В лирическата творба „При Рилския манастир” Вазов изповядва най-съкровените чувства и мисли,които го завладяват в лоното на родната природа.Това кътче от прелестната ни земя не случайно е избрано от българския светец Иван Рилски за единение на духа с бога.
В първата строфа поетът с емоционален размах рисува величествения пейзаж.Но той не е застинал в студенина и надменна красота,а е изпълнен с упойващата музика на живота:
Сега съм у дома.Наоколо планини
и върхове стърчат,гори високи,диви,
шумят;потоците,кристални и пенливи,
бучат-живот кипи на всичките страни.
И природата-от абстрактно понятие за планини и полета,за гори и реки-се превръща в нещо живо и одухотворено,нещо ласкаво,нежно.То може да се сравни само с майката.Не е случайна метафората за „майката земя”.Тя се среща в творчеството на почти всички наши писатели и поети.Живот е ключовата дума,която свързва дълбокия смисъл на двете понятия-замя и майка.Така природата се е превърнала в майчина нежна ласка,залюляла чедото си с тиха песен в люлката на светла хармония,а съкровената изповед-в синовна благодарност:
Природата отвред,кат майка нежна съща,
напява ми песни,любовно ме прегръща.
Втората строфа е поетична изповед за сложната гама от чувства,завладели дущата на поета в този „мир въжделен и драг”.Затова така спонтанно звучи признанието „тук волно дишам ази”.И всичко е спокойно,свято,чисто:
Свещен,отраден мир
изпълни ми дъха.
Пред душата се откриват висини,където тя се устремява пречистена и светла.Отново думата „живот” е ключово понятие за смисъла на душевните преживявания:”От нов живот талази/нахлуват в мен”.Защото поетовата душа се е докоснала до онази митична музикална праоснова на света:”трептя от нови ошщениья/от прясна сила,мощ и тайни песнопенья...”Целият е изпълнен с трепшета на новите усещания за единение с безкрая на космическите пространства.Както юнаците от древните митове възвръщат изгубената си мощ,щом се докоснат до майката земя,така и поетът-в лоното на Великата прамайка Природа-поема чистата и сила.За него тя е вдъхновението.И загадъчните „песнопенья” стават част от духовния му мир.
Извършено е тайнство:душата на поета се е сляла с Вечността и времето е спряло.Третата строфа е лирически изказ тъкмо на това необикновено чувство,че човекът е самото Миросдание.Затова той изповядва себе си като творческо вдъхновение:”сега съм пак поет”.Защото какво друго може да е вдъхновението,освен диалог с вечните неща:
Разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума,на бездните мълвата.
Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот.
С други думи вдъхновението е всеразбиране на всичко около нас.То е възможно само ако се слее поетът „чстит във техния живот”.Тогава гори,реки и бездни,земя и небеса споделят вечните си и най-съкровени тайни,а творецът ги превръща в изящен стих.И отново ключовата дума е живот,но това е вече е другият живот.Не временният и тленният,а безкрайният.Той не се възприема с несъвършените сетива.В него душата е зряща и вижда повече,отколкото могат да видят очите,духът разбира тайният смисъл на битието.
Но мигът на вдъхновението е кратък и винаги след него идва часът на завръщането към земните и преходни неща.В следващата строфа лирическият герой все още е „в сърцето на Рила” и „световните злини,тревоги,са далеч”,но вече си е спомнил за тях.Не „разменя тайна реч с замя и синий свод”,а търси преградите между себе си и делничния,груб живот:”за тях е тя стена до небеса,до Рила”.Далеч от суетния свят,поета наблюдава себе си,за да осмисли чудото на вдъхновението:”усещам се добър,почти невинен веч”.Пречистената душа,подобно на Великия Рилски светец,живее в „сладък мир в песни и молитви”.
В последната строфа поетът още веднъж подчертава,че този свят е негов:”не съм тук странен гост”.Сега той може да изповяда своя „идеал величествен и прост”и да го назове конкретно.Това е:
Природата всегда,но буната природа,
що пълния живот,шум,песни и свобода.
Тя е онзи необятен храм,където неговия дух,”изцелен след жизнената битва”,се прекланя пред вечната хармония.Завършила е благодатния миг на вдъхновението.Сега е ред на благодарния поклон пред тези,чийто гласове е чул и е превърнал в стих:
Поклон,скали,води!Поклон,ели гигантски!
Вам,бездни,висоти!Вам,гледки великански!
По повод стихотворението „При Рилския манастир” Пантелей Зарев пише на Вазов:”Там,всред нашенската природа,тий е добър и невинен,изцелен от раните на житейските битки,сладостно упоен от величественото и грандиозното.Там блуждае всред световете на хаоса,всред създаденото от вековете,непостигнатото от човешката мисъл-Миросданието”.