Истината за човешкия живот според Йовков


Йордан Йовков е един от класиците в българската литература, създал неувяхващи произведения с трайно идейно естетическо значение. Неговите творби са значителен пренос не само в нашата, но и в световната литература и продължават да оказват трайно въздействие върху читателя. Творчеството на Йордан Йовков издържа изпитанието на времето, то и сега вълнува с едно основно, завладяващо чувство – обич към човека, възторг от прекрасното към човека. И ако ние отново се връщаме към неговите разкази, то правим това привличано от човеколюбието и истините за човешки живот, който лъха от тях. С тези черти на своето творчество той е извънредно актуален и днес, в нашата епоха.

Страстният човеколюбец Йовков е издал истините за човека и красотата, произведение, в което писателят показва как хората въпреки безумието и страданието остават човеци. Не случайно писателят се спира толкова подробно на живота на малкия добруджански град, спокойния живот на обикновените хора, на най-колоритната фигура Люцкин. Именно чрез този си герой Йовков ни разкрива много от истините за живота. Люцкин живее с безкрайно щастие от близостта на хората, на които доставя удоволствие. Той знае тайните на младежта , знае кому какво цвете да понесе и с наивните тълкувания да зарадва, да успокои, обнадежди. Цялото му щастие е в цветята и в това, чрез тях ад прави щастливи хората. Войната му отнема това щастие. Писателят като че ли внушава мисълта – загиват хора, които трябва да живеят, защото носят красотата, правят с постъпките си живота по-хубав, хората по-щастливи. С рядко умение внушава мисълта, че войната е ненужна, тя лишава хората от най жадуваните от тях неща, унищожава възможността им да осъществяват своите мечти. Писателят – човеколюбец и в най тежките моменти не загубва своята вяра и нравственост и сочи, че животът винаги се оказва по-силен от смъртта.

Йовков е голям хуманист. Той не приема съвременния жесток свят и умее да създава незабравими поетични символи на човешкото страдание. Писателят обича хората и за това и затова такава дълбока мъка извиква у него народната трагедия, а изключителния талант му позволява така да се предаде на читателя, че той сам да заживее с нея. Чрез разказа “По жицата” Йовков ни разкрива още една истина от живота, че той е един непрекъснат низ от страдания. Като тон се изтръгва от гърдите на Моканина: “Боже колко мъка има на тоя свят боже”, когато гледа как се отдалечава измъчения бос селянин “тръгнал да търси бялата лястовица, за да помогне на болната си дъщеря. В самият начин, по който рисува героите си, ние откриваме дълбоко състрадание и обич на писателя. Героите на Йовков са носители на прекрасни нравствено добродетели, те са преди всичко милостиви и състрадателни. Ето го Моканина, който приема чуждата мъка като своя. Сам, беден и сигурно по-щастлив, заживява с нещастието на непознатия селянин, трогнат, покъртен от трагедията му. Той не е виждал бялата лястовица, не е чувал да разказва някой за нея, но когато съзира изпитото и бледо лице на девойката, той лъже и лъжата му е благородна. Защото чрез нея връща надеждата на болната Нонка. Колко човечност, колко нежност се крие в душата му: “Ще я видите, чедо, ще я видите … аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти”.

Не по-малко благородство виждаме и в постъпката на Серафим. Той дава събраните пари на Павлина, за да помогне в бедата, а селският бедняк Кольо прибира у дома си Параскевица, тръгнала да се дави от сиромашията. Йовков се възхищава именно от благородството на българския селянин и внушава мисълта, че показва, как хората при всички обстоятелства остават човеци. Селяните от разказа “Другоселец”, разярени, че е посегнато на труда им са готови да пребият другоселеца, но когато виждат треперещите му ръце, кръпките по изтърканата антерия, когато разбират цялото вълнение и човешката драма, появяват своята човечност, доброта и състрадание и всеки се стреми да му помогне с каквото може. Те му прощават, покъртени от страданието на един непознат и същевременно много близък по участ човек. Да правиш добро на хората, да и помагаш в беда – в това именно Йовков вижда смисъла на човешкия живот. Чисто и светло е в света на Йовковите герои и писателя–хуманист се възхищава от тях. Като такъв той показва най-хубавото у българина, вижда и разкрива обичта на селянина към земята и труда. Именно в труда човек се преобразува. Според писателя в труда са изворите на човешките радости и смисъла на живота му. Каква наслада изпитва от своя труд Сли Яшар, когато чува песента на колелетата, на сътворените от него каруци. В този мъдрец най-голямото щастие е да съзнаваш ,че със своя труд си направил радостни хората, въвел си щастието в техния дом. Прави впечатление, че Йовков винаги търси човешкото, българското. Навсякъде писателят ни внушава своята любов и гордост от българската земя, от хората които е хранила. Писателят противопоставя душевно богатите и красиви личности на бедните духом, а после поробители на поробените. Така е и в “Шибил, така е и в “най-вярната стража. Героите в тези разкази ги сродява силата и красотата на човешката природа.

Големият писател хуманист обича своите герои, страда заедно с тях, скърби и винаги иска да ги спаси от злото. Във всяка своя творба той мълчаливо противопоставя действителността, в която живее, на една по-добра, за която мечтае и в чието осъществяване кара да вярват и героите му. Ако зависеше от него-човеколюбеца, той би превърнал в щастливи години целия живот на хората.