Героят на новия живот в поезията на Христо Смирненски

Христо Смирненски идва от работническата класа. Точно в града, сред пъстротата и шума на столичната тълпа, поетът улавя пулса на страданието, истинския живот на масите. За него улицата не е нещо застинало, неподвижен интериор на градския пейзаж, а тъкмо обратното-цялата е изтъкана от ритъм и движение, от багри и звуци. В града се ражда Той-героят на новия живот, който е отрицание на застоя.
Авторът не само отрича и руши остарелите възгледи и представи-той ги преосмисля, влага ново съдържание в традиционното естетическо наследство. В идеята на поета за човека изкристализира схващането, че хората са равни, че те не бива да се разделят според расовите или класовите предразсъдъци и норми, че има една естетсвена правда, но тя е нарушена от социалния подтисник. Смирненски дава универсалност на представата за обществото и тя вече не е само реакция на отделната личност, а естествена поетическа оценка, обобщеноие на състоянието на времето, на неговите противоречия и внушения.
За разлика от творбите на символистите, където лирическият герой и тълпата са две антагонистични величини, отчуждени и далечни, в лириката на Смирненски общото страдание определя художествения герой като част от тълпата, заредена с болка, носеща в себе си желание за промяна на суровата действителност.
За пръв път „слънчевото дете” влага ново съсдържание в понятието „тълпите”. Той ги рисува в романтична светлина, прекрасни в своя порив към утрешния ден. Тя е носител на революционния заряд на епохата, в нея се крие огромна сила. Тълпите в бунтовния свят на Смирненски „заливат гърмящи площади.../люлеят грамадните сгради”. В стихийната им мощ поетът намира величие, сурова, мрачна красота, хипнотично обаяние:
В тълпите е скрита душата велика,
душата на новия свят.
Те носят гнева и отмъщението, но и светлината на възцарената в бъдещето хармония. Всяка единица, сама по себе си не значи нищо-бледнее, гасне, губи се в мрака на страданието. Затова Смирненски обобщава идеята, че силите са пръснати в множеството, че силата е концентрирана в тълпата, в масата. Подобни внушения откриваме в стихотворенията „Гневът на робите” и „Пролетта на робите”. Обикновено Смирненски сравнява революцията с пролет, защото носи обновление, възражда силите. Най-често той изполва като неин символ светлината и синонимите и и така още по-убедително внушава идеята за смисъла, за целта и-радостни, слънчеви и щастливи дни в едно справедливо социално общество. В произведението „Пролетта на робите” революцията е „с ореол от рубин и звезди”. Именно за такъв живот се бори героят на новия свят.
В града, който като страшно чудовище убива своите рожби, поетът вижда острите социални противоречия. Неговият нов светоглед му позволява да разбере хода на общественото развитие, да открие силата, която ще преобрази живота, да види действителността в нейното революционно развитие и изменение. Образът на работника смътно напомня за отчаяния „безхлебен” баща от цикъла „Зимни вечери”, но „безхлебието” вече се е превърнало в „храна” за един нов дух-духът на новия човек с ново съзнание, осмислил съществуването си чрез идеала-дързък, уверен, не непотребен, а трезво осъзнал мисията си на рушител и обновител на стария свят:
Ала сред бръчките на мрачното чело
не тиха скръб е начертана-
днес в тях закърмя се велико дело
и буреносната закана.
Появява се новият, обикнат от Смирненски цвят-червения, в цялата си пищност-„пламък златоален”, „рубинени огньове” , който създава усещане за ярка, пречистваща светлина. Античният образ на Прометей, хиперболите „под тежките му стъпки”, утвърждават величието, грандиозността, възвишеността на делото на новия герой. Погледът на лирическия човек е обърнат на изток, към зората, към осмислените отблясъци на новия дом, чиято ярка светлина обгръща голяма част от творчеството на „бардът на революцията”, озарява художественото пространство и вещае нова ера, нов живот за „погълнатия в мрак човешки род”.