“До моето първо либе”

Наред с “Майце си”,с “Към брата си” и “Делба” стихотворението “До моето първо либе”е една от най-значимите,лични иинтимни равносметки на поета и революционера.Разглеждана най-често откъснато от мотивите на възрожденската поезия,противопоставяна на класическата лябовна поезия,тази творба всъщност е продължение на една вече съществуваща темденция в развитието на любовната тема в нашата възрожденска литература:през 60-те и 70-те години тя става в по-голяма степен обществено значима.В Славейковите любовни стихотворения започват да се промъкват социални и антифанариотски тенденции,социално-елегични нотки зазвучават и в Жинзифовото стихотворение”Близ реката Ватрдар”.Вече е отминало времето на радостното първооткривателство на живота чреа любовната тема и на ренесансовото опианение от възможнастта да се говори открито за съкровени,интимни неща.Епохата поставя пред поетите нови задачи,назряват революционни събития в Ботевата поезия.Тази тема съвсем логично достига своята върхова художествена реализация.Парадоксално на пръв поглед,но дълбоко закономерно с оглед спецификата на нашето Възраждане е,че само 2 десетилетия след възторжените Славейкови химни на освободената от предразсъдъци любов сега един поет поставя условия пред правото на интимна,човешка обич.Тези 2 десетилетия са довели до епохална дистанция м/у ренесансовото,чисточовешкото понятие за любовта и отношението към нея на едно ново съзнание,за което мисълта за лично щастие е не само равнозначна по сила с революционния идеал за народно щастие,но и неделима от него.Извършила се е гигантска,невероятна трансформация:от резултат на ренесансово духовно освобождение любовта се превръща в един от факторите,които биха могли да помогнат в борбата на народа за свобода.Тя би открила бореца,би му дала нови сили в неравната борба,ако е съзвучна на идеалите му,ако е готова да се слее с другата,голямата любов към народ и родина.
Да,твърде сериозно е посланието на тази втора голяма равносметка на поета.Тя надмогва най-тесния,семейно-интимния кръг на живота му и търси неочаквано широки социални и политически измерения:
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата
и там тегли сърце ранено,
Там,де е се с кърви облено!

Запей как брат брата продава,
Как гинат сили и младост,
Как плаче сирота вдовица
и как теглят без дом дечица!
Пред картината на народното страдание могат да изгубят своя смисъл и очарование и младостта,и красотата,и хубавият глас на любимата.Думите и за обич се превръщат в “думи отровни”,а някогашните любовни”полуди”-в повод за срам и самообвинения.Обрекъл се на народа си,героят стига до едно решение,което въпреки своята крайна категоричност е съзвучно на другите негови идеи и постъпки,на цялата му човешка и гражданска система.
В стихотворението зазвучава и един вече познат от”Майце си”и “Към брата си”мотив:”млад съм аз,но младост не помня”,”в тез гърди веч любов не грее”,”там,де скръб дълбока владее,/де всичко е в рани покрито”...Появява се и едно трагично признание:след вопъла в “Към брата си”-“но себе си,брате,губя,/тия глупци като мразя”,въпереки ясното осъзнаване на саморазрушителната сила на омразата лирическият герой сега признава отчаяно:”и сърце зла в злоба обвито!”.Това не е просто констатация,това е едновременно самообвинение,но и оправдание на новата собствена позиция:за каква любов може да става дума в една действителност,която обвива в злоба и най-благородните сърца?Това е оправдание и за максимализма на изискването към любимата-тя трябва да запее тъжната песен на безрадостната народна робска участ или да млъкне и да се махне от пътя на революционера.Преплитайки майсторски реално-житейските и метафорично-художествените пластове в творбата,Ботев подготвя навлизането в нея на последните,могъщите акорди на стихията на борбата.Апокалиптичната картина на”бурята”,която той рисува,идва като катарзис,като пречистване от сгъстено натрупаната отрицателна емоционална енергия.Типично по Ботевски нейният обобщено-метафоричен образ е изграден от съвсем конкретни представи:
Там...там буря кърши клонове,
А сабля ги свива на венец,
Зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб-сладка почивка!
Тази уникална,изключителна по своята въздействена сила и по метафоричното си богатство сюрреалистична картина от своя старана се превръща в прелюдие към драматичния финал,в който на мястото на императивните интонации и апокалиптичните видения зазвучават трагично-ликуващите нотки на мечтата:”Ах,тез песни и таз усмивка/кой глас ще ми викне,запее?”Един от следващите стихове(“От коя и любов не ме е”)съдържа важен детайл-съюза”и”,чийто подтекст звучи така:”Кървава да вдигна напивка”,от която даже и любовта,най-великото нещо,немее.По този начин в края идва съвсем закономерно и заканата-обещание,в което се сливат всички измерения,само проивидно противоположни,на опияняващата мечта за любов:
Пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея...
Завършвайки с “До моето първо либе”кръга на интимно-личните равносметки на Ботев,не трябва да забравяме,че като личностна,човешка позиция,те присъстват както в замисъла,така и в богатата на идеи и политически внушения худоцествена тъкан на всички негови стихотворения.