Свободата като избор на личността
В Ботевата поезия свободата е личностен избор на твореца,потъпсил духовните съдбини на България като историческо битие първо във вътрешния интимен свят на човека.Да избереш себе си и своята същност чрез идеята за свобода е израз на ясно осъзната значимост на избора в контекста на националноисторическата съдба на цял народ.Личните и обществени измерения на идеята за свобода намират български национален еквивалент в неповторимата душевност на изключително надарения поет.Той понася вина за интимната изолираност на човешкото съзнание на най-близки и родни.За Ботев това са майката и родината.Чрез лирическото присъствие на тези скъпи образи за всеки човек,в Ботевата поезия е създадена интимната представа за родина.Тя изразява съкровението на любовната емоция,еднакво неизповядана докрай и пред майка,и пред либе,но дълбоко потаена като синовна почит към родината.Признанието в любов пред родината за Ботев е изборът на нейната свобода,на нейното свободно бъдеще.За поета мисълта за свободното бъдеще на майка,либе и родина е въплъщение на вътрешните устои на свободната му личност.Образите им са символните знаци на индивидуалната лична човешка свобода,но и на националното свободно бъдеще на България.
Поетичната риторика в Ботевите творби”Майце си”и “До моето първо либе” въвежда идеята за свободата като неосъзнато битие на човешкото съзнание.То не е вътрешно свободно и не избира личната свобода на човека.Самата мисъл за национална свобода е чужда за духовния свят на майка и любима.Те живеят далеч от обществените кипежи на времето,затворени в несвободата на личните си интимни преживявания.Затова и изповедите на сърцето им напомнят жалейните интонации на българската народна песен.Тя създава елегичното настроение в поетичната риторика на Ботевите диалози с майка,либе и родина,които са изповеди на скръбната му душа:
Ти ли си,мале,тъй жално пела,
ти ли си мене 3 годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това,що душа мрази.
(“Майце си”)
Остави таз песен любовна
не вливай ми в сърце отрова-
млад съм аз,но младост не помня,
пък и да я помня,не ровя,
туй що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.
(“До моето първо либе”)
Като в злочеста легенда “три годин”майката пее и жали прокълнатата със самота,обречена на скиталчество душа на сина.Това е неговото различие,неговата злочеста съдба да бъде духовно свободен сред несвободни.Най-близките оплакват”злочестия”му свободен Аз.За тях това е наказание за духовно различния от рода.Формирана е представа за росдова вина.Затова и майката пее песента-клетва,песента-жалба.Свободният духом е различен от другите,чужд е на нравствените устои на затворената общност на семейството и рода.Той е белязан със свобода на дух и съзнание.Страда сред малкия,несвободен родов свят и винаги избира самотното скиталчество на свободния.Неслучайно Ботев изповядва синовната драма на духа си:
туй,що съм ази намразилщ
и пред тебе с крака погазил.
(“До моето първо либе”)
Избраната свобода на личностния Аз не освобождава съзнанието на поета от усещане за вина.Той я носи в душата си.Тя е носталгия по интимно човешкото в родовия контакт с близките.Избралият свободата си страда за отродената си душа,изпълнена с омраза към робския свят на родното.С ясно съзнание за родова вина търси причините за своята погубена”люто язвена”младост:
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост,мале,зелена,
съхне и вехне люто язвена.
(“Майце си”)
За Ботев родовият свят е патерналистичен.Бащата е стожерът на дома.Материалните ценности в семейството се свързват с мъжа и неговото стойностно присъсвтие в живота на родовия колектиов.Човешкото достойнство на сина се наследява от бащата.Затова и “имането”е бащино.В наследственото родово съзнание на сина то е съвкупност от ценности-духовни и материални.Личностното достойнство е формирано в интимния свят на семейството.То е духовното “имане” на всеки човек.Свободолюбието е духовното имането на Ботев.То не е разпиляно,а превърнато в лична свободна воля за избор.Да бъдеш достоен човек в несвободния свят на родното за поета не е достатъчно.Той надскача традицията.Търси достойнството на свободния човек,пожелал свобода и за родовия свят.Това създава неразбиране от страна на най-близките.Те страдат за отродения син,но и неговото страдание е не по-малко.Духовната болка расте и младостта “зелена/съхне и вехне люто язвена”.В подобно състояние на емоционален и личностен дискомфорт покрусената душа на поета не може да приеме интимната родова”затвореност”на чувствата на любимата.Отхвърля нейната любов,идваща от света на погубена,”люто язвена”младост.Вече избрал свободата на духа си,Ботев е категоричен в отказа:
Забрави туй време,га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз-вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувствата си в калта увирах!
(“До моето първо либе”)
Поетът признава преживяното робство на емоционалната зависимост:”роб бях тогаз-вериги влачех”.Усещането за отнета свобода го изпълва с презрение към самия себе си.Той се е унизил доброволно,по собствен избор:”та за едно твоя усмивка,/безумен аз светът презирах”.Малкият свят на интимното го е отделял от другите,от света.Обсебен от всепоглъщащо любовно чувство,човекът се затваря в себе си,превръща се в роб на лично емоционално пристрастие.Губи свободата си и правото на избор,воден от интимния импулс на чувствата.Подчинява се на любовния порив.Неговата емоционална сила е неконтролируема.Не човекът,а сърцето избира.Това е призната слабост,неосъзнато робство и избрано човешко унижение.Вътрешната необходимост от свобода поставя човека в трудната ситуация на избор.Тогава той избира себе си като личност.А тя винаги е свободна и готова да воюва срешу всяко насилие и робство.Ботев избира свободата на личността.Това е неговата любов към човешкото достойнство,която ражда гордата повелителност на стиховете:
Забрави за онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там,де скръб дълбока владее,
де всичко е с рани покрито
и сърце зло в злоба обвито.
(“До моето първо либе”)
Ботев изповясва душевните си терзания,преминал през най-голямото самоунижение.Да обичаш робски,зависим от всепоглъщащата те страст,убива самата любов.Тя вече не е радост,а болка.Страдание и скръб носи любовта.Изпълва душата,но и сърцето,с тъмни предчувсвия за идващо зло.А това е усетената болка на духовно несвободния,изповядана от Ботев с експресивната сила на фолклорния поетичен образ-“сърце зло в злоба обвито”.Ботев е с дълбоко ранени поетични сетива.Душата му понася болката на всички унизени от любовта-робство.Това е най-силната личностна самозащита на поета.Той се изправя срещу духовното робство на цял народ.Влиза сам в битка със злото,робски подчинило човешкото достойнство.Това е нова болка за душата на поета,останала неразбрана от”мили другари”,майка и любима:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят,че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
(“Майце си”)
Ботев изповядва личните мотиви за задълбочаващата се родова вина,че той-свободният духом-остава неразбран.Чужд е ня майка,либе,”мили другари” и родина с желанието да бъде свободен,да дари със свобода и тях.Осъзнава трагичното разделение между свободната личност и неосъзналия робството на духа си родов колектив.Това поражда носталгия в Ботевите поетични изповеди:
Освен теб,мале,никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя сърце гогаря!
(“Майце си”)
Независимо от болката и болезнената самота,Ботев е категоричен в избора си.Любовта към поробената родина и робски унизената душеевност на майката е равносилна на емоционална смърт и ново духовно изпепеляване на поета.Затова говори глаголната форма”догаря”. Пепелни са следите в душата на Ботев от такава робска любов.Той избира любовта на сърцето си към свободата на майчиния си и български дух.Осъзната е цената на избора.Това е ново страдание и тъга на поета,но сила за националния избор:
Много аз,мале,много мечтаях
щастие,слава да видим двама,
сила усещах-що не желаях?
Но за вси желби приготви яма.
(“Майце си”)
Любовта към свободата на собствения си емоционален избор Ботев внушава като вътрешна необходимост и на любимата.Това е нейният път към скръбният глас на народното страдание,който звучи единствено в душата на поета.А там,сред болката и скръбта на цял народ,”де е се с кърви облено”поет и любима ще намерят свободният и емоционален избор на сърцето си.То е общ,единен и за двамата.И Ботев призовава любимата да чуе зова на свободната любов,който пее за свободният избор на българина.Друг път за любимата няма.Това е нейната алтернатива-свободата като личен избор:
Запей или млъкни,махни се!
Сърце ми веч трепти,ще хвръкне,
ще хвръкне из горо-свести се!
Там,де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...
(“До моето първо либе”)
Поетът чува тези”предсмъртни песни”.Избрал е пътят на саможертвата.Тя е неговата първа голяма любов,която ще донесе свободата на България,майка и любима.Духът му е свободен.Готов е да срешне смъртта.Осъзната е националната необходимост от лична саможертва.Там страшната буря на кървавия бунт е срещата със смъртта,но и със свободата-единствена цел и същност на Ботев:
Там...там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец
исмъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб-сладка почивка...
(“До моето първо либе”)
Майка,либе и родина са част от песента на свободния дух и от красивата усмивка на жертвената смърт,за които копнее душата на Ботев.Пред неговата синовна обич към свободата на България отстъпва по сила всяка човешка страст и любов.Свободата на личността е залог за свободата на родината.Тази вътрешна убеденост на Ботевият дух го прави свободен да избере смъртта,от чиято”кървава напивка ” ” и любов немее ”.За поета свободата на Б-я е личен жертвен избор.Затава мечтае Ботев в изповедния финал на “До моето първо либе”:
Кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея?...
И до днес стиховете на Ботев пеят в българската душа за голямата любов на поета към свободата на родината.В тях личи изборът на личността,избрала пътя към свободата в името на родината,България!!!