ИВАН ВАЗОВ - " ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ "
МИТ И ИСТОРИЯ В ЦИКЪЛА.ВНУШЕНИЯТА НА СЛОВОТО.


Иван Вазов написва поетичния цикъл "Епопея на забравените" няколко години след Освобождението, когато дистанцията на времето му позволява да преосмисли цяла една епоха от българската история - епохата на Възраждането, започнала с първите прояви на оформящо се национално самосъзнание през втората половина на ХVІІІ век и достигнала триумфално до победния край на Руско-турската война през 1878г. Големият поет с болка открива, че в променяща се следосвобожденска България споменът за великите ни възрожденски дейци и завещаните от тях ценности все повече избледнява и си поставя за цел да го възроди в сърцата на своите съвременници. "Епопея на забравените" е една блестяща реализация на това начинание.
Вазовата "Епопея" включва дванадесет оди, почти всяка от които назовава изевстна историческа личност. В художественото пространство свои поетичтни функции имат имената на Левск, Паисий, Бенковски. В 12-те оди от цикъла Вазов "обгръща" историческите факти около живота на възрожденците в множество митологични символи и знаци, повечето от които са взети или от християнската , или от античната митология, т.е. той митологизира личностите от възрожденската ни епоха. В "Епопея на забравените" големият майстор на словото прибягва и до мита, и до историята, като ги слива в едно - двете се превръщат в тъждествено равни и трудно различими една от друга категории. Сам по себе си този процес е една художествена новост, тъй като Вазов извършва нещо почти невъзможно - въпреки сливането на мит и история, поетичното въздействие на образите остава едновременно "исторически действително" и "митологически въздействащо". И все пак творбите в цикъла "Епопея на забравените" притежават собствена специфика, каквато е например одата "Паисий".
В самото начало на това лирическо произведение Иван Вазов ни потапя в далечното и непознато минало, в една неизвестност, обгърната с мистичност :
Сто и двайсет годин...Тъмнини
дълбоки!
Тамо вдън горите атонски високи...
Още първите два стиха имат митологично въздействие. Числото 120, въпреки че отразява сравнително точно времевата дистанция, не е случайно избрано. То има митологическа стойност, защото според Бибилята учениците на Христос са 12. "Тъмнини дълбоки" е често употребявана метафора, изразяваща представата за духовна забрава и незнание. Чувства се полъхът на Бяло море, чуват се вълните и речите в манастирите по бреговете му. По-нататък авторът ни пренася в една "скромна килийка, потънала в сън", където :
един монах тъмен, непознат и бледен,
пред лампа жумеща пишеше наведен.
Авторът смислово противопоставя прилагателните "бледен" и "тъмен". По този начин той поставя лирическия си герой на границата между светлината и мрака, с което го представя метафорично като човек на границата на две епохи - тъмното Средновековие и светлото Ново време. Така само в два стиха Вазов митологизира личността на Паисий Хилендарски, и то без да прибягва до митологични символи. Образът на Паисий има народнобългарско съдържание, което определя историческата му мисия :
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.
Достоен финал - забележително съчетание на история с митология.
В одата "Бенковски" народът има вече националноисторическа роля. В името на народа и неговото освобождение действа лирическият герой. Поемата "Бенковски" въздейства силно с метафоричния пейзаж на изображение, в който "планината е пуста":
...Дивота и сън е.
Всред пространства голи, бърда,
урви, трънье,
в пустинята влада някой гробен дух.
Кулминационният момент на въздействие е финалът на творбата. Митологизацията не е така силно изразена, както например в одата "Левски" - една от най-силните и внушаващи лирически творби на Вазов. Тя е изпълнена с митологеми.
Митологизацията е извършена многопластово и създава у читателя чувство на липса на материален свят, усещане за доминация на вътрешната духовна борба, за едно интензивно духовно горение, не по-слабо от това в "Паисий". На няколко места в творбата Вазов открито ни внушава това :
Той беше невидим, фантом или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
...
Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой.
...
Манастирът тесен за мойта душа е.
И тук е налице библейското число 9, което е кратно на "най-свещеното" за християните число - 3. Вероятно не е случайна троичността на изображението в стиха :
скита се бездомен, без сън, без покой.
На много места в творбата не се споменава името на Левски, а се използва местоимението "той", при това с главна буква - част от библейския модел на митологизация. При Левски се наблюдава сякаш някаква градация - отначало той е монах и обитава простравнството на религиозна святост, на връзка с Бога; след това става дякон, апостол, мъченик, а накрая делото му става равно на делото на Месията - чрез отъждествяването на славното бесило и кръста. Друг елемент от митологизац;ията е предателството на поп Кръстьо, тъй като то също е обгърнато от митологеми. Най-страшният грях в християнската религия - предателството спрямо Иисус - рефлектира като най-страшното наказание във фолклора - генетическата обремененост :
... и кото родила една майка луда.
Особено интересна е митологизацията в "Опълченците на Шипка", тъй като тук се наблюдава нещо, което не присъства в нито една от другите 11 оди. Вазов извършва митологизацията на два пласта - веднъж чрез античната митология - битката при Термопилите, а в центъра на другия пласт стои стихът :"ведно да се бият живи и умрели".
В одата "Опълченците на Шипка" "божественото войнство" са защитниците на "заветния хълм". Библейски е размахът на героичната битка. Тя се води на живот и смърт. Такова е внушението и на Вазовия стих:"в едно ...се бият живи и умрели4.
Историческият подвиг на българските опълченци е митологизиран. Той е сюблимният миг на саможертва, изразил митологичните стойности на националната ни история. Освобождението на България намира своята художествена митологизация в поетичния цикъл "Епопея на забравените" на Иван Вазов.
------------------------------------------------------------------------------------------




ИВАН ВАЗОВ - " НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА "
ИДЕЙНО-ХУДОЖЕСТВЕНА СИЛА НА СТИХОВЕТЕ
----------------------------------------------------------------------------------
Едно от най-покъртителните творения на вечния Иван Вазов, написано по горещите следи на Сръбско-българската война през 1885г., е стихотворението "Новото гробище над Сливница". Великият поет е трогнат до дъното на своята душа и на своето родолюбиво сърце от печално-величавата картина на "новото гробище".
Заглавието пряко посочва поетичното и реално пространство, където лежат навеки най-достойните българи, защитили Отечеството от чуждо посегателство и от ново робство. Поетът е дълбоко развълнуван и излива своите патриотични чувства по адекватен начин, като съумява гениално да намери най-силни думи и да ги организира по изумително действен начин. Изградено е от седем куплета, то съединява най-плътно и изразително неговите мисли и емоции в едно художествено цяло, прославящо безсмъртните воини, защитили родната земя, както никой не би го сторил, и покрили се с неувяхваща слава.
В първия куплет се съдържа мисълта за оня свят, в който са отишли завинаги загиналите. Във втория куплет се подчертава безкористието на тяхната саможертва. В третия куплет се прославя България, която е също така достойна за тях, както и падналите в историческата битка са достойни за нея. В четвъртия куплет е показана незаслужената им забрава и кой единствено ги помни - поетът и светите майки. В петия куплет поетът заявява какъв славен венец е изплел за загинарите бойци. В шестия се посочва за какво ще служи този венец, а в седмия куплет певеццът отново се връща към загиналите за родината, за да ги увековечи със слово и да им пожелае заслужен вечен покой.
Поетът е крайно пестелив в изразните езикови средства. За единството на стихотворението играят особено голяма роля обръщенията, всяко от които обхваща по два куплета, а последното е в самия край, обединявайки всички стихове в едно цяло. Четирите обръщения са без епитети, защото рефренът, към който се отнасят те, сам по себе си притежава неизмерима значимост. В самото начало е обръщението "Покойници". Третият и четвъртият куплет се оглавяват от думата "Българийо", с която са кръвно и завинаги сварзани загиналите герои. Патият куплет започва с обръщението "Борци", което действа и в шестия куплет. Единствено с епитет е обръщението в края на първия стих от втория куплет "деца бурливи".
В заключителния стих на стихотворението обръщението "Юнаци" придобива огромен смислов пълнеж, като се асоциира и с величавия им подвиг, и с тяхното безсмъртие, и със свещената родина, с която те се свързват здраво чрез своята славна смърт във вековете.