ВАЗОВ, ИВАН - биография



ВАЗОВ, Иван Минчов /27.VI. 1850. Сопот - 22.1Х.1921, София/. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожд. просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно у-ще, запознава се с бълг. оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, рус. възпитаник, отрано се приобщава и към рус. поезия. През 1865 учи грц. ез. в Калоферското у-ще при Б. Петков /баща на Хр. Ботев/, като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от фр. и рус. книги, които изиграват голяма роля за лит. му развитие. През 1866 се записва в IV кл. на Пловд. гимназия, ръководена от Й. Груев, където трябва да овладее грц. и тур. ез. Вместо това В. усърдно изучава фр. ез. и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но В. не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове /част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка"/. През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество" излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба". Поетическата дейност на младия В. е покровителствана от майка му Съба - общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи сина си търговец. С тази цел през 1870 В. е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Но и там В. остава верен на призванието си - научава рум. ез., запознава се с рум. поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание", сп. „Читалище", в. „Отечество", в. „Свобода" и др. Една нощ избягва в Браила, живее 2-3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Н. Странджата. Животът всред бълг. емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху впечатлителния млад поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът. След завръщането си в Б-я В. учителствува /1872-73/ в Мустафа паша /дн. Свиленград/, работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенствува фр. ез., учи нем. ез., опознава бита на бълг. селянин. През 1875 се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен к-т. След преждевременното избухване на Априлското въстание /1876/ възниква опасност да бъде арестуван и емигрира в Русия. В Букурещ В. влиза в „Бълг. централно благотворително общество" и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла" /с псевд. Пейчин/ и „Тъгите на България". През Руско-тур. осв. война, на която откликва с кн. „Избавление", В. е писар в Свищов /при губернатора Н. Геров/, откъдето е командирован в Русе. След едногод. престой в града заминава за Берковица; предс. е на Окр. съд /март 1879 - септ. 1880/. Случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за написването на поемата "Грамада". От 5 окт. 1880 се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участвува в обществ. и култ. живот на областта като депутат в Областното събрание, редактор, публицист и критик, култ. деец и писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период - К. Величков, в продължение на 5 г. В. участвува в редактирането на в. „Народий глас", от чиито страници води пламенна борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър I Батенберг. В нач. на 1881 е избран за предс. на Пловд. научно книжовно д-во и става гл. ред. на издаваното от него сп. „Наука" - първото сериозно научно-лит. пер. издание след Освобождението /1878/. През 1885 В. и Величков основават сп. „Зора" - първото чисто лит. списание в Б-я. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия", която запознава бълг. читател с повече от 100 бълг. и чужди автори. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на В. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на бълг. следосвобожд. литература в почти всички лит. жанрове, очертавайки и редица от клас. й върхове - цикъла „Епопея на забравените", стихотворенията „Българският език'', „Към свободата", „Не се гаси туй, що не гасне", „Новото гробище над Сливница", повестите „Немили-недраги", „Чичовци", разказа „Иде ли?" и др. През есента на 1886, след събитията ок. 9 авг., започват полит. гонения и В. е принуден да напусне Б-я. След неколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото", публикуван след завръщането му в Б-я в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина". От 1889 живее в София. През 1890 основава сп. „Денница", което излиза 2 г. По това време издава най-силните си крит.-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки" /в 2 т./. През 1895 тържествено е чествана 25-год. му лит. дейност. Романът „Нова земя" е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе през авг. 1897 в народняшкото правителство на К. Стоилов като министър на нар. просвета. Но министерският пост е тегоба за него и той посреща с облекчение падането на кабинета /ян.1899/. На войните през 1912-18 откликва с 3 стихосбирки - поетична хроника на събитията. В. е между тези, които се противопоставят на въвличането на Б-я в I световна война на страната на Германия, но когато това става, възпява в стиховете си победите на бълг. войски. Втората нац. катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на Б-я. През 1920 тържествено е отпразнуван 70-год. юбилей на В., отдавна вече спонтанно обявен за нар. поет. Успял да види всенар. любов и признателност, на следната година умира от разрив на сърцето. Действителен чл. на БКД /дн. БАН/ от 1881, почетен чл. на БАН от 1921.
Оформен под прякото въздействие на патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание като поет-гражданин, реалист и демократ, В. цял живот защитава своето разбиране за високата обществ. мисия на литературата. В творчеството си слива своя духовен живот с битието на народа, нар. съдба става негова поетична участ. Свързани тематично и идейно-емоционално първите стихосбирки на В. - „Пряпорец и гусла" и „Тъгите на България" - са худ. неравни, но в погледа на лирич. герой свети несломимият дух на народа. Наред с вярата в неговите революционни възможности, обществ. оптимизъм на В. има още една опора - надеждата в помощта на Русия /„Русия"/. Към темата за нац.-освободителните борби В. се връща и след Освобождението. От дистанцията на времето той има възможност по-широко да обгърне епохата, по-дълбоко да обмисли събитията. Цикълът „Епопея на забравените" е поетичен паметник на цяла истор. епоха - от първите прояви на оформящото се нац. съзнание до епичния бой на Шипка; той е възторжена лирична прослава на великото и възвишеното, на идеализма и героизма, на големите синове на Б-я, на добродетелите па бълг. народ. Прославяйки обществ. идеализъм на предшествениците, В. хвърля рязък укор в лицето на новото издребняло и егоистично време. В първото десетилетие след Освобождението разочарованието и изобличението стават основни мотиви в лириката му, която придобива критико-изобличителен характер. Още преди Освобождението, когато патриотизмът и хуманизмът на поета се сблъскват с егоистичния дух на западноевроп. външна политика, стиховете му прозвучават с гневния тон на изобличението /„Векът"/. Малко признаци са нужни на В., за да долови основните пороци на бълг. следосвобожденско общество - меркантилния му дух, липсата на големи общонар. идеали. Поезията на В. получава най-силна социална окраска в края на 90-те г. на XIX в., когато обществ. развитие рязко поставя въпроса за масовото разоряване на дребните собственици и мизерията на народа; селската неволя става основна тема в бьлг. литература. Тя е разработена в едно от най-популярните му стихотворения „Елате ни вижте!". Но колкото и да е чувствителен към социалните несправедливости, колкото и покварата да го потиска, В. не губи оптимистичния си поглед за живота и обществ. развитие; убеден е в добродетелите на народа, вярва в нравствените сили на човека, в спасителната роля на труда, в благородната мисия на хуманистичните идеи. По израза на самия В. в поезията му може да се намери отклик „на всичките трептежи на Балкана", на бурната история на младата бълг. държава, израсла из пожарищата на Априлското въстание и кървавия епос на Рус.-тур. осв. война и преминала през огъня на четири нови войни. При тяхното изобразяване поетът е верен на своя демократизъм. Прославяйки победите на бълг. армия, той издига на пиедестал образа на обикновения войник /„Само ти, солдатино чудесни", „Паметник на българската мощ" и др./. В стихосб. „Сливница" възпява патриотичното себеотрицание на бълг. войници в Срб.-бълг. война и оплаква трагичното потъпкване на предосвобожденските мечти на южнослав. солидарност. Стихотворението „Новото гробище над Сливница" звучи като тържествен реквием за загиналите във всички боеве в защита на Б-я. Във военните стихове на В. органично съжителствуват патосът на патриота и огорченията на хуманиста. Към края на I световна война лириката му изразява умората от ужасите на войните, жаждата на човечеството за мир. /„Световната война", „Всемирната война", „Жреците на Ваала", „Идеален сън"/. Отчаян от погрома, 70-год. поет заявява: ,.Не ще загине!" - и в това заглавие на последната му стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот. Силна е поетичната чувствителност на В. и към природата - той пръв я въвежда в бълг. поезия като самостоятелен обект на изображение и й посвещава голям дял от творчеството си. Пейзажите му носят бълг. характер - в тях възхищението е не просто от природата, а от бълг. земя. Б-я със своя народ, минало, език и природа - това е фокусът, който събира всички линии на Вазовата лирика, изворът на вдъхновението му, постоянната тема, основният образ в поетичния му свят. В над 50-год. си творческа дейност поетът създава и немалко стихотворения, разкриващи интимния му свят. Поместени са предимно в излязлата към края на живота му стихосбирка „Люлека ми замириса". В поезията на В. е отразена цялата гама на човешките преживявания - от мирната картина на вечерния час до бурния вихър на сражението, от игривата закачка до най-сериозните проблеми на обществото. Това богатство на съдържанието се осъществява в също така богати и разнообразни жанрови форми - от краткото лирич. стихотворение до широкия замисъл на цикъла „Епопея на забравените", от патетичния тон на одата до горчивината на епиграмата. В. е автор и на 9 поеми, създадени през 1879-84. Най-популярна от тях е изпълнената с демократ. патос поема „Грамада" - худ. паметник на един оригинален нар. обичай, своеобразен „нравствен линч" над провинилите се пред народа. Близка до „Грамада" по сюжет, образи и народностен дух е патриотичната поема „Загорка", в която централната тема е отпорът срещу тур. робство. Самият В. най-високо цени лирико-фантастичната си поема „В царството на самодивите" - новаторско за времето произведение, в което В. преплита във фантастичния свят на бьлг. митологичен фолклор разочарование ог съвременността и патриотични видения от славното минало, интимни вълнения и гражд. тревоги. През 1906-08 с романтичния цикъл "Легенди при Царевец" той отново се доближава до особеностите на поемата, този път в рамките на истор. балада.
Повече от 10 г. след отпечатването на първото си стихотворение В. се изявява само като поет. В нач. на 1881 за нуждите на новооснованото сп. „Наука" написва спомените си „Неотдавна", които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест - „Митрофан" /по-кьсно „Митрофан и Дормидолски"/ използува спомени - този път от пребиваването си в Берковица. В I десетилетие след Освобождението прозата на В. се опира главно върху непосредните му впечатления от последните години на робството. Като белетрист В. израства твърде бързо. Още през 80-те г. той създава най-големите си постижения в областта на худ. проза - повестите „Немили-недраги" и „Чичовци" и романа „Под игото". Повестта „Немили-недраги" е посветена на живота на революционните бълг. емигранти в Румъния: акцентът пада не върху истор. личности, а върху „хъшовете" - безименните герои на историята. Образите им са обрисувани ярко, с убедително жизнено внушение. Повествованието съчетава патриотичен патос, лиризъм и хумор. Само чрез няколко реда, въвеждащи в следосвобожденската действителност, В. изправя една срещу друга 2 истор. епохи, за да укори „дребните характери" на новото време. В хумористичната повест „Чичовци" писателят пресъздава патриархалната среда на своето детство - изостанала, с наивната си любознателност, с плахите си патриотични пориви. Повестта представлява богата галерия от човешки образи с ярки и оригинални физиономии. Изобразявайки дребни битови епизоди от един застоял живот и колоритни образи на българи, израсли под сянката на робството, В. съумява да внуши истор. дух на епохата. Оттук и тясната връзка, съществуваща между „Чичовци" и „Под игото". Романът „Под игото" рисува подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание, както те се пречупват в живота и психиката на обикновените хора в един кът от Подбалк. долина. Контурите на сюжета не се извличат от истор. документи, в интригата почти не се вплитат имена на истор. личности, но въпреки това романът звучи със силата на общонационален патос - авторът изобразява основния истор. процес на епохата: революционизирането на нар. маси, превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник. Това е роман за цялостния битово-истор. живот на ония цветущи селища, които въплъщават представата ни за „българското" в последния и най-патетичен период на Бълг. нац. възраждане - неслучайно се счита за "национална епопея". През 90-те г. и по-късно вниманието на В. е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те г. с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски", с недовършения разказ за предизборната демагогия "Нов свят и нови людье" /по-кьсно „Кандидат за хамама"/, с разказите за Срб.-бълг. война /„Вълко на война", „Писмо до дяло попа в с. К." и „Стоянчо из Ветрен" /„Иде ли?"/, с които слага началото на късия разказ в бълг. литература. Но едва през 90-ге г. съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му „Нова земя", който е своеобразно продължение на „Под игото", без да може да се сравнява с него като худ. постижение. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Изт. Румелия от Освобождението до Съединението /1885/. В центъра на авторовото внимание е обществ.-полит. и нравствена поквара на следосвобожденското общество. В. проявява и свои полит. пристрастия. На съвр. живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те г. на XIX и началото на XX в. става основна в прозата му. Радостта от извоюваната с кръв свобода В. вьплъщава в клас. образ на дядо Йоцо /„Дядо Йоцо гледа"/. Радостта на слепеца още по-рязко откроява разочарованието на зрящите, превърнало се в основна тема на Вазовите разкази. В публиц. разказ „Кардашев на лов" /1895/ В. обосновава правото си на критично изображение. „Нека бъде сатирата!" - заявява В. чрез своя герой , като отбелязва с това една закономерност на собствения си творчески развой. При все това. закърменият от възрожденски идеали писател продължава да вярва в нравствените сили на бълг. народ и въплъщава тази вяра в редица обаятелни персонажи от миналото и съвременността /баба Илийца от „Една българка", Нейко от „Тъмен герой" и др./. Вроденото у В. чувство за хумор се изявява често в неговите разкази, без това да омаловажава сериозността на вьпросите, поставени от тях. На съвр. живот е посветен и романът „Казаларската царица". Успехът на В. е главно в крит. изображение на морала и нравите на едно общество, в което пьтят към успеха минава през подлостта. Със съвр. сюжет е и повестта „Нора", в която чрез дидактична история за печалните резултати от женското лекомислие е окарикатурен стремежьт на жената към независим живот. С навлизането в бита на големия град и специално на столицата В. поставя основите на бълг. градска белетристика. Неуспял да създаде достатъчно убедителни съвр. герои, които да изразяват неговите нравствени и патриотични идеали, в I десетилетие на XX в. В. тьрси вдъхновение в далечното минало /създава романа „Светослав Тертер" и повестта „Иван Александър"/, като не се колебае да припише на истор. герой твърде съвр. характеристики.
Голям дял в худ. проза на В. заемат пътеписите му. В тях природата е пречупена през светоусещането на патриота и гражданина, като В. умело редува пейзажите с географски, истор. и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на бълг. следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на В., които имат успех сред публиката, проправят пътя на младата бълг. драматургия, но не са худ. завоевание за автора. Популярност му донасят драмите „Хъшове", „Към пропаст", „Борислав" и „Ивайло" и комедията „Службогонци", които са нов етап от развоя на бълг. драма след В. Друмев и Д. Войников. С патриотичния си патос, колоритните характери и убедително изявените действие и реч „Хъшове" пренася на сцената голяма част от идейно-емоционалното богатство на „Немили-недраги"; с драматично напрежение е изпълнена и „Към пропаст" - драматизация на повестта „Иван Александър".
Още от края на XIX в. произведенията на В. са широко разпространени и извън Б-я. Преведени са на повече от 50 ез. Псевд.: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров. Т. Габровски, Боянец. Белчин. Н-чев и др. Награден е с медал за наука и изкуство /златен, 1896/.
СЪЧ.: Пряпорец и гусла. Стихотворения. 1876 /2 изд. под загл. „Народна и стара песнопойка". 1882, 1895/; Тъгите на България. 1877 /1895/; Избавление. 1878 /1895/; Видул. Тракийска идилия. 1879; Майска китка. Стихотворения. 1880; Гусла. Най-нови лирически и епически стихотворения на Ивана М. Вазова. 1879-1881. 1881; Един кът от Стара планина. 1882; Митрофан. Повест. Ново прераб. изд. 1882; Михалаки чорбаджи. 1882; Загорка. 1883; Руска. 1883; Стихотворения за малки деца. 1883; Българска христоматия, или Сборник от избрани образци по всичките родове съчинения. С приложение на кратки жизнеописания за знаменитите писатели. Съст. Ив. Вазов и К. Величков. 1884; Италия. Стихотворения. 1884; Поля и гори, Стихотворения. 1884; Подпоручик Вълко. Разкази из Сръбско-българската война. 1886; Сливница. Стихотворения по войната ни със сърбите през 1885. 1885 /1886/; Повести и разкази. Т. 1-3. 1891-93; В недрата на Родопите. Пътни бележки и наблюдения. 1892. Отпеч. от СбНУ. 1892. № 7-8 /2 доп. изд. 1904/; Великата Рилска пустиня. Пътни бележки и впечатления. 1892 /2 доп. изд. 1904/; Звукове. Лирич. стихотворения. 1893; Поеми. 1879-1884. 1893; Драски и шарки. Очерки из столичний живот. Ч. 1-2. 1893-95; Грамада. Поема из шопския живот. 1894; Под игото. Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението. 1894; Хъшове. Драма. 1894 /2 прераб. изд. 1899/; Нова земя. Роман из живота на българите през първите години след Освобождението. 1896; Скитнишки песни. Впечатления и усещания в Малата и Голяма Стара планина. 1899; Вестникар ли? Комедия. 1900; Под нашето небе. Нови стихотворения. 1900; Видено и чуто. Разкази, спомени и пътешествия. 1901; Пъстър свят. Разкази, спомени, драски, пътни впечатления. 1902; Казаларската царица. Роман. 1903; Службогонци /Станчо Квасников на гости у министъра/. Комедия. 1903; Утро в Банки. Добродушни разкази. 1905; Иван Александър. Истор. повест из живота на Търновското царство в средата на XIV столетие. 1907; Светослав Тертер. Роман из бълг. история в края на XIII в. 1907; Нора. Повест. 1908; Борислав. Истор. драма. 1909; Към пропаст. Пиеса, извлечение из повестта "Иван Александър". 1910; Легенди при Царевец. Балади и поеми. 1910; Из големите поети. Преводни стихотворения. 1910; Под игото. Пиеси в 10 драматически картини. 1910; Пълно събрание на съчиненията. Т. 1-8. 1911-18 /незавършено/; Ивайло. Истор. драма. 1913; Казаларската царица. Драма. 1914; Под гьрма на победите. Стихотворения, писани през първата балканска война. 1914; Песни за Македония. Стихотворения. 1913-1916. 1916; Нови екове. Дисонанси. 1917; Юлска китка. /Какво пее планината/. Впечатления и поетически навеи при Костенецкия водопад, юли 1911. 1917; Люлека ми замириса. Лирични стихотворения. 1919; В Източна Румелия. Спомени. 1920; Из бележника на поета. 1920; Не ще загине! Стихотворения, писани през септ. - окт. 1919. 1920; Поетическа биография на Ивана Вазова до 20-год. му възраст. /Псевд. Т. Габровски/. 1920; Любов и природа. Стихотворения. 1921; Пълно събрание на съчиненията на Иван Вазов. Т. 1-28. 1921-22; Избрани съчинения. Под ред. на М. Арнаудов. Т. 1-12. 1938-39 /2 изд. 1939-41/; Събрани съчинения. Пълно изд. под ред. на М. Арнаудов. Т. 1-22. 1942-50; Писма на Ив. Вазов до Е. Марс. С предг. от Т. Павлов. 1947; Избрани произведения. В 4 т. Т. 1-4. Под ред. на Т. Павлов. П. Зарев, Ем. Стефанов. 1950; Непубликувани писма. Подбор, ред. и коментар В. Вълчев. 1955; Събрани съчинения. В 20 т. Т. 1-20. Под ред. на П. Динеков. П. Зарев, Г. Константинов. Ем. Стефанов, Г. Цанев. 1955-57; Васил Левски. Разкази и поеми. 1960; Избрани разкази /предг. П. Динеков/. 1960 /1963, 1965, 1966, 1967, 1968, 1969, 1970, 1971, 1972, 1974/ /предг., подбор., ред. и прил. М. Василев/ /1975, 1977/ /от 10-то до 13-то изд. излиза под загл. „Разкази"/ /1980/; Избрани стихотворения /предг. М. Цанева/. 1960 /1963, 1965, 1966, 1967, 1969, 1970, 1971/; Кандидати на славата. Комедия-глума /заедно с П. Ю. Тодоров, Първите, драма в 3 д./. 1961; Немили-недраги. Повест /предг., ред. и прил. М. Цанева/. 1961 /1962, 1963, 1964, 1965, 1966, 1967, 1968, 1969, 1970, 1971, 1972, 1973, 1974, 1975, 1976, 1977, 1978, 1983, 1988/; Под игото /предг. П. Динеков/. 1961 /1962, 1963, 1964, 1965, 1967, 1968, 1969, 1971, 1972, 1974, 1975, 1986/; Българин да се наричам първа радост е за мене. Стихотворения, 1962, Епопея на забравените. Поеми. 1962 /1963, 1964, 1969, 1977/; Паисий. 1962; Чичовци. Галерия от типове и нрави български в турско време /предг. Г. Марков/. 1962 /1966, 1967, 1975, 1983, 1986/; Избрани разкази /съст. М. Марковска/. 1964; Съчинения в 4 т. 1964 /1967, 1970, 1982, 1986/; Отечество. Стихотворения. 1965; Лирика /ред. Н. Стайков/. 1966; Дядо Йоцо гледа. Избр. разкази. 1967; Избавление. Отбрани творби. 1968; Избрани пътеписи /подбор и прегл. Д. Осинин/, 1968; Неиздадени произведения. Подготвил за печат по ръкописите на авт. /с предг. от М. Стоянов/. 1968; Стихотворения /под ред. на М. Цанева/. 1968; Питат ли ме де зората... Избр. стихове /съст. и ред. Ив. Николов/, 1970; Повести и разкази /под ред. на М. Цанева/. 1971; Стихотворения /предг., подбор, ред. и прил. М. Цанева/, 1972 /1973, 1975, 1977, 1979, 1981, 1983. 1987, 1989/; Апостолът в премеждие. Разказ за деца. 1974 /1976/; Пътеписи. 1974; Отечество любезно, как хубаво си ти. Разкази и пътеписи /под ред. на Н. Янков и Б. Константинова, предг. Н. Янков/. 1976; Българин да се наричам... Стихове за деца. 1977; Опълченците на Шипка. 1977; Стихотворни преводи /подбор, ред, и предг. Ив. Сестримски/. 1977; Опълченците на Шипка. 11 авг. 1877 г. 1978; Кочо. Защитата на Перущица. Стихотворения /за нач. учил. възраст/. 1979: Светослав Тертер. Роман. Иван Александър. Повест, 1980: Само ти, солдатино чудесни. Стихове и разкази /съст. и послесл. Хр. Йорданов/. 1981; Нова земя /предг. М. Цанева/. 1984; Към пропаст. Службогонци. Пиеси. 1985; Събрани съчинения, В 22 т. /под ред. на П. Динеков, П. Зарев, Г. Цанев, М, Цанева/. 1974-79; Левски, Ода. 1986; Пътеписи /съст. М. Цанева, предг. К. Бъклова/. 1986; Син съм на юнашко племе. Избрани стихотворения за нач. учил. възраст /съст. Г. Веселинов, предг. Ил. Монова/. 1986; Българче. Стихотворение за деца /съст. и предг. М. Блъскова/. 1988; Българин да се наричам. Стихотворения /съст. К. Назъров, Г. Трифонов/. 1990.
Милена Цанева, Людмила Малинова
Речник по нова бълг. литература. 1994. Изд. БАН - Институт за литература