Литература

Българският форум за литература
Дата и час: Чет Авг 21, 2014 1:07 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]

Без регистрация! Може да пишете във форума за литература без да се регистрирате.



Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: Вто Юни 10, 2008 1:10 pm 
Offline

Регистриран на: Вто Апр 22, 2008 6:24 pm
Мнения: 707
"КОЧО" ИЛИ "ЗАЩИТАТА НА ПЕРУЩИЦА"
(Лирически патос и художествена структура)

"Автори, творби и проблеми", изд. Български писател, С. 1990
Това е една от най-популярните оди от "Епопея на забравените", задължителен момент в националния ни художествен репертоар. Всичко в нея е исторически достоверно и епопейно величаво, всичко е предназначено да буди героични вдъхновения и национално самочувствие. Тя е едно от ония произведения, които направо поемат функциите на съхраняващата националните митове народна памет. И силата на Вазов като поет е в оная спонтанна естественост, с която е превърнал тази функция в своя художествена позиция.
Както повечето от Вазовите художествени шедьоври, "Кочо" или "Защитата на Перущица" оставя впечатлението за пълна непретенциозност в композиционно отношение. Данните за творческата история на "Епопея на забравените", споменът на Вазов, че нейните първи пет стихотворения - "Левски", "Бенковски", "Кочо", "Братя Жекови" и "Каблешков" - написал само за три дни, потвърждават това впечатление за подчертана спонтанност на поетическия изблик. Но колкото и мощно разлюлени да са тук вълните на лирическия патос, те се движат по една вътрешно обоснована логика на чувствуването и виждането, която обединява и съподчинява отделните части и детайли и създава монолитността на художественото цяло. Тази вътрешна овладяност на лирическата стихия, тази скрита художествена организираност на външно несъразмерно обособените части отличава и патетичната поема за подвига на Кочо Чистеменски с нейния характерен за "Епопеята" спонтанно леещ се стих, прекъс-ван сякаш само за да си поеме най-после дъх поетът.
Още самото начало на "Кочо" е твърде характерно за цикъла, където в повечето случаи авторът започва лирико-епичния разказ с едно придвижване от широкия и обзорен към конкретния и по-крупен план. План, при който "гледната точка" е твърде често, и особено в началните стихове, не буквално зрителна, а обществено-историческа. Това придвижване, както впрочем почти всички преходи в "Епопеята", става внезапно и рязко, ограничавайки обикновено съвсем ясно една въвеждаща част със специфични "уводни" функции - все едно дали те са осъществени в широко разгърнат, синтезиран или само загатнат вид.
При "Кочо" тази широко обзорна уводна част, която ни въвежда в основните смислови, емоционални и композиционно стилови особености на поемата, е твърде ясно обособена и пределно синтетична в своите широки обобщения. Дотолкова, че от поетическия й синтаксис изчезват всякакви глаголи.
Четири възклицателни стиха, четири антитези-формули ни въвеждат в характера на изобразяваното време, за да отсеят смисъла и значението на перущенския бой на широкия исторически фон на Априлската епопея. Реторично приповдигнатият им характер ни подготвя емоционално за един лирически разказ в тона на възпяване и възторг. Но, от друга страна, още първият стих "провокира" вниманието ни с необичайната външнопротиворечива оценка на възпяваното историческо движение:
О движенье с л а в н о, о мрачно д в и ж е н ь е...[1]
Следващият стих разяснява и същевременно задълбочава тази антитеза:
дни на борба горда, о дни на п а д е н и е!
А третият и четвъртият стих я превръщат в ясна и същевременно диалектически разностранна формулировка, основана, от една страна, върху антиномията "геройство и срам", синтезираща полюсно противоположните черти на възпяваното драматично време, а, от друга страна, върху пронизващото целия цикъл противопоставяне на минало и настояще. Защото в поетичното виждане на автора епохата на Българското възраждане и национално-освободителни борби е "непозната" за съвременниците не толкова поради отдалечеността си във времето, колкото поради обстоятелството, че е изпълнена с пориви и дела, които със своя обществен идеализъм и историческа мащабност са вече чужди на хората от издребнялата и меркантилна буржоазна действителност:
Епопея т ъ м н а[2], непозната нам, епопея пълна с г е р о й с т в о и срам!
След това широко историческо обобщение, направено от една отдалечена от събитията гледна точка на съвременността ("епопея тъмна, непозната нам"), авторът внезапно прави поетичен скок във времето, изоставя абстрактно-оценъчния "обзорен план" и изправя читателя пред изображението на самото събитие, от гледище на неговото собствено време и конкретно пространство:
Храмът беше пълен с деца и невести...
Лирико-епическото повествование на поемата не възсъздава цялата 10-дневна история на Перущенското въстание с всички негови сложни перипетии - с опитите да се избегне кървавият сблъсък; с варварската сцена на "Циганска могила", където башибозуците зверски избиват доброволно предалите се (предимно старци, жени и деца); с битките из целия град; с разрушаването на новата църква "Св. Атанас", която първоначално е избрана за централна защитна позиция...
Обобщителните стихове "врагът от три деня наоколо храма//гърмеше отчаян" обема само онези последни дни, когато оцелелите перущенци се събират в старата църква "Св. Архангел Михаил" и когато редовната войска с разрушителния си топ фактически вече от три дена е тук. В поетическия разказ на автора, както в народните предания, основните моменти на перущенската драма са обобщено сгъстени в пространството и във времето. Сюжетен център на одата е подвигът на Кочо Чистеменски, а за да се внуши неговото трагично величие, са нужни не толкова дълги исторически справки за предшествуващите събития, колкото сгъстена емоционална атмосфера. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на "черните сватбари".
Върховното напрежение на този момент обуславя патетично приповдигнатия рисунък на баталните сцени. Както в краткия увод, и тук антитезите и контрастите, противопоставянето и изненадата си остават основните изразни средства, които внушават героично-трагичната напрегнатост на ситуацията, обединила толкова различни човешки съществования. В драматичния хаос на битката авторът подчертава преди всичко ония моменти, които носят ефекта на изненадата - в смисъл че са точно обратното на онова, което е обичайно, естествено, нормално. Именно майката, която най-много трепери за живота на своя син, му подава напълнената пушка. Именно жената, въплъщение на всичко, свързано с мирновременния семеен живот, проверява дали в пушката на мъжа й има барут. В широките уютни поли, където са люлели внучетата си, сега люшкащите се от старост бабички носят куршуми, треперещите ръце на старците търсят оръжие. А от женските гърди - символ на безсмъртното майчинско начало - вместо мляко струи кръв. В този предметно и дори натуралистично точен детайл авторът с романтична яркост синтезира цялата неестественост на ситуацията, събуждайки в сърцето на читателя онова чувство на законен човешки протест, на което ще даде израз в края на поемата.
Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук шепата и без това зле въоръжени и неопитни във военно отношение въстаници трябва да се сражават, обкръжени от своите майки, жени и деца, т. е. от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държане на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта. И придава на битката епична величавост.

Още в първите изобразителни щрихи авторът на "Кочо" изрично подчертава, че вижда героите не само като въстаници, а в тяхното цялостно човешко битие на майки, бащи и съпрузи:
Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести...
И в това виждане е единството на героично-трагичния патос на поемата, в чийто централен епизод главният герой ще се разгърне именно в този двоен план - "бодър" докрай като въстаник и безкрайно "злочест" като баща.
Композиционната схема умело подчертава сгъстяващия се трагизъм на сюжета, като свързва развитието му с едно концентриране във все по-кратък период от времето. Докато краткият увод обобщава с широк размах целия период на Априлската епопея, следващите картини ни въвеждат в един вече съвсем конкретен отрязък от нея. Но макар и изпълнен с драматични сблъсъци ("и боят кипеше отвътре, отвън"), този изрично уточнен трети ден от обсадата на старата перущенска църква е всъщност описателно обобщен от художника без оглед на реалното течение на времето. И едва след характерното вазовско "изведнъж", което фиксира действието към един точно определен момент, времето започва да тече пред нас, изпълвайки ни все повече с напрежението на очакването. И това движение на художественото виждане, внушено чрез съответната смяна на глаголните времена, създава в поетичния разказ едно изразително редуване на описание и изображение. Редуване, което обособява различните моменти в развитието на действието и подчертава специфичните композиционни функции на отделните части на поемата.
Така своеобразната описателна обобщеност на трите части, разположени между краткия увод и първото преломно "изведнъж", явно се обуславя от тяхната функция на експозиция.
Първата от тези части ни въвежда накратко в ситуацията - без излишна обстоятелственост, картинно и направо: от три дена башибозушката орда обсажда храма, в който се е приютило населението на Перущица. Всички се държат храбро и никой още не се е опозорил с предложение да капитулират. Но в общата атмосфера вече е надвиснала сянката на предстоящия разгром - храмът е пълен с трупове, горещият въздух го превръща в истинска пещ, свирепо заявява за своите права и гладът.
Във втората част художникът вече навлиза в онези по-конкретни детайли на картината, за които стана дума преди малко, но и в тяхното изображение той продължава подчертано да обобщава. Негови герои тук са не определена жена или мъж, конкретен старец или дете, а въобще майката, жената, мъжът, старците и децата. И тъкмо затова техните действия, изразени в описателното минало несвършено време, не протичат пред нас във времето, а само ни представят характерното за поведението на различните категории герои на кървавата драма:
Майката мълвеше: "Чедо! Не се бой!" -
И даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми във свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъка пупал дали има...
Без да излиза от този обобщен отрязък от времето, третата част прави известен поетичен скок в пространството и ни пренася в башибозушкия стан, за да погледнем на битката и от гледна точка на врага. Тази гледна точка своеобразно се подчертава и чрез метафоричната употреба на съществителното "жътва" и глагола "сееха". Една метафора, която умело загатва затвърдената у османлията господар представа, че българинът е безправен роб, предназначен само да сее и жъне, и психологически мотивира обзелия духа му страх пред неочакваното революционно преображение па довчерашната кротка работна рая.
Въпреки трагичните краски, и в общата атмосфера, и в отделните детайли на тези, заснети от различни позиции картини на битката, преобладава героичният тон. Дори и врагът е смутен. Морално победата е изцяло на страната на въстаниците, а и физически те все още не са победени.
И страхът неволно обзе му духът
пред тези раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач, пущаха куршуми
- завършва експозиционното въведение авторът и появата на тази нова глаголна форма на минало свършено време - "обзе" - внася в поетичното описание елемент на развитие. Нещо, което ни подготвя за преминаването към нов момент от драматичния поетичен разказ.
И тук именно идва любимото Вазово "изведнъж", с което той ни въвежда на няколко пъти във възловите преломни моменти на "Епопеята" (да си спомним напр. "Изведнъж Радецки пристигна със гръм" от "Опълченците на Шипка"). Явната слабост на автора към ефектната изненада на това наречие е свързана с характерния за "Епопеята" "скокообразен" преход от един сюжетен момент към друг. Преход, който в случая е подчертан и чрез изразителната смяна на описателното минало несвършено с разказвателното минало свършено време. Срещу цитираните изреждания от рода на "Старците търчаха с ярост на лице//и търсеха пушки с трепетни ръце...", сега идва:
Битката утихна... разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът...
Тази смяна на глаголните форми създава представа, че действията започват да текат вече не едновременно, а последователно. Т. е. водеща нишка в поетичния разказ тук става развитието на събитията.
И така "изведнъж" (между впрочем от гледна точка на откъснатите от околния свят въстаници това наистина става изведнъж) в Перущица пристига редовна турска войска и с нейното пристигане, което явно ще реши изхода на сражението, действието навлиза в нов, преломен момент, първият израз на който са смутът и колебанията, настъпили за кратко време в редовете на въстаниците. И не случайно именно тук лирико-епичният разказ напуща описателната обобщеност и действието придобива определена последователност. Фактически този момент е завръзката на драматичния конфликт, който ще бъде разрешен в централния епизод на поемата. И в този смисъл нейното същинско действие започва именно оттук.
Защото намесата на редовната войска, от една страна, не оставя вече у никого илюзия за изхода на сражението и с това поставя законния въпрос - не е ли безсмислена по-нататъшната съпротива. А, от друга страна, създава една макар и не особено сигурна, възможност за спасение чрез капитулация. Изчезва окончателно надеждата, че е възможно да запазиш и живота си, и току-що събудената си национална гордост. Новосъздадената ситуация безпощадно поставя пред теб дилемата да избереш едно от двете. Това е въпрос, който трябва да се реши от всеки поотделно и от всички заедно. Веднага и категорично. Но Вазов не отделя особено голямо място на драматизма на изживяванията, не задълбочава психологически колебанията. Маркира ги само - експресивно и лаконично - по-скоро като външен сблъсък на различни мнения: "Ето царска сила, да се предадем!//- Не щем! - Не! - Не бива! По-добре да мрем!//- Пушките си дайте! - Не! Не! - Що да сторим?//- Да се покорим ли? - Мълчи! Да се борим!".. . Следва героичният призив на една жена - вече не обобщен, а конкретен индивидуален герой, чиито действия протичат еднократно във времето. Тя загива, стреляйки срещу войската, и това е достатъчно, за да се оформи окончателно решението на множеството да се бият докрай:
Огънят обфана тия души горди.
- Да се не вдадеме на турските орди!
Тук -има вярно доловена психологическа правда - в такива афектни моменти един подобен героичен жест може действително да въздействува решаващо върху психологията на масата. И все пак при един друг жанр, при друг стил на изображение това така леко ликвидиране на колебанията пред съдбовния избор навярно би изглеждало повърхностно и неубедително. Но въпреки драматичното си съдържание Вазовата поема има не драматичен, а одичен характер и тази жанрова характеристика определя целия й стил. Основната художествена задача тук е не да се изобрази психологическата сложност на човешките изживявания, а да се възпее техният героичен резултат. Затова и кратковременният смут, обхванал защитниците след пристигането на редовната войска, не заема централно място в сюжета на произведението като някакъв основен вътрешен конфликт. Той само маркира оная драматична завръзка, която ще ни отведе до подвига на главния герой на поемата. И не случайно именно тук се появява отново епитетът "горди", заемащ възлово място в обобщената в увода характеристика на епохата. Започва разказът за несломената патриотична гордост на Перущица.
Това е най-възвишената и най-красива форма на героизма - когато се бориш вече не за физическата, а само за моралната победа, не за да спасиш загубеното сражение, а просто за да защитиш човешкото си и национално достойнство. При неизбежното вече поражение самият факт, че перущенци решават да се бият докрай, е сам по себе си достатъчно героичен, за да има нужда да се илюстрира с отделни действия. И художникът започва да губи интерес към детайлите на самия бой. Сега той изобразява преди всичко атмосферата на все по-сгъстяващ се трагизъм.
И тук идва отново любимото Базово "изведнъж", с което той отбелязва внезапния преход към нов епизод. В случая този преход е подчертан и чрез обособяването в монолитно леещия се стихотворен поток на един отделен от другите стих и това обозначава дори и графически новия преломен момент - началото на края:
Изведнъж видяха там зидът съборен.
Това е кулминацията в развитието на действието, оная точка на пределно сгъстяване на драматичното напрежение, след която неминуемо трябва да последва оглушителният взрив на развръзката. Но вместо това набраната емоционална енергия внезапно отприщва един мощен лирически изблик:
Перущице бледна, гняздо на герои,
слава! вечна слава на чедата твои...
Директно възторжена и реторично пищна, изградена върху патетичната яркост на антитези, контрасти и величави сравнения със световноизвестни събития и имена, тази неудържима в своите градации поетична възхвала е безспорно най-хубавият, най-вдъхновен момент на поемата. Определят я обикновено като "лирическо отклонение" заради заразителната спонтанност, с която се излива, сякаш поетът не може да издържи повече напора на своя възторг. Но всъщност този термин може да се употреби тук само твърде условно. Защото тази възторжена възслава на националния дух, това увенчаване с поетични лаври на "бледната" Перущица и нейните герои е самата сърцевина на произведението, това, което именно превръща малката поема в ода. Разбираш, че всичко друго, обстоятелствата и случките, поетът разказва само за да има възможност да излее този свой възторг. Да изрече вдъхновеното:
и нашта свобода ти я освети,
и за толкоз жъртви гордо отмъсти.
И да вреже в съзнанието на поколенията своето преклонение пред града-светиня:
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
От гледище на смисловото внушение и жанровата характеристика това е идейно-емоционалният център на произведението. Защото тук Вазов не само излива своя възторг, но и излага своето разбиране за историческия и етичен смисъл на перущенската съпротива, за нейното място и значение в историята на националния дух. Но от чисто композиционно гледище разгъването на тази лирическа възслава непосредствено преди трагичния край напомня онова известно от композиционната схема на класическите трагедии съзнателно забавяне на действието точно в мига преди очакваната развръзка, за да се открои по-ярко нейният трагизъм. И достатъчно е да си представим едно разместване на частите на поемата, при което тази прослава би отишла накрая, както изисква традиционната логика на "заключението", за да видим с какъв верен усет Вазов е намерил нейното място в емоционалния ход на лирико-епическия разказ.
"Но войската скоро храмът обкръжава" - връща се отново към този разказ поетът, изчерпал до задъхване градациите на своя възторг. И това "но" тук явно се отнася не до самото действие, което фактически логично продължава след разрушаването на зида - то е едно емоционално оттласкване тъкмо от лирическото "отклонение". Да, ще се слави през вековете името на Перущица, но вижте с какви жертви, с какво мъченичество е изкупена тази нейна слава - незабележимо внушава на читателя това въвеждащо "но".
И наистина тази последна част на поемата е разказ за страшния разгром и трагичното мъченичество на Перущица. И в този лаконично ярък разказ моментите, изразени пак чрез обозначаващите едновременни действия глаголни форми на минало несвършено и дори на сегашно историческо време, образуват своеобразна рамка за сюжетната развръзка на достигналия своята кулминация драматичен конфликт. Рамка, в която времето отново спира за малко своя ход, разтваряйки се в обобщената картина на даден момент:
....... Бомбите трещяха:
И момите красни с децата пищяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид...
Открита вече за многочисления противник, последната крепост на въстаниците агонизира. Пред шепата омаломощени защитници на събраните в църквата жени и деца сякаш няма изход. Победата е явно на страната на тирана. Но ето, че неочаквано изходът е намерен. И се оказва, че перущенци все още могат да избират. Поне между позора и смъртта. И отново по характерния за Вазов маниер действието се прикрепя определено към даден момент и времето поема своя ход. И това извиква на живот конкретни герои и по-експресивни в сво-ята еднократност глаголи от свършен вид:
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен, отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица,
и рече: "Невясто! виж, настая сеч
и по-лошо нещо... Ти разбираш веч...
Искаш ли да умреш?" ...
Изобразеният тук от художника исторически факт съдържа сам по себе си такъв трагедиен заряд, че всеки опит той да бъде усилен с допълнителни ефекти само би намалил въздействената му сила. С усета на голям художник Вазов е почувствувал това и е нарисувал разигралата се кървава драма с необичайна за общия реторичен стил на одата простота. И тъкмо с тази внезапна простота на рисунъка, напомняща отново за своеобразната сгъстена простота на народните предания, с тези ясни и чисти линии на образите и жестовете, перото му завинаги запечатва в съзнанието ни подвига на Кочо Чистеменски, спасил гордостта на въстаналата Перущица.
Впрочем ние може би малко несправедливо говорим все за подвига "на Кочо". Защото това е явно подвиг на Кочо и на неговата жена Теохана, нарисувана от художника с чистите линии на мадона. Потресающа в своята простота, дори деловитост е лаконичната сцена между Кочо и жена му. Зад пестеливите думи и мълчаливи жестове тук с реалистична изразителност изплуват незабележимо годините на един съвместен живот, изпълнен с взаимна любов и доверие, живот, в който те са свикнали да се разбират с половин дума. Слети в живота и любовта, те сега се сливат и в подвига и смъртта, жертвувайки и най-скъпото, което имат - своето дете.
Разбира се, трезвият еснафски разум би могъл да възрази, че все пак едва ли са били чак толкова необходими масовите самоубийства на Кочо и другарите му. Не би ли -било по-разумно те да се опитат да запазят живота поне на жените и децата, та да съхранят града и рода си за по-добри времена. Но трезвият еснафски разум трудно разбира поезията на подвига. И историческата нужда от тази поезия.
"Бях чул, че е свършил тъй, както казвам в стихотворението си. Един наш филолог обаче ми забеляза в своята литературна история, че Кочо не трябвало да се самоубива, а да стреля срещу турците. Гледай ти ум! Ами че това е история!" - възмущава се писателят пред проф. Шишманов.[3]
Тук, разбира се, стандартни решения няма. И рицарският избор на доброволната смърт действително не винаги е най-разумният изход. Но не случайно романтичният лозунг на Априлското въстание бе "Свобода или смърт". Един романтичен лозунг, който без подвизи като този на Кочо би останал само празна реторична фраза. Има моменти, когато на един народ са нужни не разум, а безумство, не практически резултати, а поетически митове. И Вазов твърде дълбоко бе почувствувал това. В неговото т. нар. "лирическо отклонение" има два стиха, в които той изразява възхитеното си учудване, откъде изведнъж избликва тази несломима национална гордост у един народ, който отдавна е забравил преданията на славното си минало, който не познава западноевропейския рицарски кодекс на честта и не помни почти нищо друго освен униженията на петстотингодишното робство:
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни...
В тези стихове се съдържа всъщност и разбирането на поета за смисъла на кървавата жертва на перущенци пред олтара на националната гордост. Защото тя става именно един от тези "славни примери", които повдигат националното самочувствие на един народ и създават неговия патриотичен кодекс на честта. Част от онова велико "пиянство на един народ", което изпълва с поезия националната ни история, споменът за унищожената, но непокорена Перущица се превръща в неизчерпаем стимул за революционните пориви на бъдещето.
От тримата перущенски герои (Кочо Чистеменски, Спас Гинев и Спас Спицеринът), дали първи пример на съратниците си как да умрат непобедени и намерили редица последователи на своя кървав подвиг, Вазов избира само един. Защото вярното чувство на художник му подсказва, че тази несравнима с нищо героична трагедия трябва да бъде изобразена в колкото се може по-крупен план. И изборът му пада на Кочо Чистеменски. Навярно защото този малограмотен обущар, участвувал с еднакво вдъхновение в любителските представления на Шекспир и в историческата драма на епохата, особено ярко въплъщава не само патриотичния, но и демократичния патос на Априлското въстание. Самото определение "простият чизмар" тук подчертава този демократичен патос, възприемайки се не толкова като индивидуализираща, колкото като "типизираща" героя характеристика.
В художественото виждане на автора (както впрочем и в самата действителност) Кочо е герой, органически слят със своята среда. В неговия подвиг намира израз героичната несломимост на перущенската съпротива и не случайно по-късно името му става неин синоним. Впрочем решаваща роля за това изиграва и самата Вазова поема с двойното заглавие "Кочо" и "Защитата на Перущица", в която единствено подвигът на Кочо Чистеменски и неговата жена е предаден в крупен изобразителен план.[4]
Самоубийството на Кочо и неговото семейство е най-широко разгърнатият епизод в лирико-епичния разказ на автора. И това го превръща в сюжетен център на поемата. Но този сюжетен център изиграва същевременно ролята на композиционна развръзка. Не на оная историческа колизия, която намира израз в перущенската битка - нейните "завръзка" и "развръзка" са извън границите на изобразеното в творбата време. А на оня драматичен конфликт, който възниква в момента, когато въстаниците разбират неизбежността на разгрома, и който бика разрешен в мига, когато Кочо и другарите му намират израз в гордостта на масовите самоубийства.
В образния свят на поемата мъртвият Кочо пада обагрен в кръв и страшен, "с отворени очи и със нож забит". И този натуралистично точен детайл неволно-събужда една едва ли търсена от автора, ала въздействуваща езикова асоциация: "умря с отворени очи" - казва народът за този, който не е успял да дочака това, за което е копнял. Но въпреки че всички детайли в изображението на отчаяната постъпка на Кочо подчертават нейния трагизъм, в цялостната атмосфера на творбата тя изразява по-скоро нейния героичен дух и й придава характера на това, което по-късно нарекохме "оптимистична трагедия". Защото именно в тази сцена е моралното тържество на победените над победителя.
И тук авторът отново закономерно се връща към миналото несвършено време на обобщената картина, която постоянно "обрамчва" отделните епизоди от развоя на перущенската драма. И този последен обобщителен щрих - падащите в кърви или безчестно невести - логично завършва лирико-епичния разказ за героичната гибел на Перущица. Няма какво повече да се случва. Като че няма и какво повече да се каже. И именно тук, в едно мигно-вение, големият художник коренно обновява картината, заставяйки ни да я погледнем от нова зрителна точка:
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
Трудно е да си представим поемата без този великолепен завършек, който носи целия ефект на изненадата от една спонтанна реакция и същевременно и емоционално, и зрително твърде логично завършва повествованието. Та нали още от първите картини на битката, подчертавайки трагичната неестественост на детайлите, авторът бе провокирал нашето законно човешко възмущение. А, от друга страна, нали цялото действие се бе развивало в стените на църковния храм с изографисан на свода му бог Саваот. Тези незабележимо събуждани у нас емоционални реакции и зрителни представи трябваше най-после да се срещнат. И ето ме авторът ги среща, изпращайки гневния човешки протест в лицето на самия бог.[5]
Този изключително добре намерен, неочакван и същевременно твърде логично подготвен завършек още веднъж подчертава идейно-художествената мащабност на поемата. Ако чрез нейния синтетичен увод авторът проектира кървавата драма от перущенската църква върху широкия исторически фон на епохата, в чиято характеристика изпъква преди всичко нравственият момент (гордост и падение, геройство и срам), то заключителните два стиха обвързват тази драма с един още по-широк етично-философски проблем. И това създава около лирико-епичния разказ за перущенската защита една композиционна рамка, която задълбочава и разширява неговия смисъл в посока на идейно-нравствената проблематика. Нещо характерно за целия цикъл "Епопея на забранените", чийто основен художествен патос е в извличаното на идейния и нравствен смисъл на фактите от героичния национален летопис.
1977
________________________________________
1. Разредките в цитираните стихове навсякъде са мои.[обратно]
2. Епитетът "тъмен", употребяван в едно твърде богато на нюанси преносно значение, е една от специфичните особености на Вазовия художествен език, дори би могло да се каже, че заема внего своеобразно ключово място. Особено често се срещаме с този епитет в"Епопея на забравените", където в общия приповдигнато-патетичен стил на одите внего се преплитат две основни преносни значения: от една страна, "тъмен" в смисъл на отдалечен от нас и по време, ипо съдържание и затова неясен, неизвестен, непознат, а, от друга - "тъмен" в смисъл на недокоснат (или може би по-точно "непокварен") от цивилизацията. Срв. "на тъмна епоха син бодър тревожен" и " в бъдещето тъмно отвори за нас" ("Раковски"); на тъмни ф а н т а з и и създанье мъгляво". ("Братя Миладинови") или "един монах тъмен, непознат и бледен" ("Паисий"). По-късно в произведенията на Вазов за следосвобожденската действителност този епитет придобива и нови, своеобразно полемични нюанси в духа на същите две основни значения и дава названието на програмния разказ на автора "Тъмен герой".[обратно]
3. По всяка вероятност "филологът", за когото говори тук Вазов, е известният Александър Теодоров-Балан, който в обширната си студия "Преглед на поетическата творба на Вазов" пише: "При това в "Кочо", ако авторът е предавал историческата действителност, та е оставил Коча, откак убие жена и дете, да посегне и върху себе си, той е сгрешил художествено, защото трагичното в делата на тоя въстаник се разваля от погуба собствена, та не в сражение с врага" (Периодическо списание, г. XIII, 1901, кн. 62, с. 511).[обратно]
4. Твърде интересен разговор с Вазов за Кочо Чистеменски като главен герой на поемата си спомня проф. Константин Гълъбов:
,,--- Ами известно ли Ви беше, господин Вазов, че не е Кочо първият, който убива близките си и себе си, а Спас Гинов?
- Това ми беше добре известно, но спрях се на Кочо по съображенин от художествено естество. Неговият случай е по прост, отколкото случаят със Спас Гинов, който избива няколко свои деца, жена си и други свои близки. Ако бях избрал неговия случай, стихотворението ми можеше да добие известна описателност. Пак, за да се предпазя от описателност, изоставих и една подробност: че Кочо убива не само жена си и детето си, но и една мома, по нейно желание.
- Но сигурно не е Ви било известно, че Кочо убива близките и себе си не с нож, а с револвер?
- И това ми беше известно. Предпочетох ножа пред револвера пак по художествени съображения. Револверът е модерно оръжие, в него няма романтика, а Вие знаете, че аз съм и реалист, и романтик. В стихотворенията си повече романтик, отколкото реалист.
Поисках да задам, пак във връзка с "Кочо", и друг въпрос, но той ме прекъсна:
- Обяснете при случай всичките тия неща на перущенци, защото не само устно, но и писмено съм бил упрекван за тях. Един перушенец ми беше писал дори, че съм бил предпочел Кочо пред Спас Гинов, защото Кочо ми бил някакъв роднина. Това не е вярно. С Кочо, който с родом от с. Динката, не ме свързват никакви роднински връзки." (Константин Гълъбов. Въстанието на героична Перущица. Април 1870, 1956, с. 200-201). [обратно]
5. "Малък като бях, бях много набожен - споделя Вазов с проф. Шишманов. - Но като заживях с хъшовете, вярата ми значително се разколеба. Тия хора бяха повече безверницн. Още повече съмнението ми се засили поради незаслужените страдания на моя народ. Колко често съм се питал: Где е, где е божията правда?"




Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта


Вие можете да пускате нови теми
Вие можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
cron