Славейковото разбиране за твореца във философските му поеми „Cis moll” и „Микел Анджело”

Пенчо Славейков е творец,за който д-р Кръстев казва,че е”художник,какъвто българската литература и досега не е виждала”.Авторът създава един богат и разнообразен поетичен свят,в който особено място заемат неговите философски творби.
“Cis moll” и „Микел Анджело” са две от поемите,които са огледало на неговия живот,на вътрешните му преживявания.Славейков е един творец,който страда,и именно това негово страдание той излага в двете си философски творби.
Това произведение представлява философски размисъл на поета за съдбата на един от най-великите хора, живели на този свят - композитора Бетховен, краят на живота на когото преминава в трагична за твореца глухота. Чрез съдбата на гениалната личност Пенчо Славейков разкрива смисъла и същността на човешкия живот, постигайки метафизична дълбочина в изобразяване на най-висшите ценности в човешкото съществуване. Стихотворението се предхожда от епиграф “So pocht das Schicksal an die Pforte” /Съдбата чука на вратата”/, смисълът на който представлява лайтмотив на петата симфония на композитора. Образът на съдбата като че ли се пренася от произведението на Бетховен в една творба, посветена на него. Със сигурност можем да кажем, че тази връзка не е случайна. Поетът подчертава с това органичната връзка на сътворението на изкуството с живота на самия творец.
В началото на стихотворението се появява образът на Бетховен, застанал пред отворения прозорец, пред погледа на който е изобразена прекрасната картина на лятна нощ. Поетичното описание на нощта е пресъздадено с помощта на красиви епитети и метафорични изрази:
“Таинствена и чудна лятна нощ
полъхваше с дихание си морно,
и леяха над сънний мир приветно
сияние рой трепетни звездици;
невнятен говор водеха со тях
в градината събудените вейки.”

Природната картина не намира отзвук в душата на Бетховен, той не забелязва нейната красота - вече съществува стена между него и външния свят: той не само не чува звуците на природата, но и гледа без да вижда нейните прелести.
Образът на неотстъпната съдба прераства в образ на неумолимата смърт, която като призрак неотстъпно следва развитието на действието на произведението: в началото на произведението ние виждаме “смъртнобледен лик” на твореца с безпомощно отпуснати ръце, след това тя вече го облъхва с мраз - ”витаеше веч сянката на смърт”, по-нататък следва въпрос-възклицание - “В смъртта покой?!” В този риторичен въпрос вече чувстваме непокорство, несъгласие, неподчинение на съдбата. Затова, когато Бетховен в порива си към живота и музиката започва отново да свири изоставеното свое творение, душата му, която е неподвластна на смъртта, захвърля смъртните окови.
Лирическия герой на това произведение стига до прозрение, че не със сетива човекът вижда и чува, а с душата си “из Света Светих”. “И Омир бил е сляп”, но виждал е по-ясно от хиляди зрящи хора, притежавайки висше, духовно зрение той е прониквал в същността на нещата. Преживявайки душевни страдания и поставяйки многобройни въпроси пред себе си, творецът намира и отговор на тях, който се изразява в това, че човекът и изкуството живеят чрез “всемогъщий дух”.
Сблъсъкът между времето и вечността рефлектира и в поемата „Микел Анджело”.Нейният герой-великият ренесансов художник-се отказва от битките в полето на суетата,за да вземе участие в битката на Духа-между тленното и непреходното.Самоизолирал се от света,отчуждил се от живота,самозатворил се в храма на изкуството и станал негов роб,Микел Анджело чувства ледения дъх на самотата и смъртта.Елиминиран от ежедневието,творецът като че ли не пребивава истински в действителността.Вдъхвайки живот на творението си,той се самоумъртвява:
Сам вледенен,аз всичко вледених.
Но тъкмо мълчаливите сенки на творенията дават отговор на основния битиен въпрос-за смисъла на човешкото съществуване,за земния дял на човека.Временното и тук е противопоставено на вечния живот на Идеята.Тя е тази,която преминава в надвременното и доближава смъртта:
...Ах,незавиден
Живот живее онзи,който знай,
че на света е в временно само
живот живей.Възмогнати над него
живеят други-временната бренност
отхвърлят те,и в туй,що е под нея-
в идеята проникват.На света
един я в слово пламенно изказва,
друг в бой за нея лее си кръвта,
с длето на мрамор трети я изрязва
и я от днес изпраща в вечността!
Човекът е съчетание от смърт и вечност.Смъртта ражда вечността.Всичко е в човека.Това е откровението на библейския пророк Мойсей.Това е псоланието на творбата.Това е и Славейковото кредо,интерпретирано във философските му поеми „Cis moll” и „Микел Анджело”.