ВОЙНАТА В ПРОЗАТА НА ЙОРДАН ЙОВКОВ


/"Последна радост", "Белите рози", "Земляци"/


Ярък последовател на принципа "Красотата ще спаси света", Й. Йовков пише преди всичко за човека, за неговите нравствени и морални измерения. Романтик и мечтател по природа, идеалист и хуманист, писателят се стреми към пресъздаване на красивото и положителното в духовния свят на човека. Всяко нарушаване на естествения човешки живот, на хармонията и човешкото щастие буди у писателя остра реакция. Затова, сам участник в три войни, Йовков открива в нея нарушаване на естествената човешка красота и посегателство към човешката природа.
Антихуманната и несвойствена за човешкия живот война Й. Йовков рисува в повестта "Земляци". Новата непокорна, свирепа и хищна стихия на войната убива светлите спомени и надежди на човека. Самоизолирайки се от нея, затваряйки се в спомените за селското ежедневие, земляците като че ли не само отхвърлят натрапената им война, но и отправят своя протест срещу нея. Жертвите и смъртта, която витае наоколо, само подсилва ужаса от войната, убива и смазва духовно силните и весели хора, защото на фронта няма място за красота, любов и щастие. Войната като сила, погубваща щастието и радостта, отнемаща естествените права на личността за любов и близост, неусетно изявява свирепия си и хищен облик в разказа "Белите рози", като в помръкналия поглед и усмивка на една млада жена се разкриват болката и мъката, която войната носи на нищо неподозиращите и невинни хора.
Отрицанието на войната като противоестествена и враждебна на човека стихия Йовков най-пълно разкрива в разказа "Последна радост", където чрез контрастното противопоставяне между войната и мира утвърждава виждането си, че мирът е прекрасен, а войната е най-голямото човешко зло. С описанието на спокойния и тих мирен живот в малкия провинциален градец, писателят разкрива естествения ход на човешкия живот, хармонията в човешките взаимоотношения, стремежът към изживяване на дребните човешки радости. Шеговитите закачки, любовните срещи, празничните разходки са част от естествения човешки стремеж към хармония и красота. Чрез мирния живот в градеца Йовков утвърждава красотата в човешките отношения, прекрасното в човека. Но много скоро естественият ход на човешкия живот бива нарушен от войната. Изпращането на мъжете от града на фронта нарушава хармонията в човешката природа. С описание на патриотичното въодушевление от мобилизацията започва съпоставката между нормалния човешки живот и противоестествените закони на войната. Хората попадат в една нова, несвойствена за тях ситуация, изправени са сред едни нови условия на живот. На хармонията в мирния градец Йовков противопоставя хаоса на войната. Мизерията, трагичният поход през дъжда, глада, холерата и смъртта поставят човека в една нова ситуация, която не е характерна за него. Чрез мрачните сиви краски на войната, чрез изчезналите усмивки по лицата на войниците и ширещата се смърт и нищета Йовков разкрива войната като антихуманна, грозна, непривична за човешкия живот дейност.
Антихуманната същност на войната писателят успява да внуши и чрез разкриването на личната драма на главния герой - Люцкан. Романтичният и вечно усмихнат цветопродавец има една единствена цел: да дарява хората с красота, любов и щастие. Неговата усмивка, подарените цветя, сипаните повече фъстъци разкриват голямата му любов към хората, стремежът му да ги направи по-добри и щастливи. И макар да го смятат за чудак и малко смахнат, и макар да му се подиграват, в душата на Люцкан живее едно сърце, отдадено изцяло на любовта към хората. И когато всеобщото въодушевление и патриотизъм са завладели всички и Люцкан като мобилизиран тръгва на фронта, той живее със своята голяма мечта да направи света по-красив. Но животът на фронта е по-различен. Гладът, мизерията и смъртта превръщат човека в звяр. На фронта Люцкан се превръща в страдалец и мъченик. Подигравките, гаврите с неговото достойнство, слабият му външен вид разкриват именно непригодността му за войник. Неумението да се ориентира и да разбере какво става около него, липсата на съобразителност са форми на неговата непреспособимост към жестокото и неморално военно обкръжение. Неговата безпомощност подчертава недвусмислено неприспособимостта му към условията на войната. Душевната нагласа на Люцкан, неговият порив към красота и любов са несъвместими с безпощадния ход на войната, която убива именно любовта към хората. В образа на безпомощния и жалък войник Люцкан е въплътено Йовковото отношение към войната, като унизителна и стъпкана красота и любов в живота. Погълнат от войната, героят стоически понася несгодите на походите. Той е най-слаб от всички, най-непригоден за военна служба, но физическите страдания и лишения с нищо не променят неговото отношение към света. В душата си той не изменя нито за миг на това, което обича и цени. С всички свои сили той се противопоставя на военната обстановка, която унищожава човешкия облик на хората. Самоизолацията и затварянето в света на спомените и мечтите са форма на духовна самозащита и самосъхранение в този жесток и коварен свят. Затварянето на Люцкан в неговия собствен свят е последната възможност на човека да съхрани вътрешната си хармония в една действителност на хаос, ужас и безчовечност. Потиснатата жизненост на героя става условие за реализирането на неговата духовна красота и верността му към красотата. Изолираният вътрешен свят, който Люцкан си създава, е осмислен от хармонията на героя и се гради върху близките спомени за една действителност, в която героят е живял щастливо. Мечтите му са насочени не към копнежи и блянове, а към нещо познато и изживяно. Неслучайно за войната той си мисли като за празник, спомняйки си изпращането на фронта. Героят не мечтае за нов свят, а за тихият и хармоничен мирен живот. Люцкан бяга от действителността, която стимулира първичните, агресивните инстинкти на човека и заживява в един измислен свят на духовна красота и любов. Не случайно в огъня на оръдията той вижда цветя, красота и любов. В предсмъртния си устрем към стръкчето лайка, открояващо се сред мрака и сивотата на бойното поле, е скрит поривът му към красотата и любовта, съхранени през дните на войната. Смъртта на Люцкан е най-яркото Йовково отрицание на антихуманната същност на войната, която убива човека и човешкото в него.
Проследявайки духовно-психологическите травми, които войната нанася на човешкото съзнание, изграждайки представата за войната като "кошмарен сън", Йовков утвърждава идеята за нейната противоестествена и антихуманна същност. Превръща я във въплъщение на гибелта и разрушенията, на страданието и смъртта, с които отрича същността й. Йовковото “не” на войната е хуманният порив на писателя към смисъла на човешкия живот, към утвърждаването на красотата, любовта и щастието.