния блясък, под който се оголват унизителни компромиси, сделки със съвестта, престъпления. Той разкрива абсурда в следосвобожденска България - почтеното име, личностните добродетели са несъвместими с високото обществено положение. А Щастливец си живее в друг свят, обитава духовни територии, откъдето с безукорния си морал и нравствен стоицизъм противостои на порока, за да не изчезне надеждата в бъдещето.
В първите фейлетони личността на фейлетониста се изявява и в непринудеността, и лекотата на изложението, в честите авторови прекъсвания на фейлетонния разказ. Иронията е шеговита, но подчертава дълбоката ненавист на автора към онези отрицателни явления, които спъват развитието на българина, отклоняват го от пътя му към преодоляване на остатъците от робската психика и приобщаването му към европейската култура. Първите фейлетони са ориентирани към факта и размишленията на автора, имат точни адресати в действителността. Главното в тях са не толкова картините, а въздействието на остроумните авторови размисли и коментари, социалните изводи и особено финалът - плакатно-дидактичен, разкриват Алековата позиция.
Герои от всички съсловия и краища на България преминават през Алековите фейлетони, подложени на "вертикалния разрез", който излага на показ грозните посегателства срещу народната воля. Осъзнал същността на буржоазния демократизъм и парламентаризъм, Алеко Константинов насочва стрелите на своята хаплива проза срещу основните стълбове на държавното устройство. С особена страст изобличава той мракобесната личност на Фердинанд. В "Херострат II", като използва алегорията и традиционния за българския фейлетон образ символ - сънят, излага на показ славолюбието и безскрупулността на управляващия владетел. С присъщата си безразсъдна смелост, родена от съзнанието за моралната му чистота, в "Миш - маш" Алеко директно нарича Фердинанд "ябанджийско псе". С образите на "тенекиения дворец" и "тенекето" публицистът разобличава социалните проблеми на народа и продажническата същност на монархическото управление. Чрез пародията и асоциацията, които го родеят с фейлетоните на Хр. Ботев, Алеко разкрива обществената си позиция на непримиримост със славянофобската политика на управляващия.
Във фейлетоните си писателят пародира писмото, дневника, съня, научната статия и изповедта. От конкретния факт посредством асоциация преминава към изобличаване на политическите пороци. Обикнат похват от автора е да битовизира изложението, да омаловажава значимите неща до нивото на всекидневното и битовото. /"Угасете свещите"/
Темата за изборите и насилието при тяхното протичане е основна тема във фейлетоните на Алеко. Не само защото е първопричината за раждането на фейлетониста, не само защото творецът е лично засегнат, а преди всичко заради ужаса, че българската държава се управлява не от Алековци, а от продажници, келепирджии и насилници. Фейлетоните "Смирррно рота - пли!", "Угасете свещите", "Полицията още отсега взема мерки" са типични представители на жанра - фейлетон-подлистник, с обръщение към редактора на вестника и дата, отклик на действителни факти с актуално политическо съдържание. В тях са разкрити както демагогията на правителството, така и хитростта на обикновения българин. Формата на непринуден разговор засилва въздействието на разобличението. Разместването на истинските стойности на нещата в "Угасете свещите" насочва към беззаконието по време на изборите.
Като продължава Ботевата идея за ролята на публицистиката в живота на обществото, в "Що значи народът ликува" и в "Сеятели на рабски чувства" Алеко критикува раболепието на българската журналистика. На високопарната и безчувствена фразеология той противопоставя реални факти - банкрутиралата община, безразличието на гражданите.
Постепенно фейлетоните на Алеко преминават от конкретни към обобщени образи. С предпочитанието си към сюжета и сюжетната характеристика на лицата фейлетонът "Ей, че гуляй му дръпнахме!" има жанрова прилика с очерка, но финалът му е подчертано фейлетонен. В него са синтезирани някои от основните теми в Алековите фейлетони -пренебрежението към нуждите на народа, към духовните потребности, долавя се отглас от разочарованието на публициста от свищовските избори, отправят се гневни критики към царстващата фамилия. Открива се новият облик на героя на епохата - по-лукав и прикрит, угодлив и раболепен. За около две години Алеко изминава пътя от случайната хумористична находка и анекдотична фантазия, през пародията към характерната реч и монолога на героя, чрез който се разкриват нравствено - социални типове в "Разни хора - разни идеали". Чисто публицистичната цел на първите фейлетони явно не е удовлетворила творец от ранга на Алеко Константинов и тя скоро бива изместена от амбицията да обобщи и чрез кратката си сатирична проза да създаде човешки типове, деформирани от уродливата социална и политическа атмосфера.
"Разни хора - разни идеали" са безспорен връх във фейлетонното творчество на Алеко. Ранната смърт на твореца е причина да не бъде докрай осъществена идеята му за цяла галерия от "онези дребни и едри хора на деня... в цялото свое отвратително величие." Мнението си Пенчо Славейков илюстрира с метафората "политическа зоология".
Творбата гравитира в по-голяма степен към сатиричния разказ, тъй като достоверността й не е фактическа, а с белетристичен характер, засилена е и условността на изображението. Налице е висока степен на автономност на персонажа - той е максимално обобщен и типизиран, но носи и ярки индивидуални белези. Алеко създава ярко сатирични образи, той не се интересува от мотивите, от психическото състояние на героите. Те не се променят, защото са типове на определени социални групи.
В четирите части на фейлетона са изобразени кариеристът, политиканът, псевдо-патриотът и еснафът. Общото между тях е омразата им към идеалиста, човека с принципи и морални ценности. Той именно е критерият на Алеко при сатиричните оценки, той му дава сили и вяра, че в бъдещото ще се възстанови прекъснатата връзка общество и личност / социалните типове - идеалиста/.
В първата част на произведението героят се намира в процес на търсене на устойчиво социално лице. Люшкането на образа му между алтернативните лица - маски определя вътрешната му неориентираност и колебливост: пред министъра помощник - регистраторът застава "...като че ли дете със сурвакница", докато във взаимоотношенията си с разсилните и писарите е "като фелдфебел". Бързата смяна на социалните лица изразява и хамелеонството на героя. Нито едно от тези "лица" не му е присъщо. Зад екстериоризираността на образа се крие нищото, абсолютната опразненост на духовно - личното му пространство. Причината за евентуалния успех или неуспех се търси в екстериора, във вида, а не в характера. "Гледаш дрехите ми дрехи, ръкавиците чисти, ...и на, все не мога да си пробия път." Образът на пътя е също част от екстериора, трансформиран спрямо възрожденската символика, като по този начин се внушава нравствено - моралната ценностна деградация на следосвобожденското общество. "Мърдането в пространството" не е истинско движение, още по-малко в духовен аспект. Образът на регистратора все още е малкото зло, защото идеалите му са малки. Изобличението се ражда в смеха от несъответствието между принизените цели и огромните усилия за тяхното постигане.
Няма смях във втората част, където политическият цинизъм, гаврата с идеализма и откритата апология на политическото и социално зло заплашва бъдещето на народа. За разлика от кариериста духовното пространство на политикана не е опразнено, зад маската му стои безскрупулната алчност и безпардонност на властта. Животът на политикана се определя от екстериора /Парламентарната анкетна комисия/.
Пародията на бореца за свобода е образът от третата част - патриотът-келепирджия. Самата борба е представена като карнавал: "...щяхме, знаиш, да дигнем някоя гюрултийка из Македония, революцийка кое, туй - онуй и може би щеше да излезе нещо за пред кума." Изобличава се екстериорният образ на борбата. В дълбоката си същност тя е лишена от адекватно съдържание и съответно принизява своята цел - от национална свобода до лично потребителско материално натрупване. Използването на маската на свободата за прикриване на низки страсти е ярко сатирично изобличение на Алековата действителност. Нейният коректив е личността, за която идеалът не е празна дума. Парвенюшката представа за щастие вижда в него заплаха за обществото. В четвъртия фейлетон този герой, наследник на възрожденския борец, през смях, но категорично разобличава "разумните" и все екстериорни доводи на еснафа за поведението на мижитурка и хамелеон.
Макар че фейлетоните на Алеко са изпълнени с “овъншнени” субекти, загубили своята човешка идентичност, чрез появяващия се перманентно герой-идеалист писателят напомня и изразява своята увереност, че идеалът не е непостижима абстракция, а реален образ за човешко и социално усъвършенстване.


ИДЕАЛЪТ НА АЛЕКО ЗА ЧОВЕШКА ЛИЧНОСТ

Алеко Константинов (1863-1897) остава в съзнанието на идните поколения с прозвището "Щастливеца". Определението, което младият български писател сам си избира, изглежда лишено от логика - животът не предлага на Алеко много щастие. Съдбата му нанася удар след удар - Щастливеца е принуден да преживее смъртта на трите си сестри, на баща си и майка си; принуден е да изкара голяма част от живота си (чак до трагичния му край ) в бедност, граничеща с мизерия. Може би най-голямото изпитание за интелигентния и честен българин е сблъсъкът му с политическата действителност в следосвобожденска България. Роденият в богато аристократично семейство и възпитан в духа на ренесансовите личности Алеко, не може да се примири с грубата и безпардонна ситуация в българския политически живот. Неговият бохемски дух и свободна чиста душа влизат в остър конфликт с властващата байганьовщина. Алеко изминава краткия си житейски път с гордост и достойнство, без да изневери дори за миг на принципите и убежденията, които изповядва. Честността и вътрешната сила не му позволяват компромиси със съвестта и това е основната причина за мизерното му материално състояние - предпочита да бъде уволнен, но да остане верен на себе си и на житейското си мото: "Свобода, честност, любов!" В едно от писмата си Алеко заявява: "По-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня!" Във времената, когато много от българите са вкопчени в мисълта за материалното, Щастливеца се радва на богатството на непокварената си душа. Именно тя , въпреки несгодите на живота, му дава основание да избере подобен псевдоним. Тя, съчетана с тънкото му чувство за хумор и писателския талант, е стъпалото, чрез което личността на Алеко се издига до останалите класици на българската литература. Защото въпреки добротата и внимателното отношение, с което се отнася към околните, Алеко Константинов не е в състояние да подмине проявите на безпринципност и келепирджлък у съвременниците си. Той знае, че перото е по-силно от меча, и воден от тази си убеденост, повежда личната си борба с "есенцията на печалната действителност" в страната след Освобождението. В творчеството му - фейлетони, разкази, пътеписи - неизменно се среща образът на анти-героя, чрез който писателят разобличава най-смешните и понякога най-страшните издънки на българското общество. Като изгражда подобни сатирични образи, Алеко се опитва да разкрие своя идеал за човешка личност, който е образ-антипод на анти-героя. Чрез отрицателните качества на главните си герои авторът цели да насочи вниманието на читателя към онова, което липсва - човешките добродетели и морални устои на българина.
Най-яркият анти-герой на Алеко е Бай Ганьо. Бай Ганьо е образ, който концентрира в себе си отрицателните черти на всички Алекови сатирични герои.
В подобен контекст, за да се открие идеалът на Алеко Константинов за човешка личност, е достатъчно да се изследва образът на Бай Ганьо Балкански, след което да се приеме полученият резултат с обратен знак. Самият професор Иван Шишманов твърди: "Вземете опакото на бай Ганя и ще имате Алека". Думите на известния литературовед не са случайни - с живота и делата си Алеко Константинов твърде много се доближава до идеала си.
Основният движещ мотив на Бай Ганьо е келепирът. Думата с турски произход е също част от "есенцията на печалната действителност" в следосвобожденска България - да вземеш нещо евтино или даром и да го продадеш скъпо. Бай Ганьо е типичен техен представител - "да удари кьоравото" се превръща в смисъл на живота му. За него печалбата е още по-сладка, когато е за сметка на някой друг. Историческата ситуация донякъде обяснява (и оправдава) поведението на Алековия герой. Той е част от народ, който петстотин години е бил под турско робство. През време на робството българите са унижавани, лъгани, плашени; културното им развитие замира, остава единствено мисълта за обикновеното оцеляване. Това е според Алеко причината за моралната деградация на героя - той не е научен да цени друго, освен материалното. Във времето на физическо оцеляване, човек неусетно се превръща в съвършен егоист, какъвто е Бай Ганьо. Но Алеко категорично подчертава, че Бай Ганьо не е целият български народ. Като в почти всеки епизод от книгата поставя и друг , макар и второстепенен герой , който да гледа с насмешка и ирония на "подвизите" на Бай Ганьо, Алеко разкрива и друга част от българите. Именно заради тези други българи, които не са "есенцията на печалната действителност", но на които (според Алеко) ще им дойде времето, авторът завършва книгата си оптимистично. Според него Бай Ганьо е временно явление, проблем на историята, който бавно, но неумолимо ще бъде изтикан на заден план по естествен път.
Малкото положителни черти, които Бай Ганьо притежава, дават представа защо именно той (и другите като него) са "есенцията" на тогавашното общество. Анти-героят на Алеко е изключително енергичен. Той е човек, който много бързо се ориентира в новосъздалата се обстановка и насочва цялата си налична енергия (която е огромна поради факта, че дълго време не е използувана) към постигане на набелязаната цел. Проблемът е, че подобна похвална концентрираност и отдаденост, съчетана с ясно изразена природна интелигентност (лишена обаче от морални ценности), е насочена единствено към лично материално благополучие за сметка на другите. Поради това , дори положителните качества на Бай Ганьо могат да се прибавят към дългия списък от отрицателни черти.
В образа на Бай Ганьо се среща и друга, типично българска черта - издръжливостта, жилавостта. Той е представител на народ, който въпреки петте века робство, е съумял да се запази и да оцелее; народ , който (както пише Вазов в "Под игото") "яде, пие и прави деца", но продължава да съществува. Образът му може да се приеме като литературен роднина на образа на Иван Боримечката от Вазовия роман-епопея . Или по-скоро като художествена смесица между образите на Боримечката (с неговата енергичност и прагматизъм) и господин Фратю със смешната претенция да изглежда начетен и образован, фалшивата му "култура".
Алеко разделя книгата си на две своеобразни части - "Бай Ганьо в Европа" и "Бай Ганьо в България". В първата част образът на Бай Ганьо е смешен с комичните ситуации, в които попада поради невежеството и фалшивата си самоувереност. В западното общество ярко изпъкват отрицателните черти на "тъмния балкански субект". Простащина, необразованост, нахалство, неморалност, егоизъм, безпринципност, липса на елементарни човешки чувства характеризират героя. За Алеко Константинов най-големият порок е скъперничеството; неговият морален антипод - Бай Ганьо - е съвършен скъперник и в духовен , и в материален смисъл. Бай Ганьо нито за миг не е готов да помогне на някого. Характерен е епизодът във влака в самото начало на книгата: "Бай Ганьо приклекна на дисагите си гърбом към мене..." - Бай Ганьо дори от елементарна човещина (защото за възпитание не може да се говори) не предлага на спътника си да сподели храната му. При това същият този спътник малко по-рано е платил бирата, която Бай Ганьо е "забравил" да плати. Бай Ганьо е скъперник дори към себе си - той предпочита да гладува, но да изчака безплатния обяд (“Бай Ганьо на гости”); предпочита да нощува в мизерното студентско общежитие, но да не даде пари за хотел ( "Бай Ганьо в Русия"). Последната сцена е също характерна - докато преследва по петербугските улици Васил (един от разказвачите) с горещи молби да го вземе в общежитието, Бай Ганьо използва всякакви начини за убеждение: когато вижда, че Васил няма да схване великата му хитрост, той се обръща към патриотизма; когато и патриотизмът (пречупен през призмата на личния му интерес) се оказва безсилен, той опитва да събуди съжаление у Васил; за да подсили съжалението , Бай Ганьо се сеща и за народностната си принадлежност (...моля ти се бе, бай Василе, българи сме най-сетне...). В тази сцена Бай Ганьо е особено жалък, защото всичките му усилия и емоционални изблици са с единствена цел да не плати "на руските -ахмаци" сума за хотел, която може да се позволи. Бай Ганьо обвинява Васил, че няма "патриотизъм за пет пари", без да осъзнава, че на него всъщност му липсва човешко достойнство "за пет пари". По-нататък в същата глава Алеко оправдава героя си: ".. той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив и възприемчив - главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител... в него се таи голям запас от потенциална духовна сила." Тези редове на Алеко обясняват и личната му трагедия, свързана със загубата на изборите в Свищов, когато той губи и надеждата, че българският народ ще има щастието да бъде управляван правилно, (резултатите от тези избори също донякъде са доказателство за жилавостта и гъвкавостта на истинските прототипи на Бай Ганьо). Следосвобожденската действителност е направила от Бай Ганьо груб реалист, когато става дума за политиката и властта. Самият герой не крие скептицизма си: "... аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите... И едните , и другите са маскари... Маскари са до един!... Ама, какво да сториш!". ("Бай Ганьо у Иречека")
Като разкрива виждането на героя за политическия живот в страната, Алеко насочва сарказма си именно към управляващите. Той знае, че те са причината за обезверяването на българския народ и прогонването на надеждата за нещо по-добро в бъдещето на България.
Много важна за изграждане на душевния портрет на бай Ганьо е главата "Бай Ганьо в Дрезден". Реакцията му при вида на мъртвата му сестра буди отвращение. У Бай Ганьо липсват основни човешки качества като състрадание, чувствителност, съпричастност ... Той дори не изпитва болка от загубата на сестра си. Не пропуска пак да демонстрира простащината и бабаитлъка си, въпреки че нито моментът, нито мястото са подходящи. Вълнува го повече фактът, че има мъж (пък бил той и мъртъв) в пансиона на сестра му, отколкото смъртта й ("Аз пари харча тука"); самото му физическо присъствие прогонва атмосферата на покой и естествена тишина - той тропа (като "подкован кон"), повишава тон, изсеква се на пода... Поведението му логично поражда негодувание у присъстващите, което у западняците е примесено с гняв, а у българите с дълбок срам.
Освен духовна, Бай Ганьо носи и физическа нечистоплътност. Самият автор пише: "... с нечистотата не можем зачуди българите: не можеш накара и най-разпалената фантазия да си представи нещо по-нечисто от туй, което може да ти представи самата действителност..." ("Бай Ганьо в банята"). Иронията му преминава в горчив сарказъм, подчертан от апосиопезата. Алеко е възпитан по европейски и знае, че уважаващият се човек се грижи за външния си вид. Осъзнава, че личната хигиена е неизменна част от съвременната култура. Героят му обаче все още живее според порядките от миналото - така дълбоко е залегнала ориенталщината у него. Нещастието на Бай Ганьо е, че от всички древни традиции на иначе богатата ориенталска култура, той е приел само онези, които го отдалечават от европееца, а останалите или не е забелязал, или ги е изкривил и преиначил. Това е една от най-характерните черти на анти-героя (която Алеко най-много осмива и отрича) - неговата повърхностност и нежелание да се задълбочи в новото, което среща. Самото определение на Алеко за Бай Ганьо - "есенция на печалната действителност" – дава много точна представа за героя - той е отгоре, "над нещата", но не защото ги е разбрал и се е извисил духовно, а защото така и не проумява, че те крият много по-дълбок смисъл.
В този контекст е реакцията на Бай Ганьо на примерите от западната култура в различните й измерения. Героят не е турист, не го интересуват забележителностите на Европа. Те предизвикват у него равнодушие; "А, тъй ли е?... Знам аз!” ( Дори го притесняват: "Какво ще и гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш все гут моргин, все пари искат." Мисълта, че ще пропусне келепира, докато си губи времето в разглеждане или - не дай боже - ще похарчи пари за това, е немислима за Бай Ганьо. Последното е основен критерий за Бай-Ганьовите действия. На няколко места в книгата Алеко изгражда антитеза, за да подчертае движещия мотив на героя;
"... все гут моргин, ВСЕ ПАРИ ИСКАТ."
"Нека се поизприкаже човекът, ПАРИ НЕ ИСКА, я?"
Онова, което Бай Ганьо е склонен да приеме винаги е "без пари" - няма значение за какво става дума - щом е безплатно, значи е добро. Пречупени през този мироглед, в Европа за Бай Ганьо съвсем естествено остават много малко привлекателни неща.
Бай Ганьо стига още по-далеч от равнодушието и отказа да приеме европейската култура - той се опитва да я принизи до своето ниво. Това е своеобразна защитна реакция, страх от другите поради липса на самочувствие. "Келепирджилък" отравя съзнанието на Алековия герой, като не му позволява да види красивото и вечното около него и да му се наслади.
Отношението на Бай Ганьо към околните е показано чрез сцената във влака. Самата ситуация предразполага героя да прояви докрай същността си - той се намира в ограничено пространство, заобиколен от много хора. В началото тези хора са добре дошли, защото осигуряват на Бай Ганьо възможност да "удари келепира"; после се превръщат в пречка за удобството му. Нахалството му , граничещо с наглост, са причина всички в купето да станат жертви на егоизма му. Случките в купето предизвикват алюзия със ставащото в обществото - интелигенцията все още не може да противостои на байганьовщината. Смаяна от войнствуащата простащина и бездуховност.
Влакът, в който героите пътуват, извиква асоциации с друго произведение, третиращо следосвобожденската действителност - "Дядо Йоцо гледа" от Иван Вазов. Влакът в разказа на Вазов обаче е символ на новото, на положителното, влакът в "Бай Ганьо" е само превозно средство, с помощта на което балканският субект ще стигне до Европа. Първият влак носи отпечатъка на свободата, чрез него българите ще настигнат духовно западната цивилизация; вторият е "побългарен", принизен, лишен от смисъл, изпълняващ единствено ролята на средство за физическо достигане на Европа. Тази асоциация помага за изясняване на авторовата идея - разликата между духовното и физическото приобщаване на българите към европейците. Със сигурност Алеко би предпочел да пътува с първия влак, далеч от байганьовците, но той не може да не се съобразява с реалността.
Една от най-комичните черти на Бай Ганьо е прикритостта му. Тя е плод на вътрешното му убеждение , че "всички са маскари". За героя няма значение, дали става въпрос за професор, бивш министър (Иречек), слуги в хотели, немци, решили да се изкъпят. Бай Ганьо съди за другите по себе си; деформираният му манталитет превръща всеки срещнат в потенциален крадец на розово масло, измамник и авантаджия. Той подсъзнателно знае, че не може да му се има доверие и това му знание се прехвърля и към околните. Той не вярва в думата "ние" (освен когато трябва да демонстрира показна съпричастност, за да постигне някакъв келепир); мисленето му функционира от гледна точка на модела "АЗ - ТЕ". Това е причината в цялата книга Бай Ганьо да е всъщност самотен образ (единственото му сближаване с другите е родено от взаимни интереси), който буди понякога и съчувствие (особено в Европа).
Във втората своеобразна част на книгата героят от смешен става страшен. Бай Ганьо се завръща в България с нараснало самочувствие - той е "изтръшкал цяла Европа", видял е свят (и светът е видял него) и вече е готов да взема нещата в свои ръце. Все така енергичен и гъвкав, в родната си България той е в стихията си. Тук ги няма ограниченията, които в Европа донякъде са го притеснявали - тук той е у дома си. Авторът накратко разкрива произхода на богатството му (което също е доказателство за способността на Бай Ганьо да се ориентира бързо в новосъздалата се обстановка). Бай Ганьо вече не е сам - заобиколен е от други подобни нему - Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина). Този факт е причина героят да приеме нова роля, различна от ролята му в първата част на книгата. Ако в Европа той е смешен и жалък, будещ най-вече раздразнение у околните, в очите на "другарите" му в България той е безспорен авторитет; европейците му се смеят - Гочоолу и Дочоолу го следват и му подражават. Той не е с нещо повече от тях , но авторитетът му е резултат от пътуванията му по чужбина. Алеко разкрива поредната негативна черта в характера на българина, причинена също до голяма степен от петте века робство -преклонение пред "чуждото" и неоценяване на "нашето".
Със същата лекота, с която привлича съмишленици, Бай Ганьо открива и противниците си. За тях той загатва още в началото, докато пътува към Прага: "Страшни диванета са туй, учените... ама чакай, ще се върне бай ти Ганьо в България, па видя щем кой е кум, кой сват." Алеко ясно посочва кои са естествените врагове на байганьовщината - "учените", интелигентните и културни хора, противопоставящи на материализма и келепирщината своя морал и духовни принципи. Именно с тях е най-жестоката борба - идейна, духовна и дори физическа. В тази борба Бай Ганьо не жали средства и сили, като докрай използва натрупания си житейски опит, безпринципността и енергичността си. В тази част от книгата Алеко Константинов изгражда и доказва основната си идея - не е страшно , че съществуват персонажи като Бай Ганьо; страшното е , когато дойдат на власт и започнат да управляват.
Алеко описва и себе си в главата "Бай Ганьо прави избори", въплътен в образа на Иваница Граматиков, кандидат на опозицията: "Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда за бъдещето, той не беше още кален в действителността , в живота. Безгрижен до самозабравяне, непоправим оптимист, привикнал на всичко да гледа от добрата му страна, той беше доверчив до наивност, до глупост." Макар описаната личност да се покрива плътно с понятието "антипод" на Бай Ганьо, тя не е идеалът на Алеко за човешка личност. В горните редове Щастливеца рисува словесен, духовен автопортрет. Неговата вродена скромност не му позволява да визира себе си като идеал за човек, дори въпреки факта, че образът на бай Ганьо е изграден като противоположност на собствената му особа. Доказателство в подкрепа на подобно твърдение са и думите, с които се описва: "... доверчив до наивност, до глупост." Ако наистина съществува идеална личност, на нея едва ли биха й прилягали определения като последните. Всъщност Бай Ганьо и Иваница Граматиков са двете крайности на човешкия характер. Идеалът на Алеко за човешка личност трябва да се търси някъде между тези две крайности - такава личност би трябвало да притежава енергията и издържливостта на Бай Ганьо, съчетани с интелекта, морала и човещината на Иваница Граматиков.
Още с първите редове на книгата си Алеко предупреждава читателите за екстериоризацията (овъншняването) на образа на героя си: "Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха , че бай Ганьо е вече цял европеец." По този начин той помага да бъде осъзнат основният проблем на Бай Ганьо - търсенето на опори извън себе си; във външния си вид, в мнението на околните, в реакциите у околните на действията му (като за съжаление често ги тълкува погрешно), в материалното, което притежава... Истинската личност според Алеко трябва да намери силата вътре в себе си; да има достойнство и самочувствие, не заради парите или властта си, а защото осъзнава и оценява реално собствената си стойност; защото знае, че стойността на човека не се мери в пари; защото е достигнал до простата истина, че щастието и удовлетворението идват, не когато взимаш , а когато даваш.
Когато Алеко Константинов създава "Бай Ганьо", той използва за героя си определението " есенция на печалната действителност". Щастливеца смята, че анти-героят му е временно явление, плод на историческата ситуация, което постепенно ще отмре, преодоляно от достойните съвременници. За съжаление проблемът се оказва не исторически, а духовен, защото байганьовци в историята на България се срещат твърде дълго. Байганьовщината се оказва също така жилава и издръжлива, както и персонажът на Алеко. Понякога някой неин представител достига до най-високото стъпало на властта. В повечето случаи различни по калибър байганьовци с години се домогват по един или друг начин до държавни постове. Това са все хора от българския политически живот, за които властта (с всичките й привилегии и придобивки) е наркотик. Чувството им за малоценност ще бъде преодоляно, едва когато достигнат бленуваната цел - да са над другите, да управляват на всяка цена, да докажат, че са "някой"...
Но макар с течение на времето да се превръща в своеобразен комплекс на българина, Бай Ганьо не е само проблем на България. У нас той просто прави по-силно впечатление, защото годините на радикални промени са най-подходящите за неговия "келепирджилък". Когато внимателно се отстранят външните слоеве на личността му - безпардонност, простащина и малокултурност, които я правят донякъде комична - ще се открие същността му. Тя е изградена от лакомия, стигаща до алчност, незадоволено желание да притежава, да забогатее с цената на всичко и по този начин да се утвърди сред заобикалящите го. Моралните ценности и принципи са изхвърлени , защото наличието им ще превърне подобна цел в смешна и карикатурна, а начините за постигането й - в крайно неприемливи. В този контекст Бай Ганьо е общочовешки проблем, който съществува дори в развитите западни общества, които не са претърпявали подобни разтърсващи промени като българското. Техните байганьовци са по-опасни, защото не се отличават от околните дори и по простащината си. Доказателство, че проблемът съществува и на Запад, може да бъде самият факт, че един от най-големите съвременни авторитети в областта на психологията и философията - Ерих Фром (1900-1980) публикува книга със заглавие "Да имаш или да бъдеш". За разлика от произведението на Алеко тя не е художествена, но замисълът е същият - да се разкрие разликата между истински стойностното и фалшивото, между материалното като самоцел и духовното. Проумявайки тази разлика, хората ще имат шанс да се доближат до идеала за човешка личност, да израснат духовно и окончателно да излязат извън обсега на душевно осакатените инвалиди като Бай Ганьо.