ЕП е един измежду малцината щастливци в нашата литература.Още приживе той има признанието на критиката,уважението на читателита,обичта на малки и големи.Той успява за едно десетилетие да създаде творби,които го утвърждават като най-значимия наш реалист и художник на българското село.
В своите разказаи ЕП майсторски вплита множеството добродетели,присъщи на българският народ.Терудът е жертвеност,битово-психологическа драма.Основна тема в разказите на автора е любовта м/у хората,обичта към народните песни,танци,обичаи.Любовта се преплита с мечтателността,докато самата тя не се превърне в мечта.
В творчеството си ЕП отделя особеноп място на труда.За героите му той е необходимост.Докато за Вазов трудът е добродетел,за Йовков-красота,то при ЕП той е жертвеност.Авторът сякаш ни въвежда в храм,където трудът е свещенодействие.Четсо той взема своите жертви.Атмосферата,която се създава,е най-близка до емоционалния градус на Яворовите „Градушка” и „На нивата”.Особено показателно в това отношение е делничната,но сълбоко разтърсваща драма на Боне Крайненеца от разказа „На браздата”.Трагедията на Боне е лична,но в нея се открива съдбата на цялото бедно селячество.ЕП винаги е лаконичен в характеристиките си.Той оставя героите сами да говорят за себе си.Способността на героя да говори с Белчо и Сивушка с топло човешко чувствп разкрива неговата душевна чистота.На пръв поглед в разказа липсва социален момент,но това е само привидно.Цялата същнсовт на селянина е подчинена на земята,от нейната щедрост зависи животът му.Безспорно с най-голяма задълбоченост и худ. Майсторство темата за труда е разработена в разказа „По жътва”.Тук,както във фолклора,най-хубавото момиче трябва да бъде дадно в жертва.В смъртта на Пенка на пръв поглед отново липсва социален елемент.Но както и при Боне трудът е жизнена необходимост:”Слънцето е спряло огнено и немилостиво в небесата,но жарките му лъчи не пъдят от полето работливите селяци”.”По жътва” е един от най-богатите разкази на ЕП.Прреплитат се много теми,които по-късно писателят разработва в самостоятелни творби.Тук настроението,което създават картините на природата и труда,не е така еднозначно определно,както в разказа „На браздата”.На убийствения труд е противопоставена любовта-нежното чувство м/у Пенка и Никола,топлотата в патриархалното сем.Ако в „На браздата” основното чувство е самотата и оттук произтича трагизмът на героя,то в „По жътва” ЕП поставя проблема за силата на драматичната любов,която сближава хората.
Любовта м/у хората е основна тема в творчеството на писателя,застъпена в разказите „Косачи”,”Кумови гости”,”Самодивските скали”,”Сиромашка радост”.Соц. драма на селянина е отстъпила на любовта м/у младите.Активно се изявява и завладява една друга страна на човешката природа-сколонност към мечтателност.очарователният живот в света на въображението и илюзиите,готовност за романтични жестове с вярата на победата на доброто над злите стихии.Изведнъж се оказва,че героите на ЕП имат и друго лице-те са силни,вътрешно способни хора,готови да направят своя избор под въздействието на страстта,която ги е завладяла.
В разказа „Косачи” дълбокото „звездно небе” отваря душите на героите към „лъжовния” свят на приказките,на мечтите и илюзиите.Българинът е търсач на красота и романтичният свят е дълбоко в неговата същност.Чрез образът на Благолаш е разкрит портретът на сладкодумеца,на народния певец-колкото и земен,колкото и скептично настроен да е човек,той носи в себе си мечтателя с неговия копнеж за красота и любов.Дрънченето на”хлопатарчето” на магарето в ракитака,тайнствените гласове на нощта се преплитат,сливат се с църкането на щурците и целият свят се събира в едно единствено име-„Пенка,Пенка,Пенка...”.Любовта и думите на Благолаш подтикват Лазо да се върне при жена си.
Мечтата по любовта е разкрита в разказа „Кумови гости”.В него душата полита,за да се слее напълно с един идеален,хармоничен и приказен свят.Не случайно героите се намират на полето,чиято широта контрастира с ограничеността в пространството на селото.Подчертавайки „широкото поле”,авторът създава усешането за волност,полет,свобода.Това усещане се засилва,когато той се връща към къщата и селото,за да акцентира:”Те за тая нощ Янка и Стойчо са мечтали цял ден!”.
В разказа „Самодивските скали” читателят се запознава с легендата за двама млади,поели пътя на неизвествността в името на чутовно голяма любов.Девойката Магдалина ще избере за свой другар онзи,който я изведе на върха на Самодивските скали.Ако не успее,ще загинат и двамата-единствената награда за истинската,голяма любов,за която смъртта е равна на щастие,а не на раздяла.Думите на Перун:”Ако не вярваш,няма и да тръгнеш!” са доказателство,че не може да има истинска любов без вяра.
В българина живее любовта към народаната песен,танците,народните обичаи.Любовта на селянинът е искрена,чиста,почти винаги спонтанна и неприкрита.В разказа „Ветрената мелница” Лазар Дъбака и Христина разкриват чувствата сиу пред очите на хората,ритуализират ги чрез облога и приставането.Картината на надиграването е израз на привързаността към българския танц,виталността,заложена в българина.ЕП разкрива в своето творчество и една друга добродетел на човека от народа-мечтателността.Авторът внушава идеята,че мечтата обединява и сближава хората,незавсиимо от възрастовите различия.Показателен в това отношение е разкаът „Ветрената мелница”.Двамата герои-Лазар Дъбака и дядо Корчан са сърдечни,трудолюбиви и мечтателни селяни,свързани от общия творчески сремеж,изпълващ душите им.Тпози стремеж е ярка проява на мечтата за личностна реализация и по-добър живот.
Тази идея е още по-добре застъпена в разказа „Мечтатели”.Независимо от неверието в управниците на държавата и озлоблението към реалността,чичо Горан мечтае да направи живота на хората по-добър:”Света на рай ще ти обърна аз на тебе.Ни болести ще има,ни тегло ще има.”.Тук се усеща добродушното сърце на мечтателя,изпълнено с надежда.Чрез втория мечтател в творбата е втъкана идеята за любовта като мечта.Описанието на циганчето с неговите дълбоки,черни очи,показва всеобхватността на копнежа и бляна в душата му.
В творческия свят на ЕП една сурова селска действителност,тежкият и нерадсотен бит,какъвто вековната съдба създава за българският селянин,са одухотворени от неунищожимата радост от живота,от един дух,който чувства мъката и горчилката на българския селски бит,но не губи усет и за сладостта да се живее.Именно това неунищожимо жизнено-оптимистично ядро,съчетано с безпощадния социален реализъм на ЕП придава голямото национално и общочовешко значение на неговата проза!!!