Йордан Йовков е един от класиците в българската литература, създал неувяхващи произведения с трайно идейно естетическо значение. Неговите творби са значителен пренос не само в нашата, но и в световната литература и продължават да оказват трайно въздействие върху читателя. Творчеството на Йордан Йовков издържа изпитанието на времето, то и сега вълнува с едно основно, завладяващо чувство – обич към човека, възторг от прекрасното към човека. И ако ние отново се връщаме към неговите разкази, то правим това привличано от човеколюбието и истините за човешки живот, който лъха от тях. С тези черти на своето творчество той е извънредно актуален и днес.

Хуманизмът – тази основна черта на Йовковото творчество намира различна изява в различните му произведения. Преди всичко той именно като хуманист казва “не” на войната. Наистина това “не” не е така категорично, зелено, социални, както при Елин пелин, то е по-прикрито и все пак ясно изразено, присъства на всякъде в творбите му.

Йовков отрича войната чрез човека, чрез неговата мъка, страдание, чрез нещастията, която тя му причинява. Войната е жестока и безмилостна, няма по-голямо бедствие от нея. Тя откъсва обикновените хора от техния мирен труд, от роден дом, от близки.
Страстният човеколюбец Йовков откриваме в един от най хубавите му разкази: разказа “Последна радост”, една творба химн на човещина и красота, произведение, в което писателят показва как хората, въпреки безумието и страданието остават човеци. Антивоенната същност на разказа не бива да търсим само в неговия финал. Действително там се чувства най-добре, но тя пронизва цялото произведение. Не случайно писателят се спира подробно на живота на малкия добруджански град, на спокойния живот на обикновените хора, на най-колоритната фигура Люцкан. Героят му живее с безкрайно щастие от близостта на хората, на които доставя радост. Той знае тайните на младежта, знае кому какво цвете да даде и с наивните тълкувания да зарадва, да успокои, обнадежди. Цялото му щастие е в цветята и в това, чрез тях да прави щастливи и другите. Войната му отнема това щастие. Писателят като че ли внушава мисълта – загиват хора, които трябва да живеят, защото носят красота, правят с постъпките си живота по-хубав, хората по-щастливи. И тук по един своеобразен начин стига до отричането на войната, на която гледа като на голямо бедствие, а това е отношението и на самия народ. Този кратък, простодушен и мечтателен човек е хвърлен в ужаса на войната, трябва незаслужено да изпита всички нейни страдания. Едновременно насмешка, съжаление и мъка буди у нас Люцкин с бледото измъчено лице, с треските от дървения кръст на войнишкото кепе. Физическите страдания за него не са толкова страшни , мъчи го мисълта за цветята и колко е щастлив когато получава бялата хризантема. Тя го връща към миналите хубави дни, затова е така разгневен и дори се разплаква когато му я смачкват. Чрез неговата мъка Йовков обвинява войната – тя ограбва човешката радост, тя лишава човека от щастие. Много силен и незабравим е контрастът между жеста на мъртвия Люцкин, протегнал ръка към бялото цвете и разсъжденията на полковника, според който, ако можел да стане, би отново полетял срещу врага. С рядко умение внушава мисълта, че войната е ненужна, тя лишава хората от най жадуваните от тях неща, унищожава възможността им да осъществяват своите мечти. Писателят – човеколюбец и в най тежките моменти не загубва своята вяра и нравственост и сочи, че животът винаги се оказва по-силен от смъртта. За разлика от другите си произведения с военна тематика в “Последната радост” Йовков стига до пряко обвинение. Там ние откриваме много ярки силни картини на глада, холерата, смъртта на бойното поле. Така още повече е засилено страданието и ужасът, противоречието между войната и човека. Йовков винаги търси човешкото в неговите различни прояви. Така единствено можем да разберем отсъствието на омраза във военните му разкази. С много човещина той разказва за войната. За него няма врагове, а избити хора. С тези си особености военните произведения на Йовков разкриват най-трайната черта в творчеството му – неговият хуманизъм. Големият писател – хуманист обича своите герои, страда заедно с тях, скърби и винаги иска да ги спаси от злото. Във всяка своя творба той мълчаливо противопоставя действителността, в която живее, на една друга по-добра, за която мечтае и в чиито осъществяване кара да вярват и героите му. Ако зависеше от него – човеколюбеца, той би превърнал в щастливи години целият живот на хората.