Литература

ИВАН ВАЗОВ - " ЕДНА БЪЛГАРКА " / ІІ глава /


" Да направя това добро...клетнику ! Какъв беше!... "


Разказът "Една българка" е свързан с революционната епоха на подем, в която българинът заявява правото си да съществува като свободен човек. Но историческите събития са само фон, на който ярко се откроява обикновената българка, за която любовта към ближния стои по-високо от мисълта за собствения живот.Вазовата героиня не може да прозре идеите на четниците, но може със сърцето си да почувства своето място в мига на изпитание.
За всеки човек доброто е специфична категория, която той определя според собствените си принципи. За Илийца да стори добро означава да забрави собствените си проблеми, да презре страха от смутното време и тъмната нощ, като протегне ръка за помощ на нуждаещия се. Поривът и към добротворчество е дълбоко осъзната вътрешна потребност, която е безкористна и има своите корени в християнското милосърдие и майчинското чувство. Да се съхрани българското и вярата в доброто - това са основните подбуди, които карат баба Илийца да бърза "с утроена сила", поела отговорността за спасението на два човешки живота. В отношението и към съдбата на Ботевия четник се разкрива нравствената красота на тази обикновена и в същото време изключителна българка.Затрогващото милосърдие, чувството за майчин дълг и съзнанието за родова и религиозна принадлежност придават не само национална, но и общочовешки значима стойност на нейния образ.
Тези висши, ненакърнени от робството добродетели на българката са разкрити по художествено убедителен начин във ІІ /втори/ епизод от повествованието. По ретроспективен път, чрез спомена на героинята за преживяното, Вазов възстановява събитието, пропуснато в хронологическия ред на повествованието. Това е срещата и с бунтовника в церовата гора. Композиционното решение на писателя дава възможност на читателя да вникне в богатството на чувства у баба Илийца, да вижда страданието през нейните очи, да прозре смисъла на саможертвата на Ботевия четник чрез простата, но и толкова убедителна оценка:"...божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става".
Желанието на възрастната жена да стори добро:"Да направя това добро...клетнику!", не се ражда веднага. Най-напред се пробугда майчиното чувство, реализирано с жеста на ръката, търсеща хляб за гладния. Тази проява на съчувствие и разбиране е естествена за Илийца, но е и проява на човещина в дните, когато мъжете са се изпокрили, а историята разказва за позорни предателства.Да окаже помощ на пострадалия е вътрешен порив на българката, която веднага съзира лицето на непознатия - "измахнато и бледно". Завладяна от парещата болка за гаснещия живот на внучето, Илийца е разтворила сърцето си за чуждото страдание. В лицето на този странен момък тя разпознава един от "ония, дето ги гонят сега!", но досещането не изпълва със страх душата и. уплахата, която за миг я обзема, е по-скоро за момъка, който е в опасност, защото турците бродят наоколо.
Проявите на съчувствие и зараждането на идеята да се стори добро са разкрити с психологизъм от иван Вазов.Въпросителните, които носи в съзнанието си измореният странник, безпокойството, липсата на надежда се предават на селянката. Точно неговият прям въпрос:"Бабо, в това село може ли да се скрия?", събужда у нея представата, че той е в опасна ситуация, защото не може да разчита на никого. Няма опит, толкова е млад и живее още в света на идеалите си. Илийца е по-мъдра, зрелостта на годините и я поставя в положението на майка и наставник на момъка. отчаянието, както и наивността на чистосърдечния му въпрос, отключват у нея порива към дейна изява на желанието да помогне. За българката само коричките хляб, съчувствието и няколкото топли думи не са истинско добротворчество. Тя усеща, че трябва наистина да спаси чрез закрилата си четника.
В сюжетното развитие на целия разказ отношението на героинята към доброто като човешка проява непрекъснато се променя, добивайки различни нюанси. В началото то е рожба на майчиния инстинкт, който у нея е особено силно развит.Авторът загатва за това, въвеждайки темата за болното внуче. Да нахрани и да облече четника - в това се изразява намерението на селянката, когато отчаянието по младото, изпито лице на четника провокира твърде силно човешкото начало у нея. Словото на героинята е простичко, откроява последователността на мислите и:"скрий се...", "...чакай ме...", "ще те намеря", "хляб ще ти донеса и някоя друга дреха...". Тонът не е заповеден, но е настоятелен, доказващ, че селянката вече се е превъплътила в образа на майка, която мисли за спасението на живота насвоя син. Съпоставяйки решението и с картината на робския страх, представена в началото на първа част, осъзнаваме, че проявата на човещина точно в този исторически момент е белег за необичайна сила.
Трезвата преценка на Илийца :"Там е огън сега, ще го предадат на турците", въвежда отново темата за страха, който парализира естествената потребност на човека да направи добро. Дори и човеколюбива, смела жена като селянката не се осмелява да предложи изведнъж на момъка нито подслон, нито по-сигурна закрила. И в нейното сърце живее робът, който се е научил да оцелява, прекланяйки глава пред властника. Но авторът вече е изградил представата, че Илийца има свой модел на поведение, чрез който осъществява желанието си да живее според собствената, а не според чуждата воля. Така постъпва българката и при срещата с "опасния" бунтовник.За нея той е едно момче, тръгнало "курбан да става", беззащитно. Тя гальовно ще го нарече "синко", но за властниците четникът е човек с опасни мисли, поставил се извън закона.Двойственото му присъствие в съзнанието на българката и пречи веднага да реши какво да стори за него. Тя не може да намери компромис между вътрешната потребност да спаси от смърт един млад живот и реалната представа за ситуацията :"лошо време беше сега". Робството пречи на Илийца да разгърне в широта богатствата на своята душа, да прояви присъщото и благородство. Тя се осмелява да го стори само в границите на разумното.
"Ние сме христиени"- казва баба Илийца, по-скоро за да обнадежди търсещия помощта и, отколкото да убеждава себе си в необходимостта от милосърдие. То е нейна същност. едва по-късно, когато се отдалечава от мястото, в душата и просветва надежда в по-личен план. Доброто поражда добро :"Беки и бог се умилостиви и да поживи детето". Проговаря и чувството за родова принадлежност, неразривно свързано с християнското и съзнание. Абстрактната идея за спасението на човешкия род чрез Христовото жертвоприношение в мислите на старата жена придобива конкретни очертания - саможертвата "курбан" на бунтовника е за "християнска вяра" и за българска принадлежност. Не е случайна употребата на причастието "тръгнало" в среден род. Непоследователността при употребата на формите за род в изречението създава впечатление за спонтанно бликнало майчино чувство. Така образът на баба Илийца по асоциативен път поражда представата за Света Богородица - милосърдната майка, страдалката и покровителката на всички, изпаднали в беда.
Вазов приключва епизода с решението на всеотдайната българка да потърси помощ от игумена на манастира. активността на нейното поведение е в пълно съответствие с неговата мотивация:"И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота".Представата за доброто в света на селянката е осветена от християнските начала. Възрастната жена е силно вярваща. Вазов изпъстря речта и непрекъснато с името Божие, което тя не пропуска да спомене, дори когато говори с Хасан ага. Силата на вярата е завладяла сърцето на Илийца, тръгнала да дири спасение чрез нея за внучето си. от тази гледна точка за нея е невъзможно да не стори добро на нуждаещ се, защото християнското милосърдие призовава към това.
"Ние сме христиени"-казва Илийца на момъка и така му обяснява своята съпричастност към неговата съдба. Представата за общо духовно начало между нея и непознатия ги прави сродници. На тази основа тя ще го почувства като свой син, останал сам и в голяма беда. За вярващата българка е престъпление да отмине протегнатата за милост ръка, съвестта и не би била спокойна, ако знае, че е могла да стори нещо, а се е изплашила. ета как стремежът на жената да бъде вярна на самата себе си я подтиква към решението да рискува и да обещае на момъка, че ще се върне в тъмната нощ.
Със силата на смисловите и емоционалните внушения разказът "Една българка" продължава да въздейства върху гражданско-патриотичните и човеколюбиви чувства на читателя, а образът на баба илийца апелира за утвърждаване на най-ценното у българката - онова, заради което доброто от абстрактна идея се превръща в деятелна и градивна енергия.