Литература

Българският форум за литература
Дата и час: Сря Авг 27, 2014 1:49 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]

Без регистрация! Може да пишете във форума за литература без да се регистрирате.



Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: Вто Юни 10, 2008 1:50 pm 
Offline

Регистриран на: Вто Апр 22, 2008 6:24 pm
Мнения: 707
Пенчо Славейков

Пенчо Славейков принадлежи към първото поколение, едно ново поколение в българската култура, което свързва литературната традиция на Възраждането с модерното самосъзнание на творческата личност, характерно за началото на века. Той е първият български писател-европеец и сам се определя като “непоправим восточен човек”. Творчеството му е акт на културно строителство. То е подчинено на глобални естетически позиции на твореца-европеец на българската литература. Според Славейков от описваща националния живот – бит, народопсихология, историческа съдба, българската литература трябва да се превърне в литература за света. Пенчо Славейков осмисля европеизацията в две посоки. Едната е свързана с приобщаването на народната литература към европейската чрез внасяне на модерни и вечни екзистенциални проблеми, а другата съссъхраняването на националната самобитност. Според Пенчо Славейков новият творец трябва да изрази в творчеството си и индивидуално неповторимия, и специфично-националния и универсален духовен човеки строй – през призмата на лично националното си схващане българският писател трябва да отрази проблемите на общия културен дух.
Важно място сред поколението следосвобожденски поети заема сп. “Мисъл” и кръг “Мисъл”. Те навлизат в българската литература с нова естетическа програма. Основна нейна характеристика е индивидуализма. Интерес представлява творецът с трайното и вечното у себе си. Национално-героичната тематика на Вазовото поколение е сменена от една философска и психологическа тематика. Основно място заема човешката личност и то творческата с нейния драматичен свят, в който са включени отношенията и с националното цяло. Пенчо Славейков напълно еманципира литературата като духовна дейност на твореца, независим от читателя, от времето, волен да изрази всичко от себе си. Пенчо мечтае за литературата, възпитаваща “човека в българина”. Навсякъде Славейковото поколение творци търси универсалното в българина, в българската история, в националните стойности. Докато Вазов се стреми да обедини личностите в едно цяло, то поколението на П.П.Славейков разглежда всяка личност като индивидуалност в едно цяло. Той се колебае между обективно-правдивото и субективното. С Пенчо Славейков в нашата литература навлиза модерният човек.
(Разликата между Пенчо Славейков и Яворов е, че Яворов разкрива мъчително раздвояване между телесното и духовното, не възхвалява противоречията, а страда от тях. Носят му морално самоизтезание, измъченост на чувствата. Мисълта му се блъска с вечните загадки на живота и смъртта. За Пенчо Славейков противоречията са главното – приема ги като нещо естествено, като антологична същност. В тях вижда наслаждение от живота, без тях за него няма изкуство.)
В нашия декаданс се сплитат модернизъм и романтизъм. Творците от този период проявяват интерес към фолклора като показател на всички трайни и ценни български черти, на вечното в българския дух. Индивидуализмът, който внася Пенчо Славейков е ориентиран с интерес към личността. Пенчо Славейков и кръгът “Мисъл” оказват влияние върху следващото поколение творци. Въздействащ е опитът на Пенчо да излезе от тясната национална проблематика и да се обърне към вечното и общочовешкото. Това е трайният стремеж за европеизиране на българската литература, в която той се влияе от “вечните руски реалисти”, от философията на Ницше, от Гьоте и драматургията на Ибсен. Съприкосновението му с европейската култура в годините на обучение в Германия му дават широк поглед за литературните явления и той се опитва да разшири кръгозора на родната литература, да я насочи към философска гълбина и към естетическо съвършенство. Творчеството му дава възможност да се проследи процесът на преминаването от възрожденската традиция към един субективен психологизъм и философска дълбочина, макар това да става с цената на известни противоречия в него. Славейковите творчески търсения са свързани винаги с трайното и вечното в живота, с универсалното в българина. Той се интересува от човешкото в човека, от националното в националния характер, от българското в българската история. Всичко това интерпретира, като се влияе от европейските естетически идеи, които му дават възможност за нетривиален поглед върху актуалните проблеми. Интересът към човешкото във всичките си проявления обуславя и темите в Славейковото творчество. Едното тематично ядро представя творбите с национално-колективистична тематика, семейно-битови поеми по фолклорни мотиви и творби, отразяващи героиката на националния дух. В другото тематично ядро са творби с индивидуалистична тематика, в които образен обект са личности от световната културна история – нравствено-философските поеми. Третото е с интимна тема творби, изразена чрез образа на лирическия субект и неговото духовно себеизживяване.

традиция

Тематично потвърждава някои теми – патриотичната, природата (при П. П. Славейков природата е съзерцание, тя не е мащабна и описателна, както у Вазов, нито е в движение, както е у Ботев), националноосвободителните борби, фолклора, гражданската и интимната лирика.

новаторство

Философките теми – за красотата (“Фрина”), изкуството (“Микеланджело”) и твореца (“Сърце на сърцата”), силата на духа (“Cis moll”). Художествената интерпретация е подчинена на ново художествено кредо. Новаторството му е и във философската насоченост, психологизъм, нов език, структура на творбата.



Въпреки тематичните различия, художествения свят на неговото творчество е ограничен, единен. Пенчо Славейковите епични и лирични сюжети синхронизират националното с универсалния образ на света. Пенчо Славейков е баща на българския модернизъм. Това е движение, което включва многобройни литературни школи. Всяка от тях прави избор на различна поетична система, която отразява усещането за драматическата напрегнатост на съвременния свят. Различни, а понякога и коренно противоположни са тези художествени решения – индивидуализъм (Пенчо Славейков), сюрреализъм/експресионизъм (Гео Милев), символизъм (Яворов, Дебелянов). В Западна Европа след бързия разцвет на реализма идва натурализма, идва Зола. Западна Европа е уморена от реализма и бяга към модернизма, модернизмът е елитарен. Пенчо Славейков е в основата на нашия модернизъм. Бори се за елитарно изкуство, което може да предложи идеи на един съвременен читател с култивирани високи естетически критерии. Вазов се опитва да бъде високо информиран кръгът “Мисъл” да образоват, да бъдат полезни. Не само българският читател е адресат на тяхната литература, а по скоро човекът, написан с главна буква.


Пенчо Славейков и народното творчество

В творбите с фолклорни мотиви Пенчо Славейков влага универсални теми и идеи като по този начин овечностява националните образи. Битовите поеми на Пенчо Славейков по фолклорни мотиви са ориентир за способността на твореца да проектира в национално-образна рамка проблемите за универсалния културен дух. Защо Славейков се насочва към фолклора? По принцип в българската литература след Освобождението водеше възгледа, че реставрацията на фолклора е най-функционалния път към съхраняване на националната самобитност в нея. Пенчо Славейков твърди, че “във фолклора са изкристализирали във най-чист вид кардинални черти на националната ни литература”. Според него фолклорния сюжет трябва да бъде превърнат от автора не в самоцел, а в средство на модерни етико-философски идеи. Ето защо Пенчо Славейков е противник на тенденциите към имитационно вторично възпроизвеждане на фолклора. Според него интерпретацията трябва да е творчески трансформационна. Авторът трябва да усвои от народната песен нейните принципи на образно изграждане. Той трябва да пресъздаде народно-мирогледната представа за света на анонимния творец и родния духовен строй. За П. П. Славейков фолклорния сюжет е удобна форма за вграждане на национални и универсални проблеми. В интимната изповед на автора в “Псалом на поета”, осъществена със специфичните средства на неговия творчески стил, опорна точка на идеята става образ взет от народната песен – гробът. Той е заобиколен с прозорци, за да бъде близо до света, а чрез завета към своята другарка изявява най-характерната черта на творческата си чувствителност – жизнелюбието. Българската народна песен е първият учител на Пенчо. По традиция плодотворно установена от неговия баща, той я познава добре, обича я и живее с нейния поетически мир. И в езика, и в стила, и в почти неуловимия понякога национален дух на неговите творби може да се открие близостта с фолклора ни. В някои от най-характерните си черти художественият му светоглед е близък до светоотношението на народния певец. Същата светла вяра в човека и в доброто, същият несъкрушим оптимизъм и жизнерадост.
Чуждите влияния не засягат съкровената връзка на поета с българското. Нещо повече, неговото запознанство с европейската култура и западно европейския романтизъм му дава и нови основания да утвърждава тази близост. С цялото негово светоотношение има нещо традиционно българско, нещо, което го доближава до обикновения, но мъдър мироглед на народа. То напомня, че е израстнал в сянката на родния балкан, че е син на възрожденеца Петко Славейков, че поетическия му вкус е закърмен от звуците на народната песен. От нея той черпи не само образи и изразни средства, но и мотиви. Новото за него е, че фолклорът става посредник към корените на душевността, не само на една нация, но и на отделния човек. Стилизацията фолклора се превръща в художествен похват, което е новост в поезията ни. Стихотворенията му имат връзка с фолклора на ниво стилистична организация на изказа. Има употреба на тропи и поетически синтаксис, образен паралелизъм, поетични епитети, устойчиви образи. Една част от неговото художествено дело е свързано със света на народната песен (“Луд гидия”, Неразделни”, “Коледари”, “Чумави”, “Змейово либе”). Те имат своите първообрази във народната песен. В нея той вижда образец, който трябва да се следва творчески. В очерка си за “Доре Груда” от “На острова на блажените” Пенчо Славейков казва: “Груда твърде често се ползва от мотиви из народната поезия…”. Така той поставя проблематиката и в битовите си поеми “Ралица” и “Бойко”. В тях издига в култ и нравствения човек, който чрез духовен стоицизъм, чрез силна воля успява да надмогне превратностите на съдбата и да запази или да възвърне духовната си идентичност, духовно равновесие (Ралица и Бойко от втората му морална фаза). Образът на Бойко е скромен с Толстойско разбиране за нравственото прераждане и себеутвърждаване на човека. Така още в битовите поеми на Пенчо Славейков си дават конфликтна среща два възгледа за духовната свобода на човека. Естетическия възглед за естетическия човек, живеещ природо съобразно и етичният възглед за нравствения човек, надмогвщ егоинстинктите чрез нравствено самоусъвършенстване. Именно тези гледища се срещат контрапунктно в поемата “Ралица”. В един план творбата реконструира типично националния образ на човешкия свят. В изграждането на образа на девойката Славейков използва типично народно-песенни похвати: Ралица е разкрита като образ с вечната народна мярка за красота и нравственост. Нейната красота е двумерна. Тя има и сетивен и идеален израз – това е красотата и от естетически и от нравствен тип. Образът на Иво е нравствен адекват на Ралица. Налице е типичната фолклорна мултипликация на красотата. Извисяването на образите се постига чрез устойчив принцип – идеализация на човешкия свят.
В много поетически варианти Пенчо Славейков разкрива възможността на човешкия дух да преодолява страданието, порока, човешката слабост и да извежда личността до нравствени висоти. Заедно с Петко Славейков и Пенчо е един от създателите на лирическата поема като жанр в нашата литература. В своите поеми синът използва широко известни народни мотиви. Той изобразява в тях национални черти като ги пречупва през своя поглед на мислител, през своите общочовешки идеи. Всеки образ изгражда с много психологизъм. Не повтаря народното предание, а го уплътнява, проблематизира го и така фолклорният свят започва да изразява философко-психологически идеи.
За да напишат “Изворът на белоногата” и “Ралица” бащата и синът използват народни песни като изграждат реалистично образът на българката с нейните нравствени добродетели. Но Пенчо внася в образа на Ралица вътрешен драматизъм, който поражда психологизъм на творбата. Най-скъпата за Славейков идея и основната в неговото творчество е идеята за човешкото у човека. Според него то се проявява в човешката способност да преодолява трудностите, да издържа на изпитанията, които собствената съдба му поднася. В това се изразява свободата на човешкия дух да преживее и надделее, нещастията, да остане несломим от тях – това значи да бъде свободен. Това е основната идея в “Ралица”:
от живота ненадломена
с несломено сърце.
Затова основното в поемата не е сюжета – доста често срещан фолклорен мотив, а образът на главната героиня. Чрез творбата той разкрива ценностната система. Проявява умение пестеливо да представи специфичното на народния живот – възмогването на страданията и запазването на човешката слабост. Представя персонажите в повратен момент от живота им. Образът на Ралица е ситуиран чрез дълбоки драматични конфликти и състояния, които героинята изживява без да раказва подробности за живота Ј. Сюжетът не се отличава с богатство на събитията. Завръзката е любовта между Иво и Ралица. Верността на Ралица към тази обич се доказва чрез поведението Ј към богатия Стоичко Влаха. Тя отхвърля предложението му с мъдростта: “Сърцето ти не пита: то се не ломи”.
Творбата възпроизвежда и народни мирогледни представи – Ралица и Иво олицетворяват приемната любов, характерна норма за фолклорна представа. В своя тежък исторически живот народът е изразил едно трагично светоусещане – щастието е мигновенно, страданието е вечно. Със своята физическа прелест, трудолюбие, чувство за любовна вярност, жизнеустойчивост Ралица се отъждествява с патриархалния етичен модел за добродетелност. По този начин Пенчо Славейков става изразител на един специфичен национален идеал за човешка личност.
Успоредно с това в образа на Ралица творецът разгръща модерни идеи, непознати на българския фолклор. Поемата поставя проблема за силата на индивидуалната воля, чрез която човекът надмогва волята на съдбата. По принцип семантичната двойка съдба – воля е смислов център на цялото поетово творчество. В този смисъл поведението на Ралица илюстрира духовната неограниченост на човешките възможности – любимият е убит, семейното щастие е разрушено. Такава е волята на съдбата. Страданието не тласка Ралица към самоунищожение. Тя намира смисъл на живота си в любовта и грижите за детето си, съумявайки така да запази нравственото – естетическото равновесие. Тази нейна способност означава най-точно лексикален лайтмотив на творбата – ненадломена. Емоционален знак за нейното себесъхраняване е образа на “оназ усмивка”. Образът на Ралица въвежда основния строителен мотив на Славейковото творчество – мотива за нравствения стоицизъм. Именно героят надмогващ превратностите на съдбата, Славейков възвеличава ярко в творчеството си. Този герой не е само естетическо, но и жизнено кредо на поета – като дете е скован от тежък недъг и цял живот надмогва стоически трагичната си орис. Всъщност този своеобразен автобиографизъм, тази способност на Пенчо Славейков да интерпретира фолклора през призмата на индивидуалното личи при типилогичната съпоставка на образа на Ралица с образа на Петко-Славейковата Гергана от “Извора на белоногата”. Бащата е по-близо до фолклорното светоусещане, защото водещ в изграждането на образа на Гергана е мотивът за чезненето на красотата – вариант на мотива за вграждането, докато в образа на Ралица мотивът е за съхранението на красотата. Внушава се чувството за нейната хубост чрез сравнението:
Кат оназ вечерница в небето
Една бе в село Ралица девойка…
Предадена е красотата и очарованието чрез отношението на другите към Ралица. Както Петко-Славейковата героиня отхвърля предложението на везира в името на любовта си към Никола, така и Ралица остава вярна на Иво. Ралица е сираче, но е несломима, нито в младостта, нито в семейната си мъка.
Като контраст на идиличността битува образът на Стоичко Влаха. Неговата съдба е решена също в духа на патриархалните норми. За този, който ги е нарушил няма място в патриархалния свят. След убийството на Иво той напуска завинаги селото. Този образ има модерни проекции. Интересна е гледната точка на поета към деянието му – убийството е предадено в обективистична форма. Славейков нито обвинява, нито оневинява злосторника. По този начин в творбата си дават среща две позиции – от етическо гледище Стоичко е престъпник, защото отнема човешки живот, но от естетическо, деянието му не е престъпно, защото той убива заради красотата. Естетическият му импулс властва над нравствения му. Егоистичния стремеж за щастие върху нещастието на другите е знак, че у героя са в дисбаланс естетически пориви. Опитът му да се издигне над конвенциите на морала го доближава до модела за човек, робуващ на природните си инстинкти.
Много по сложно разграничаване на конфликта етично и естетично Славейков прави в поемата Бойко. Тази творба е ярка илюстрация на модерна интерпретация на национално битовите проблеми. Тя внася непозната в образното изграждане на фолклора и възрожденската ни литература подход – психологическия. Битовата драма е разкрита чрез психологическа. Чрез него Пенчо Славейков актуализира в българската литература моралистичните традиции на руските реалисти за търсенето на “човека в звяра”. Духовното прераждане поражда и психологизма в поемата. Поетът търси човешкото у този, който е загубил своята нравственост и вяра в него. Това е постигнато чрез изграждане на образи, които са в опозиция, чрез действията на героите, чрез постъпките им. Освен Бойко, чието поведение е изградено от отчаянието, деградацията, престъплението, доосъзнаването, очовечаването се налага образът на Райка. У нея битуват характерните добродетели на българката. Тя се отъждествява с патриархалния етичен морал за добродетелност. Дори и злините в живота не прекършват доброто начало у нея. Престъплението, което извършва Бойко, подбуден от фаталната любов, не унищожава доброто начало у Райка. Тя скрива своята несрета, мъката за да запази семейната чест, достойнството на мъжа си. По този начин Славейков става изразител на една специфична национална представа за човешката личност, гради я идеално без да я идеализира. Лъжата, която изрича Райка в предсмъртния си час, кара Бойко да разбере истината. С тънък психологизъм е разкрито прераждането на героя. Той пролива “сълзи, незнайни досега за него…” – един детайл, който връща човешкото начало у героя.
С истинско проникновение в духа на народното творчество е написаната битовата поема “Коледари” – оригинална по строеж. Изградена е от обредни народни песни. Поетът предава красотата на родните обичаи, разкрива някои от най-характерните черти от бита и душевността на нашия народ. Пресъздадена е идейно и емоционално атмосферата на българското патриархално семейство. Това е идиличният бит на далечното минало такъв, какъвто го познаваме от фолклора. В песните му битува народният светоглед, вярата в доброто, в щастието на човека. Разказът за коледуването и славословът на труда започва с пролог, в който изпъква типичното и непреходното. Прологът и епилогът имат кръгова композиция – красива зимна картина с детайли от прекрасната природа – месеца, снежните върхове, селото. Много български колорит и душевност носи картината-рамка, в която протича действието. Тук се чуват песни, припявки, има диалог, описани са обичаи, спазвани през вековете от народа ни. Коледари и домакини славословят интимните домашни радости и надежди. Песните, посветени на любовта, са написани с възторг. Оригиналността на синтактичния строеж изпъква с изнасяне напред на глагола, с отрицателния образен паралелизъм.
В баладата “Неразделни” се вписва безсмъртието на вярната любов. Тя завладява с искреното елегично чувство, което лъха от разказа на Калина за нейната нещастна любов с Иво. По начало темата любов – смърт се вписва с трагизма. Тя носи амбивалентност на страстите. Тък битува с темата за срещата и раздялата характерна за модернизма. В “Неразделни” е разкрита саможертвената любов и смъртта, санкцията за неразбиращия свят. По начало Пенчо Славейков дава модерна интерпретация на фолклора. Баладата е построена в стила на фолклора – песен в песен. В “Неразделни” битува типичното за народното поведение – смъртта не може да раздели влюбените. Поетът съчувства на младите. Чрез монолога на Калина и диалога на влюбените творбата се определя като малка драма. Чувства се красотата на вечното, което се възпява от живота – любовта. Думите на Калина: “за сърцата що се любят и смъртта не е раздяла” звучат като поанта. Любовта е интерпретирана като ценност подвластна на санкциите на различни зли сили. Смъртта е предел на метафизичното единение.
В стихотворението “Луд гидия” Пенчо Славейков утвърждава силата на творчеството, тема която битува и във философските му поеми. Образите са пластични, характерни. Стилистиката е взета от народната песен:
Криво седи, право съди
стар кадия: -
не остава на мир село
луд гидия!
Задава се веднага характеристиката на героя и се поставя символа на изкуството – “тамбура му яворова на бедрото”. Битът на българина е разкрит в неговото всекидневие. Показано е полето и труда, чиято визия е постигната с типичната терминология – жетварки, сърп, паламарки. Но изкуството е над всичко и това внушение се налага чрез идеята за вечното изкуство. Смяната на ритмичната стъпка и на ритмиката не разделят, а обединяват чрез обобщението: “Що е божа дарба – то за свят е чудо”.
В някои от стихотворенията си с народностни мотиви: “Чумави”, “Змейово либе” поетът се издига над митичното, над суеверното в народната песен. И тук той проявява своето майсторство в съвършения език и задълбочения психологизъм. Дълбокото вътрешно възприемане на традициите на народната поезия го води до творби, в които принципите на народната поетика са използвани, за да се стигне до ново художествено и идейно качество.

Природата и любовта в поезията на Пенчо Славейков

Пенчо Славейков обогатява нашата национална лирика с пейзажни и интимни мотиви, които са напълно в духа на българската патриотична и реалистична традиция. При него се среща пантеизъм, подчертан чрез връзката човек – природа, но изображението на природата не е подчинено както при Вазов на идеята за красота и величието Ј, а на субективното изживяване на лирическия герой.
У Вазов пейзажите са грандиозни. Те изразяват патриотизма му. Народният поет има панорамен поглед върху големи пространства, докато Пенчо Славейков има вкус към притихналия нежен пейзаж.
Стихосбирката “Сън за щастие” излиза през 1907 г. “Сън” в европейските езици значи и сън и мечта. Самото заглавие носи връзката с европейската модернистична парадигма, сочи и директни отправки към традицията на европейския романтизъм. Най-ясна е връзката с Хайне и Лермонтов. П.П.Славейков задвижва в българската литература трансформационните процеси на преодоляване на предметната сетивност със приоритет на духовното начало. В лирическия цикъл “Сън за щастие” той поставя нов художествен център на изображение – лирическият субект. Трансформацията на колективната в индивидуалната тематика е израз на една тенденция в развоя на българската следосвобожденска литература – приобщаване към естетиката на европейския модернизъм. Славейков към трайното в човешкото битие. Според него конюнктурните съвременни нрави не могат да бъдат пълноценен обект на художествено изображение. Творецът трябва да се освободи от социалния натиск на действителността да преодолее страдание, разочарование и да съзерцава живота само като представа. Това състояние той определя като естетически превъзмогната действителност. Това разбиране е повлияно от философското учение на Шопенхауер за света като воля и представа. Чувството е спокойно и улегнало – от тиха радост до лека мечтателна меланхолия. Тези нюанси понякога са така неуловими, че е трудно да намерят точен словесен израз на една непосредствена лирическа изповед. Липсват напрежение и драматизъм. Търсят се непреходни стойности и измерения. В тази лирика основно място заема съзерцанието и породените от него размисли за живота, смъртта и любовта. Любовта и природата са видяни в най-устойчивите измерения като мечта или спомен, като част от духовния свят на лирическия аз. Затова пластичната картина е заменена с ярко маркираното присъствие на субективното. Предметната конкретност гравитира към символна натовареност, към нови звена на многозначност – все още балансирана и балансираща за разлика от символизма, който идва по-късно.
Пейзажната и любовната тема имат ограничено жанрово осъществяване – водещ в книгата е жанрът на лирическата миниатюра, непознат дотогава в българската поезия. В “Сън за щастие” Славейков разкрива лирическата си концепция за същността на интимното човешко битие. Образът на човешкото има оригинално конструиране в пейзажната миниатюра. Темата за природата е традиционна в българската поезия до Славейков, но тя присъства там като подчинена съставка на патриотико-революционната тема – например в Ботевата поезия образът на природата кодира представата за националната и планетарната революция. Отношението човек – природа има нов тип художествено изграждане. Природата е видяна като интимен свят и интимно преживяване, за разлика от Вазовата преобладаваща екстериоризираща техника. Разликата между двамата поети е в чувството за сакралност, идеята за храма. При Славейков храмът е човекът, а при Вазов природата. В повечето от Славейковите миниатюри, образът на човека пластически изчезва, духовното състояние се разтваря в природното, субективното изживяване се обективира в природна картина. Така пейзажът се превръща в самостоен лирически образ, в сложен автообраз, вторична еманация на авторовото “аз”. Деперсонализацията подхранва тенденция към персонализация на интимното изживяване. По този начин природното описание се превръща в тонус, в който се вграждат индивидуално–неповторими и универсално-всеобщи човешки изживявания. Така Славейков интерпретира сложната психологическа взаимовръзка между духовното и материалното. В центъра на изображението стои не лирическото изживяване, а предметът на лирическото съзерцание. Така миниатюрите на Славейков утвърждават нова рецептиционна стратегия – от читателя се изисква по-голямо интелектуално усилие за разшифроване на идейните послания. Така от пасивен възприемател той се превръща в активен съучастник в процеса на лирическа комуникация. Най-синтезиран израз на това е стихотворението “Спи езерото”, където в природния пейзаж е проектиран човешкия. В момента на успокоение се преживява любовна буря. Творбата внушава, че успокоението, покоя символизирани от езерото не са перманентно, а временно състояние. Две са образните единици – езерото и буквите. Въведени равноделно още в първия стих те до края се срещат разминават и окончателно се събират в тишината на копнежа и в копнежа на тишината. Изразителността на пластичното предметно изображение е доведена до пълно изчезване на лирическия субект, но в самото изображение поетът влага твърде много от себе си. Картината е пречупена през неговия копнеж по “другий бряг”. Славейков и Яворов имат стихотворение с подобно начало: “Спи езерото” и “Нирвана”, но сравнението показва различия в настроението, което носи всяко от тях. У Яворов всичко е драматичен сблъсък на две души, на мрак и светлина, докато за Славейков в човешката душа цари хармония. У Яворов присъства разрушителното, у Славейков възродителното начало. В картината на езерото Славейков изразява спокойствието и равновесието. Докато началния стих на “Нирвана”, въпреки спокойствието се усеща дълбокото, драматичното: “спят вечните води, безбрежните води – бездънни”.
При Славейков вниманието се съсредоточава върху пластичното изображение, облъхнато от много нежност и настроение върху изразителния детайл, който чувствителния поглед на човека отделя от цялостния пейзаж. Творецът рисува не бурята, а капчиците дъждовни:
Капчици дъждовни
падат от небето –
и орачу трепна
радостно сърцето.
Те носят определено емоционален колорит, свежестта и аромата на българската природа, характерните за нея цветове и звукови нюанси.
Емоционален център на пейзажа стават разбития чулн в миниатюрата “Обляно в блясък, в дълнини” и обрулените бели цветове в “Преди минута буен вихър”. Славейков съзерцава красотата на природата и слива с нея красотата на своя блян. Малкото пейзажно стихотворение "“ни лъх не дъхва над полени” е обективирало в природна картина настроението, мислите и чувствата на поета:
Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървеса,
огледва ведър лик небето,
в море от бисерна роса.
Бодрост и свежест лъха от тази опростена картина изградена от два елемента – безмълвно спокойствие и росна свежест. Но природната картина не е изобразена сама за себе си. Тя е в съзвучие с настроението на лирическия герой. Свежестта на лятното утро влива бодрост у него. Той изживява още по-силно красотата на своя сън за щастие.
Славейков не само рисува природата, а влага в нея и нещо от себе си. Така картините носят белези на неговия лирически натюрел. Когато като епически човек обръща поглед към истинските съдбини на своя народ, той посвещава най-хубавите стихове в поемата “Кървава песен” на величавия образ на Балкана. В него влага духа на историята. Но в пейзажната му лирика герой е не народът, а отделния човек със своите интимни скърби и радости.
Стихосбирката “Сън за щастие” има два тематични кръга – за природата и любовта. Любовната му лирика се различава от откровената еротика от Кирил Христов или от драматично – раздвоения образ на любимата у Яворов. Славейков създава един чисто духовен образ на любимата. Любовта у него е покойно и ведро чувство. Отличителна черта на изповедта е нежността. Обръщенията “другарко моя”, “сестро”, “свидно дете” говорят за дълбоката нежност, за безкрайната преданост на сърцето му. Любовта е светъл лъч в неговия живот. Това се вписва в миниатюрата “Крило над мене ангел тих разкри”, но мисълта за възможната разлика причинява дълбоки страдания. Любовта в лириката на Славейков носи обаянието на чисто и нежно чувство погълнало в настроение на тиха съзерцателност.
Под наименованието “Шарки” Славейков събира свои стихотворения показани като превод от персийски. Те са приписвани на измислен поет – Ферхам Меддахи, което в превод означава “певец” (шарки от арабски означава “песни”). Това е първата литературна мистификация на П.Славейков, разширена по-късно в антологията “На острова на блаженните”. Славейков разобличава чрез мистификация своето съвремие. Тенденцията на универсализация на народната съдба е водеща в стихотворенията сатири на Славейков. Те отразяват моралната деформация в общественополитическия живот в следосвобожденска България. Той използва два похвата при съпоставка на универсалното и националното – описва се живота в източно царство, но изобличава българското чрез иносказанието, алегорията, сатирата, алюзията. Личният режим на монарха поетът осмива в сатиричното си стихотворение “Опък край”. Убедително е внушена мисълта, че в страната е потъпкана свободата. Той смело сочи виновниците за това - личния режим на Фердинанд. Идейният замисъл на стихотворението и типичните прояви на режима са разкрити алегорично. Фердинанд е изразен като воденичар, а политическите партии като мливари. Разобличението на света е показано чрез алегорията – воденицата и държавата, воденичарят – царят:
А воденичарят, надкрехнал калпак
сам под мустак се подсмива:
що го е еня, че в Опакий край
опако всичко отива?!
С тези стихотворения създадени през 90-те години на миналия век П.Славейков стои близо до критическото отношение на действителността в нашата литература, особено до разбиранията и мотивите на Алековото творчество. “Манго и мечката”, “Любимий падишах”, “Марий и Сула” са малки сатири. Скрит зад измисления персийски поет Славейков заговорва в източен маниер, а алюзията е съвсем прозрачна и съвсем се разбира кой е любимий падишах и кой се бои да не го изненада народната любов. Не без ирония звучи стихът:
Мечката я Манго разиграва,
както шахът нашата държава.
Образите са ясни, но присъствието на Коджа Балкан напомня за българската действителност. В “Дим до бога” се ситуират типични герои на нашата литература до 90-те години. Тук са “тираните”, които лочат кърви и бирникът, който бие народа и кадията, които живее наготово от данъците. В своята гражданска лирика, подобно на Алеко Пенчо Славейков възмущава и чрез сатира изобличава пороците на следосвобожденската действителност. Със същия метод – прозаична алегория, по същото време твори и своите басни и Стоян Михаиловски.
Традицията в творчеството на Пенчо Славейков е свързана с патриотичната тема. Тя битува в стихотворенията “Сто двадесет души”, “Шипка”, “След Старазагорския бой”, “Харамии”. Творецът се опитва да разбере душата, характера на своя народ, който обича с трайно, дълбоко чувство. С вълнуваща хайдушка романтика и с дълбок вътрешен драматизъм са изпълнени трите малки песни на “Харамии”. Картината на народната борба в него е предадена в правдивия и внушителен героизъм. В първата песен е изразен мотив, съзвучен с елегичната носталгия на някои хайдушки народни творби. Прави впечатление жанровата форма – три варианта на един и същи тематичен кръг. Между тях има дълбока вътрешна връзка. Взаимно се допълват в единна атмосфера, тоналност и насоченост. Така отделните стихотворения, всяко от които има свои самостоятелен смисъл и облик се обединяват в един малък цикъл. Центърът му е третият отказ. Той съдържа кулминационно извисяване и емоционален и в логично отношение, и с оглед на символните обобщения. Налага се идеята за трагизма и героичното в творбата. Утвърждава се смисълът, че към бъдещето се върви през жертвите и страданията, през гологотата на мъките, през вярата, надеждата и целеустремеността.
Стихотворението “Сто двадесет души” е поместено в книгата “На острова на блажените” в раздела на поета Боре Вихор. В този образ Пенчо Славейков представя поета герой, бореца за свободата на своя народ. Едновременно с това в образа на Боре Вихор са дадени черти от живота и творчеството на Христо Ботев, като него Вихор е “воевода на четата” и умира приблизително на Ботевата възраст, а в стихотворенията са използвани мотиви от Ботевата поезия. Името символизира борческия характер на поета. Боре е променено от Боро от сборника на братя Миладинови, а Вихор е вариация на вихър. Темата на стихотворението “Сто двадесет души” е за воеводата, предводител на чета въстаници. Тя е подемана и по-рано от Славейков в темата му “Въстаник”. Самото заглавие отправя към дружината на поета – революционер. Пенчо Славейков е изразил преклонението пред подвига на борците, за които народът е запазил вечен спомен. Поетът умело го пресъздава и възкресява величествения момент, когато самоотвержените патриоти слизат на родния бряг. Налага се идеята за геройството и предателството. Ключови думи са “засади” и “бряг”. Контрапунктно на героизма е предателството. Легендата разкриваща подвига изгражда образа на “млад дивен юнак” – образът на поета – революционер Христо Ботев. Вярно е пресъздаден историческия момент, времето е обективно. Чрез монолога на бореца се вписват идеите за които героите жертват живота си: “Свобода в гори и поля прогърмя”. Народът е възкръснал за “нов свободен живот”. Представата за саможертвата е ситуирана чрез глаголнте форми “идеме” и “дойдохме”, в които глаголното време утвърждава идеята. Извоюваната свобода грее над страната. Юнаците за изпълнили своя свещений завет. Но новото време и новите хора са забравили подвига им. Заключителния рефрен в последната строфа подчертава мотива за забравата: “Но гробът юнашки днес никой не знай…”. Повторението в първата и последната строфа подчертава болката на поета към тези, които за изпълнили свещения завет, но потомството ги е забравило. Идеята за забравата напомня Вазовата “Епопея” и болката на твореца за геройски загиналите, но не споменавани от бъдните поколения творци.
Най значителна творба с патриотична тематика е поемата “Кървава песен”. Тя е опит на Славейков за венец на творчеството му. Върху нея работи повече от двадесет години и накрая остава незавършена.
Интересен експеримент на Пенчо Славейков е книгата “На острова на блажените”. Това също е една мистификация – сборник от творби на измислени от поета автори от една утопична страна. Пенчо Славейков използва за концепцията, която си е създал за тази книга древногръцка легенда за съществуването на Остров на блажените – легенда, която се свързва с преданието за изчезналия материк Атлантида. Решавайки да пише за българския живот в иносказателна форма като за някоя друга страна, той нарича България Остров на блажените. Този остров не е просто повторение на България, а има свои очертания, своя атмосфера – с поетични имена на градове, планини, реки.
Първоначално в книгата е дадена кратка биография на автора, а после по няколко негови произведения. Така Пенчо Славейков си поставя за цел чрез бележки за поети и свои стихотворения действителността от негово време. Стремежът е да се представи литературния и обществен живот. И бележките, и много от стихотворенията имат сатиричен характер. В образа на поетите от острова Пенчо Славейков рисува различни страни на собствената си творческа личност. Много от тези измислени имена на поети напомнят на наши литературни творци. Боре Вихор е Христо Ботев, а сред стихотворенията на поета са “Сто двадесет души”, “Бачо Киро” и “Марш”. В образа на Боре Вихор се представя образа на поета-герой, борец за свободата на своя народ. Вихор е воевода на чета и умира на Ботевата възраст. Велко Меруда е Иван Вазов, а Нено Вечер – Кирил Христов. Иво Доля е централен образ в антологията. Чрез него Пенчо Славейков е искал най-пълно да се характеризира. И датата на раждането, и името на родния град (обратно прочитане на Трявна) са Пенчо-Славейкови. Тук битуват стихотворенията-извод на твореца – “Баща ми в мен” и “Псалом на поета”. Чрез завета към своята другарка в “Псалом на поета” се изразява най-характерната черта на творческата чувствителност на поета – жизнелюбието. И в смъртта си той търси единение с живота, с природата, с хората. “Псалом на поета” е поетическа и творческа равносметка, която Пенчо Славейков прави като обобщение на света, и като мечта на вечно живото изкуство:
… да съм свидетел аз, макар далеч от зноя
на земния живот, какво в живота става.
“Епически песни” (“Олаф ван Гелдерн”, “Луд гидия”, “Харамии”, Философски поеми – “Фрина”, “Cis Moll”, “Микеланджело”, “Сърце на сърцата”, “Ралица”, “Бойко”, “Коледари”, “Неразделни”, “Чумави”)
“Епически песни” е значителна поетическа творба на Пенчо Славейков. Както свидетелства д-р Кръстьо Кръстев Славейков е гледал на своите стихосбирки не като на отделни сборници, а като на цялостно вътрешно споени постройки. Епически песни говори за широтата на Славейковите културни и творчески интереси. Тук са намерили поетически израз проблеми на изкуството и живота, върху наши родни сюжетни основи и общочовешки значими идеи и личности. Сборникът започва с прозаически текст като една мистификация на автобиографичен очерк. Олаф ван Гилдерн е като маска на герой и насочва към някои от възгледите на твореца, творчеството, светогледа и изкуството като чудо. Налага се идеята, че човека трябва да се търси в звяра. Много автобиографични моменти битуват в очерка. Подобно на родното място на Пенчо Славейков и Олаф е роден в градче “скътано във величествена планина”. И неговият баща, както и Петко Славейков е “учител, журналист и народен трибун…”. Героят, както и Пенчо Славейков се е развивал под въздействието на “скитанията” в Париж, Виена и Лайпциг. Мистикфикацията има своя реален герой, който сякаш прави изповед и заклинание за живота и творческата си дейност.
Философски поеми. Пръв в българската литература Пенчо Славейков прехвърля търсенето на героичното от обществено-историческите борби в сферата на духа и творчеството. Индивидуализмът му е ориентиран към личността. Философските му оценки за изкуството се вписват в философските му поеми. Докато за Вазов безсмъртието е свързано с подвига, то при Славейков е свързано с поезията. Централен герой на философските поеми е личността-творец, създател на красотата и личността, носител на красота. Водещ е мотивът за нравствения стоицизъм.
Проблемен център на “Cis Moll” е страданието на твореца. Основният конфликт е между непобедимия дух и болното тяло. Творецът – симфонист оглушава – не може да бъде слушател на собственото си творчество. Творбата разкрива драмата на глухия, който твори изкуство. Поемата показва процеса за надмогване на житейските тегоби, очертавайки героиката на човешкия дух. Поемата гради своя концепция за страданието на твореца. Страданието е съзидателна сила. Това е път към извисяване, причина за самоосъзнаване, извор на творческо прозрение. Образът на Бетовен е скрита автопроекция – Славейков превръща житейските си неволи в извор на вдъхновение на творчество, на мъдрост и озарение. Автобиографично изстраданата идея за възмогването над незгодите, над личната участ пронизва цялото творчество на Славейков и подсказва, че делението на неговите поеми на битови и философски се обуславя не от наличието или липсата на философска концепция в тях, а от начина на нейното художествено осъществяване. Сравнението между “Ралица” и “Cis Moll” – две творби, в които идеята за преодоляното страдание намира еднакво убедителен израз. Бетовен свири и изкуството се превръща в акт на освобождаване от страданието. За Яворов страданието е разрушение, а не съзидание. Неговата поезия транспонира личното страдание като го обективира в свръхлично. Поемата “Cis Moll” изследва и проблема за връзката на човека с бога – основна екзестенциална тема на Славейковото творчество. В творбата страданието е път към божественото. Актът за неговото преодоляване е акт на изравняване на човека с бога. С цялото си творчество Славейков максимално естетизира превъзмогването на страданието.
Този възглед отстоява и поемата “Сърце на сърцата”. Доближаването до бога е постижимо на земята. Романтичната вяра на човека в утопиите не е израз на безпочвен идеализъм, а на духовно извисяване към божественото. Човекът е призован да бъде жрец на живота, а не негова жертва. Човешката смърт е начало на ново битие на твореца, защото вдъхвайки вечност на творението, той се обезсмъртява. И в “Сърце на сърцата” се чувства типичното за Славейков възвеличаване на модерната душа. Ситуирана е случката със смъртта на Шейли. Възвестява се легендата за вечно живото му сърце, славослови се неговия чист стремеж към идеалното. Една нова душевност и етичност стават предмет на художествено претворяване. Шейли е Монблан. С лъчите, които отразява иска да стопли другите. Човекът живее с мисълта за вечното, с бляна за идеалното. Ненавижда всичко сковаващо мисълта от векове. Като поанта звучат мислите му, че всичко си отива от земята, минават столетия и нищо няма да се върне, погълнато от жестоките води на Лета. Но има нещо, което не умира, което устава непроменливо в световните проблеми, което пробужда чувството у човека “Гордий, властен жал за идеал”.
Прозрението, че творчеството е път към безсмъртието, към сближаване с бога се ражда акта на самопознанието. Темата за самопознаването на твореца е друго основно ядро на философските поеми. Това самопознаване има две фази – твореца трябва да се издигне над себе си. Самоосъзнаването на твореца е акт на неговото освобождаване. Този драматически процес е разгърнат в поемата “Микеланджело”. Тя утвърждава идеята за постижимата връзка на твореца с бога чрез неговите творения. Скулптурната фигура на Мойсей осигурява връзката между човешкото и божественото, между преходното и вечното. Мотивът на Мойсей битува чрез идеята, че творецът трябва да принесе читателя към обетованата земя. Самопознаването на Микеланджело е проектирано през призмата на проблема за мястото на твореца в обществото. Скулптурът е разкрит в момент на екзестенциален кръстопът – където е призванието на
твореца - Дали да бъде непосредствен участник в политически битки или да бъде техен естетически създател, художествен изразител ? Кое е духовното обиталище на твореца – света долу, при тълпата, при уличната врява на деня, или света горе, при върховете на неговия талант. Тази поема прави нова интерпретация в българската литература на проблема за мисията на твореца. Във възрожденското естетическо съзнание е залегнал възгледът, че твореца трябва да синхронизира две роли – художническа и общественическа. Ботев е именно национална образцова мярка за синхрона между поета и общественика. Пенчо Славейков носи друг тип културно самосъзнание. За него двете роли са несъвместими. Творецът е духовен избранник, призован да обитава храма на изкуството. Неговият образ е максимално естетизиран, за разлика от образа на тълпата, който е профанизиран. Скулптурът осъзнава, че е призван да съзерцава обществената битка, а не да участва пряко в нея. Чрез “Микеланджело” Славейков защитава възгледа за диференциацията на социалните роли в живота. Творецът е зрител на събитията и като превъплъщава в образ идеалното и прекрасното се стреми към онова, което е цел на изкуството.
Идеята за постижимата връзка на човека с бога, Славейков разгръща и в поемата “Фрина”. Образът на Фрина е кодова понятие от гръцката митология. Нейната красота е разкрита като медиатор между небето и земята. Тя е небесно и земно средоточие, свързващо човешкото с божественото. Красотата се оказва възможна и на земята. Нейн носител може да бъде смъртния човек. Тя е видяна в преходното, тоест преходното въплъщава божественото. И в тази поема Славейков поставя проблема на конфликта за помирение между естетическите и етическите норми. Този процес е разгърнат в две фази. В първата тълпата е обладано от моралистичен импулс: красотата на Фрина е грешна, поради което трябва да бъде санкционирана. Това е профанно битийно отношение към Фрина. От позиция на социалната етика тя е обвинена и трябва да изкупи греха си на най-висока цена – тълпата крещи: “Смърт, смърт на Фрина!”. Но след като Фрина отмята плаща си и разкрива пред зрителите красотата на голото си тяло, ярка форма на естетичното, настъпва тотален поврат в обществената позиция – тълпата изпада в захлас из възгласа: “Да живее!” я понася. Тя проявява своето съкрално – естетическо отношение към красотата. Нейният възглас е знак за нравствено опрощение на грешницата. Поемата внушава идеята за неподсъдимостта на красотата.
Пенчо Славейков е творец у когото се срещат и преплитат развойните линии на Българското възраждане и модерните европейски идеи. На границта на две епохи, на две поколения той свързва в творчеството си българското, националното с общочовешкото и вечното. Сближава ни до световната култура. С право Димчо Дебелянов нарича Пенчо Славейков “жрец и воин”. Такъв е той – жрец на поезията и воин на едно ново изкуство.




Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта


Вие можете да пускате нови теми
Вие можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
cron