Съдбата на децата на града в поезията на Смирненски

Антон Страшимиров го нарече "слънчево дете на българската поезия. И наистина той беше почти дете, когато "жълтата гостенка", най-честата вестителка на смъртта при поетите романтици, го отнесе от живота. Но този "юноша" успя да създаде едно значително поетическо дело, което му отрежда място сред големите поети на нацията.
А Смирненски бе не само юношата на българската поезия, но и нейният наистина слънчев син. Защото въпреки някои мрачни пророчества и по отношение на собствената му съдба ("Как ще си умра млад и зелен"), и по отношение съдбата на идеала, на който бе посветил вдъхновението си ("Приказка за стълбата") - неговата поезия трепти от светлина, от пламъци, от огнеструйни лъчи.
Въпреки че създава в духа на символизма и някои от най-великолепните здрачни лирически картини а българската поезия ("Цветарка", "Жълтата гостенка"), и някои от най-мрачните картини на социалната несрета ("Зимни вечери"), неговата поезия е изцяло устремена към светлината, към слънцето ("Да бъде ден").
Този най-рано отишъл си от големите поети на нацията смайва не просто със значителното си поетическо дело, създадено в краткия срок на неговия земен живот, но и с изумителната си изразна лекота и лекокрилост на своя стих. "Той беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки миг можеше да напише стихотворение на каквато и да е тема. Творческата мъка беше непонятна за него. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими" - пише за него един взискателен към словото писател като Светослав Минков.
Христо Смирненски успява така млад да се изяви като виртуоз на българския стих, защото влиза в българската поезия, поел щафетата на стиха от своите блестящи предшественици - символистите. Сам Смирненски е не само ученик и приемник на символизма, но и въплъщава в поезията си ред от каноните на символистичната поетика.
За разлика от всички свои предходници, в чието творчество нахлува "градската тема", Смирненски е изцяло поет на града.И не само в смисъл, че Градът е единственият декор на неговото творчество, но и защото самата му художествена чувствителност е изцяло градска. Макар да е роден в Кукуш и сам да нарича себе си "принц безпаричен, роден край Егея, раснал сред нарове, спал под лози", този детски спомен остава миражно-нереален и не присъства повече в неговото творчество. Защото бежанецът от Кукуш се вкоренява и заживява изцяло в големия град. Градът става негова същност, негова стихия, негова обич, единствен фон и тема на творчеството му. Улицата многогласа, схлупените хижи в предградията и блесналите витрини в центъра, звънът на трамваите и виковете на вестникопродавците - това е реалният декор на действието в творчеството на Смирненски. Ритъмът на големия град, на улицата е ритъм на неговата поезия. Чувствителността на "дете на града" е неговата поетическа чувствителност. "Децата на града" са неговите основни лирически герои. Сам той е "дете на града", бихме могли дори да го наречем "уличник", български Гаврош. Впрочем неговата хумористична поезия е била обвинявана от псевдоучени критици в "улични вкусове". Това негативно определение съдържа обаче в себе си и позитивната констатация, че Смирненски е изцяло рожба на Града и на Улицата, че е техен певец.
Но Смирненски е свързан с Града не само чрез хумористичните си творби, в които като в комичен паноптикум (музей или изожба на забележителни неща и на восъчни фигури на бележити люде) пресъздава нравите, облика и образите на тогавашна София. И във "високото" си художествено творчество Смирненски създава едни от първите в българската литература внушителни образи и картини на Града. В това отношение най-показателни са двата му класически цикъла "Зимни вечери" и "Децата на града", първия като образец на майстворството му в създаването на творби-картини, вторият - в създаването на творби-портрети.
Първото, което прави впечатление в градските образи на Христо Смирненски, е хуманистичното предпочитание на автора към света на "унижените и оскърбените", към "бедните хора", към социалните низини, към жертвите на обществото - една традиция, която следва хуманистичната линия на европейския романитзъм и реализъм - от Дикенс до Юго, до Достоевски и Сенкевич. И друго, също характерно за тази хуманистична традиция, продължена от Смирненски - социалната контрастност на образите и картините, които рисува поетът: "двата свята", света на богатството, разкоша, блясъка, лукса от една страна, и от друга - света на бедните хижи, на смазаните от мъка хора. В духа на социално-санитменталното виждане в тези лирически картини присъства и мелодраматичното (характерно и за някои от големите творци на европейската литература, например Юго, сянката на чиито "Клетници" се чувства в художествения свят на Смирненски - неслучайно той заема от него дори образа на Гаврош), лирически образи на Смирненски са пронизани от топла човечност, в тях има съчувствие към житейските драми на героите. Ето старият музикант, приведен до моста с плачещата цигулка в ръце, над когото е надвиснала "черната старческа мъка". Героят умира самотен и безпомощен на улицата, около него животът кипи безгрижно, тълпите са зли и далечни. Студеният зимен пейзаж - зимните вихри, които шепнат невнятни слова, луната, промъкнала се през тънкия облак на скованата в мраз висина - хармонира с нерадостната участ на стареца. Ето застаналите през бляскавите витрини братчета на Гаврош, дрипави, бездомни, с изнурени лица и изпълнени със скръб и мъка очи. Ето слепият, с "очи - угаснали звезди", невиждащ усмихнатата пролет, заънал в спомена за житейската драма, ослепила го за светлината на деня и красотата на живота. Ето уличната жена, принудена от мизерията да продава тялото си - под нейния смях се крие болка, а ясният поглед в очите на някогашното невинно дете от портрета изпълва душата й с ужас.
Сред градските образи на Смирненски се открояват и две от най-хубавите му стихотворения, превърнали се в класически образи на лирическата портретистика в българската литература: "Цветарка" започва с една от най-одухотворените природо-пейзажни картини на София:
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смъртния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
Но под този красив пейзаж в "гранитната пазва" на града живеят хиляди хора със смазани съдби. Една от техните "безутешни повести" разказва поетът-повестта на "малката цветарка". Тя разнася цветя от локал в локал, но към "младостта й цветна" и "стройното й тяло" се протягат "като черни пипала" сладострастни погледи. Сравнението на бедното момиче с "чуден цвят" само подсилва предчувствието за несретната й съдба и бъдещата й житейска драма в един свят, където не само цветята, но и хората се купуват с пари. Красотата на малката цветарка, която ще бъде една от "хиляди души разбити", рязко контрастира с равнодушието на "каменния град".
Същото топло съчувствие към човешката несрета е разкрито в малката поема "Жълтата гостенка". И тук човешкото нещастие е представено в контраст с красивия вечен пейзаж на друга крайсофийска планина:
Над сънния Люлин, прибулен
с воала на здрач тъмносин,
безоблачен залез запали
сред своите тайнствени зали
пожар от злато и рубин.
В това свое произведение поетът подхваща темата за съдбата на тютюноработничките и сякаш прозира с нея своята собствена съдба. Това стихотворение е изпълнено с трагични контрасти, внушени чрез разнообразието на променящите се картини. Редуват се динамични със статични картини, обобщени кадри с конкретни, красота и мизерия, за да се създаде представа за вихъра на революцията и социалните контрасти.
Метафората при Смирненски има важно изобразително значение. Чрез нея обстановката оживява и най-често смайва трагичен фон за героя. Смъртта слага знак върху челото, будилникът съска зловещо, в гласа му звучи злорадство, отвън минават бездушни тълпи.
В основата на човешката драма ("Зимни вечери") се корени мизерията: бедняшкият квартал, безхлебният баща, плачът на гладните деца. Децата са оприличени на снежинки, които падат в локвата на живота и стават кал.
Посланията, които отправя поетът към бъдещето, са слънчеви, но в тях се съдържа и горчивото предупреждение за "мрака на тази земя". Макар и "детето на българската поезия" неговите внушения съвсем не са детски. Чрез своето творчество той обявява война на отчуждението, самотата, неравенството и всичко това, което пречи на малките хора да бъдат щастливи.