Литература

Чувствителен към всичко,засягащо българското съзнание, Вазов долавя потребността чрез творчеството си да „конструира такъв образ на българската история и българина в нея, с който съхранявайки го като историческа памет, народът да може да живее в самоуважение и със самочувствие сред другите”. Историята е тази, която задава ценностните измерения на националното битие,нравствените ориентири на настоящето и основанията за бъдещето. Неслучайно поетът се обръща към недалечното минало, към епохата на Възраждането, за да проследи етапите на народното пробуждане от първите прояви на национално самосъзнание до величавия подвиг на опълченцие при Шипка, да потърси в поривите и вълненията на епохата върховите проявления на националния дух, да даде свой отговор на драматичните въпроси, които времето поставя.Вазов подхожда към тази епоха не толкова от историческа, колкото от философска и морално-етична позиция. Прославяйки в цикъла величавото и възвишеното в делата на духовните водачи на народа, поетът утвърждава силата на духа и достойнството като иманентни качества на самия народ. Чрез „Епопеята” той саздава национален мит, търси мястото на своя малък народ в голямата човешка история, превръща недалечното минало в абсолютна мяра за национално величие. Независимо че някои от събитията, претворени в „Епопеята”, са отдалечени само на десетилетия, времевата дистанция е епопейна, ценностно обусловена, миналото е обоготворено като епоха „тъмна,непозната”, основната темпорална единица в цикъла е век. Тази дистанция предопределя начина на изграждане на образа на миналото „като един свят на титанични личности и дела”, обуславя композиционния принцип на цикъла. Не историческата последователност на събитията и героите, а значимостта и величието на делата им отрежда мястото им в „Епопеята”.
Патосът на преклонението от ранното творчество на Вазов от 80 години се сменя с патоса на изобличението. Чувствителната Вазова натура реагира остро срещу подмятанията на социално-политическите, духовните и нравствено-етичните ценности на Възраждането. Творецът е огорчен от „убивающата апатия”, която „унищожава немилостно всичко, що излазя извън границите и требованията на грубия интерес на денят”, разтърсен е от духовното запустение на съвремието си. Рисувайки облика на следосвобожденската действителност в откровено песимистичен дух, Вазов изобразява в сатиричен план и героите на новото време – човека с нищожни идеали, себичния и алчен „безгласен чиновник”-кариерист; бруталния герой,който от позицията на властващ граби държавната хазна, задушава свободомислието, упражнява терор,псевдо патриота.
Сериозно разочарован от покварата, която открива навсякъде около себе си, с будно гражданско чувство и непрестанна грижа за нравственото усъвършенстване на нацията, Вазов отправя поглед назад, към славното минало, с неговия възвишен патриотизъм и го превръща в коректив на ниския практицизъм на новото време. В резултат се ражда цикълът от 12 стихотворения под общото название „Епопея на забравените” възпяващ звездните мигове и героите титани на „най-българското време”-епохата на Възраждането. Без съмнение цикълът е реакция срещу забравата, не толкова на делото на възрожденците, а на техните идеали. В него творецът се стреми чрез възраждането на спомена за най-светлите личности и събития в българската история, съсредоточаващи високите духовни измерения на нравствеността, да представи мощта и духовния ръст на народа и да ги противопостави на времето, в което „кумирите” заменят „идеалите”, да проектира националното жертвено пространство върху световното и да осъществи апология на българското.
Художественият свят на „Епопеята” проектира значим етап от историческото развитие на нацията – Възраждането – в неговите най-върхови моменти и с най-ярките му представители;поетическата линия тръгва от зората на Възраждането („Паисий”) и стига да възкръсналата за нов живот нация („Опълченците на Шипка”), проследявайки процеса на самоосъзнаване, съзряване и единение; при това определяща е не хронологическата, а идейно-емоционалната градация, защото ако Левски въплащава идеала н народа за личност, то с подвига си на връх Шипка народът е достигнал висотата на идеала си. В цикъла Вазов търси националните измерения на универсалната триада личност-народ-история, разкрива влиянието на отделната личност върху народното съзнание и ролята й в историческото битие на нацията. Неслучайно цикълът се отваря с одата „Левски”.Като личност и дело Апостола на свободата синтезира най-ярките черти на времето, висшите нравствени добродетели на епохата. Името му е синоним на безкористна служба на народа, на жертвеност и себеотрицание, „икона” на освободителната борба. Като първо произведение от цикъла одата разгръща неговите основни смислови посоки, очертава характерните особености на избрания от Вазов творчески подход, начина на изграждане на образа, лирическия синтаксис. В текста, както и в останалите произведения от сборника, се задават двете темпорални измерения-времето на миналото и времето на потомците. Връзката между тях е осъществена от лирическия говорител в позицията му на обговарящ и оценяващ, на осмислящ и съпоставящ. Това е избраната позиция на преклонение и възхищение.Поетът не просто изгражда образите на духовните водачи на българите, не просто очертава екстремални събития от историческото битие на народа, но ги осмисля в един универсален етико-философски план, изгражда основни понятия за човешко социално живеене. В този смисъл въвеждащия монолог в одата е увод към цялата „Епопея”. В него са експлицирани основни историко-философски проблеми – за връзката между индивидуалното и колективното битие, за нравствения избор на личността, за индивидуалната отговорност към времето и историята, към народа и самия себе си в условията на една робска действителност. Именно робството и поривът към свобода задават смисловите граници на епохата, обуславят оценъчната позиция както на героя, така и на лирическия говорител. Те са причина за преосмисляне на устойчиви понятия и норми. Възраждането ражда своите титани на мисълта и делото, но осъщестеяването на неговите големи задачи и цели става възможно, защото народът като цяло израства идейно до своите водачи и духовно съзрява за общия идеал – свободата. Така триадата „личност-народ-история” се превръща в основна философска концепция на целия цикъл, а народът – в главен герой и творец на историята си. И ако в одите „Паисий” и „Раковски” той реално не присъства – масата е цел, идеала е кумир, в името на когото личността променя историята, ако в „Левски” множеството е готово да следва своя водач, ако в „Каблешков” народът, вече преодолял духовните последствия от робството, е прогледнал и реабилитиран, то в „Кочо” отделният човек вече е узрял за свободата си и е готов да заплати нейната цена. Одата носи идеята за несломимия български дух и изклучителния, граничещ с безумие, народен героизъм, въплатен в образа на Кочо Честименски. „Опълченците на Шипка” е последната, дванадесета, ода от цикъла „Епопея на забравените”, създаден, за да прослави великите личности и събития от епохата на Българското възраждане.Творбата е посветена на колективния подвиг на народа и става апотеоз на великото в историята ни, дава ни повод за национална гордост и самочувствие. Всеотдайната, безпримерна защита на Шипченския проход е плод на свободолюбивия и патриотичен порив на българските опълченци. Подвигът им става символ на един народ, достоен да се нарече свободен, защитил независимостта си, показвайки нечуван героизъм и чувство за чест. Не формалната победа над врага е белег за подвиг, а победата над себе си, способността да поставиш всенародния интерес над личния, да се разделиш с живота, но да откриеш пътя към свободата. България е целта, смисъла и великото вдъхновение за този митичен подвиг. И докато съществува българското, ще е жива и легендата за чутовната сила на патриотичното себеотрицание.
В духовното си битие всеки народ има „начало на всички начала”. За нас, българите това е Вазов. Можем ли да си представим каква би била България без Вазов? Неговото име наистина е символ - символ на българщината. Няма творец с по-определени и по-откровени пристрастия към всичко бълраско и родно от него. Вазов превръща поезията в своя висока социална мисия, в своеобразен отечествен дълг.Призванието си вижда в типично възрожденски дух – да служи на националната идея. Творчеството му става художествен израз на осъщественаа задача на Българското възраждане – да разбужда националното самочувствие и патриотична енергия на българина, да гради националната ни идентичност.