Моят Вазов

Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло -
какво ще да му завещайш?
И аз на своя ред ще си замина,
Смъртта на тези, които творят безсмъртни дела, е винаги преждевременна. В продължение на хиляди години милиарди личности са се раждали и умирали, оставяйки повече или по-малко на света. Има мъртъвци, в които има повече живот, отколкото в живите. Такива имена остават завинаги в паметта на човечеството...
Вазов е един от тези хора. Той е дълбоко навлязъл в съзнанието на народа си със своите вечни творби, с любовта си към родината...
По подобен начин започват повечето ученически съчинения и разработките на българската критика за Вазов и след това заравят поглед в камарата произведения, които е оставил зад себе си, анализират сухо художественото му майсторство и често забравят да се съсредоточат върху същността на неговото слово, върху това, че много от проблемите, които са го терзаели тогава, не са решени и до днес...
И ако преди Вазов е казвал:
трева и мен ще расне над прахът,
то днес той би написал: “над мен прахът ще лепне по тревата”. Огледайте се! Какво се е случило с българската природа? По китните морави често се забелязват найлонови кесии, празни консерви и тук-там някоя бутилка. И докато в центровете на Европейските столици вече въздухът е планински чист, нашият Орлов мост е най-мръсната точка на Балканския полуостров, а през зимата снегът на Витоша почернява от фабричен дим и изгорели автомобилни газове.
“Държавата няма пари за опазване на чистотата”, ще кажат някои. Но проблемът не е в това. Манталитетът на българина си е останал непроменен от времето на Вазов. И докато един японец влага луди пари, за фонтани, залесяване и екология, един германец, дошъл в България, е способен да държи смачканото си автобусно билетче дни наред в джоба си, докато най-после открие несъборено кошче за боклук, българинът от край време си използва любимата фраза на Боримечката.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но да си го кажем направо – и днес нашият славен български народ отново е изправен пред вечната си историческа дилема – ни напред, ни назад. Защото с всеки изминал ден културата ни се изражда. И ако преди се е пеело: “Тих бял Дунав се вълнува” и “Питат ли ме де зората...”, днес много по-актуални са “На теслата дръжката” и “Ще те гази валяка”.
Сякаш мотото на повечето от нас е станало: “дойдох, наследих, развалих”...
Нацията ни се срива поголовно. Смъртността и безработицата се увеличават. Здравеопазването ни се влоши. Образователната ни система, считана за една от най-добрите в света започна да губи престижа си...
Нали сме уж една от най-интелигентните нации в света? Тогава защо се самоунищожаваме просто така? Защо продаваме всичко, което ни е останало – природата си, мозъците си, мечтите си... И как може човек да купи небето? Или да даде на търг топлината на земята? Всеки сияен бор, всяка песъчинка край брега, всяка мъгличка в тъмните гори, всяка поляна, всяко жужащо насекомо е нещо свято в паметта на народа ни. И какво ще правим, след като в България наистина не остане нищо?
Горди сме, че черквите и жените ни са най-красивите в света. Но това май е всичко, ако изключим безмерната любов на Вазов към България, топлата кръв, която притежават българите и обичта им към тях. А у всеки от нас дреме частица от дядо Вазов, трябва просто да разровим покритията от страх, болка, яд и да я открием. И когато всички направим това, величието на България ще се възвърне, защото любовта към родината превъзмогва всичко.
А някъде там, вече век и половина, онемял, с чадър в ръка и незапалена цигара в уста, с рунтав сопотски мустак, с присвити очи и посивели гъсти вежди, стои и чака патриархът на българската литература. Чака нас и може би си мисли:
...но мойте песни все ще се четат.
Дали е прав? Ще видим...