ЖИЗНЕЛЮБИЕТО НА РАЗКАЗВАЧА В СБОРНИКА
" ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА " НА ЕЛИН ПЕЛИН


Години наред творчеството на Елин Пелин се възприема като "строго социално", а на самия него като писател са давани прозвища "певец на българското село", "селски писател" и т.н. Така Елин Пелин заживява в сърцата на много българи като създателя на "Андрешко", "Напаст божия", "На браздата", "Старият вол" - все разкази за радостите и неволите на българското село. И в този смисъл остава скрито другото лице на Елин Пелин - голямото му жизнелюбие, красивата му житейска философия на филантроп и епикуреец. Всичко това е събрано в сборника разкази "Под манастирската лоза".
Самото име ни пленява с асоциативната си сила: сякаш веднага в съзнанието на прочелия заглавието нахлуват спокойствието и красотата на манастирската обител.
Цикълът започва с приятен дискурс между разказвач и читател - дискурс, действащ успокояващо, пречистващо, сякаш авторът ни подготвя за нещо ново, нещо важно. И наистина, на читателя предстои потапянето в един нов свят, в който всичко води началото си от пречиствмащата сила на живота. Сборникът "Под манастирската лоза" неи отвежда към "простичката", но красива философия на Елин Пелин, учеща ни, че животът е едно измерение, в което от значение са само красивите неща. Хуманизмът на писателя отрича всякакъв аскетизъм и възпява любовта и насладата от живоат като единствен смисъл на човешкото битие.
В този смисъл сборникът се превръща в приказка за силата на доброто. "Написаното" претърпява една сложна трансформация: писменият текст по-скоро се приема като устен разказ. Елин Пелин не оставя читателя настрана само като наблюдател, като е в почти всичките му разкази, а го въвежда в открит дискурс с разказвача - отец Сисой. Може би този необичаен за писателя похват се дължи на факта, че в "Под манастирската лоза" разказвачът не е Елин Пелин, а добрият отец Сисой. Елин Пелин е просто слушател - точно като нас. Може би именно това сливане на писател и четател става причина за силата на внушението. Ние "седим" заедно с Елин Пелин "под сянката на гъстолистната лоза" и цялата философия на разказавача витае около нас. Разказите на отец Сисой ни внушават мъдрост след мъдрост и всичко говори за истинско познание на живота.
Една от основните теми на жизнелюбеца Сисой е опозицията "добро-зло" в живота. В много разкази от цикъла основната мисъл е, че границата между добро и зло често е много размита и че човек не трябва да я търси упорито, защото самият той е едно диалектическо единство между добро и зло:"Какво нащо е човек?
- Черно зърно - отговорих аз.
- И черно, и бяло - усмихна се отец Сисой."
В тълкуването на проблема за доброто и злото отец Сисой стига до идеята за злото като творческо вдъхновение на доброто - един мотив, присъстващ в класическата литература и особено във "Фауст" на Гьоте, където Мефистофел, въплъщението на злото начало и нихилизма, се възприема като вдъхновител на Фауст в стремежа му към духовно съвършенство.
В "Лозата" формулировките на проблема са толкова точни, че добиват силата на афоризми:"Не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен."/"Светите застъпници"/.
"Там изчезнаха всички пороци и добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят"./"Огледалото на свети Христофор"/.
Тълкуването на проблема за доброто и злото не е самоцел на разказвача. Отец Сисой извежда от опозицията "добро-зло" своята формула за живота и тук за пръв път читателят или слушателят се сблъсква с жизнелюбието на монаха:"Животът си течеше такъв, какъвто е бил винаги. И лошите, и добрите живееха така, както можеха, и не така, както искаха. Всеки търсеше щастие и всеки го разбираше по своему. Злото и доброто се преливаха и месеха в една приятна измама, която поддържаше живота и крепеше надеждата."/"Пророк"/.
В същия разказ разказвачът внушава, че единството между "добро и зло" е заложена в природата, която поддържа неговата непреходност. Образът на земята-майка, която първо "поглъща", а после "изплюва" тялото на пророка, посмял да наруши хармонията в света, притежава огромна сила на художествено внушение.
На своето жизнелюбие отец Сисой противопоставя аскетизма и религиозния фанатизъм, правещи от човека отрицател на красивия живот. В разказа "Очите на свети Спиридон" разказвачът заклеймява потискането на чисто човешките чувства, любовта и стремежа към наслада от живота. Но дори в отрицанието на аскетизма отец Сисой е изпълнен с любов към човека, защото човешката природа ни позволява да бъдем и бели, и черни зърна. Човекът не е фатално греховен и дори когато действа против устоите на човешката си природа, му бива простено.
На свети Спиридон вече могат да му бъдат върнати очите, защото той е направил великото откритие:"...и един ден младият светец с ужас разбира, че там, в душата му, има други очи, които той не можеше да избоде." Човекът в творчеството на Елин Пелин се мъчи да си обясни смисъла на живота, да стигне до разковничето на човешкото щастие. Тези въпроси остават обаче без отговор. Идеята за необяснимото присъства най-ясно формулирана в "Гераците" и в "Лозата". Повестта "Гераците" изобилства от изрази, подчертаващи необяснимостта на живота:"Никой не знаеше, защо...", "Незнайно откъде...". В сборника разкази "Под манастирската лоза" човекът отново се лута в "смисловите дебри" на живота, без да получи отговор на въпросите си. Усмихваме се, когато отец Сисой ни разказва за добродетелния отец Никодим, търсещ обяснение на живота:"Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?" - бяло зърно."
Философските размисли на отец Никодим, свети Спиридон, свети Христофор изкристализират в сладострастните послания на разказа "Жената със златния косъм" - един своеобразен химн за силата на любовта, която за Елин Пелин е основна функция на жизнелюбието. Тя извежда символиката на смъртта към радостта от живоат в разказа "Задушница". И в "Под манастирската лоза" любовта става основен трансформатор на смъртта в живот: незабелязваната от никого вдовица започва да "влачи пълните с желания погледи на мъжете като невидими юзди"; "старомодната черна копринена рокля4 се заменя с бяла булчинска.
Всеки мотив в цикъла ни отвежда към внушението за силата и красотата на живота. Дори природните картини носят изключителна топлина и жизнена страст. И неусетно се пренасяме в идилията на росното поле, където се разхожда свети Георги:"Душата на светеца се радваше, защото всичко наоколо дишаше и живееше точно по великата повеля на всевишния. Малките птички летяха и се любеха в забрава, чуруликаха, целуваха се и тържествуваха. Дребните животинки из тревата така страстно се бяха отдали на великата сила, с която бе ги дарил творецът, че умираха от изнемощяване или взаимно се разкъсваха от екстаз. Чифтосани пеперуди се носеха леко над зелените класове и изтомени падаха по раменете на светеца."
В последния разказ на сборника отец Сисой напластява символи, образи и внушения до такава степен, че философията му на човек и жизнелюбец остава завинаги в сърцата ни. Цикълът завършва с образа на цветята - най-често употребяваната дума в разказа:"Цветята са най-хубавите творения на бога. Той ги посея на земята за пример на красотата и чистотата." "Веселият монах" представя триумфа на живота и всичките му деривати - любов, веселие, красота, топлина. "Нещо ново бе се родило в тоя кът на земята - това беше надеждата, която сгряваше и привързваше към живота."
"Под манастирската лоза" ни въвежда във философията на живота такава, каквато я виждат отец Сисой и Елин Пелин. За тези двама човеколюбци житейската философия може да бъде само една - безкрайна любов към живота и всичко живо. Това жизнелюбие ни завладява, харесва ни, защото е човешки топло, естествено и лесно постижимо. И не ни остава нищо друго освен благодарност към добрия разказвач на приказки - отец Сисой, и към големия познавач на живота - Елин Пелин.