Йовковите герой в търсене на хармония


Творчеството на големия наш писател хуманист Йордан Йовков няма да загуби никога своята актуалност, защото то винаги ще поражда у читателя дълбоки и тревожни размисли за човека и смисъла на неговия живот, за човешкото щастие и участта на народа. Изключителна дълбочина на художественото мислене и виртуозна изразителност се изискват за литературната реализация на такива фундаментални въпроси на човешкото битие като нравствената чистота и духовното съвършенство, съвестта и дълга, отговорността на човека пред другите хора и родината. Тези общочовешки послания на Йовковото творчество утвърждават изконни добродетели, които той е открил и почувствувал в душевността на българите в Жеравна и Добруджа.
В разговор за отношението на творчеството си към живота самият писател признава:” Аз например съм живял тридесет години на село. През това време съм се оформил и съм определил отношението към живота и хората. От това време са всичките ми опити и наблюдения - целият свят, в който живея. В този свят съм във връзка и отношение и в моето литературно дело.”
Белетристиката, създадена от Йордан Йовков носи в пълна мяра характерните черти на модерната епоха - специалния интерес към вътрешния свят на човека, към неговата психологическа и нравствена вселена, към дълбоките изживявания на индивидуалното и колективно съществуване, намиращи се отвъд рационалистическите описания и свидетелствуващи за неразривната връзка между човека и неговото битие, между индивидуалната човешка природа и нашата родова същност. Модерността е проникнала и в художествения метод на писателя - метод, отхвърлящ авторския произвол и изискващ персонажите да се развиват според своята собствена вътрешна логика, според принципите на естетическо развитие, произтичащи от обективираната културна традиция.
Интересът, съчувствието и състраданието на Йордан Йовков към реалните носители на нашия национален характер и техния живот с автентичните му радости, скърби и страдания, сродява писателя с такива творци като Тодор Влайков, Михалаки Георгиев и Елин Пелин, отсъствието на характеристичност и етнографски педантизъм, стремителното навлизане в същността на човешкото съществуване, изостреното внимание към колективната памет на народа ни и духовните основи на неговата история в голяма степен го отличават от предходниците му.
Йордан Йовков наистина пише за това, което добре познава. От добруджанското село, от местата на детството и младостта си той черпи теми и образи за своите произведения. Регионалният сюжет с присъщата му географска и историческа ограниченост се превръща под талантливото перо на писателя в голям нравствен проблем с национално и общочовешко значение. Като рисува бита и психологията на селяните от Добруджа, Йовков прониква в душевността на българина, постигайки осмислянето на съществени черти на човешката душевност изобщо. Много често мисловен прототип на Йовковите герои е самият творец. В редица създадени от него образи той разкрива най-съкровеното от своята възвишена българска душа. Собствената душевна красота и нравствените добродетели на обикновените хора писателят издига до равнището на универсални общочовешки истини.
Непосредствен наблюдател на живота в добруджанското село в началото на века, Йовков е свидетел на дълбоките икономически и социални промени в бита на нашия селянин. Рушат се старите патриархални традиции. Бързото развитие на икономическите отношения в селото се съпътствува от растящия глад за земя, от избухванията на неизкореними селски вражди, от ширещата се повсеместна нищета, от грубите нрави, грабежите, насилието... В живота на селския човек е настъпило нещо съдбоносно. Простотата, неизменността и идиличността на стария патриархален ред изчезват в миналото. Следи от някогашната примитивна красота и волност на живота са останали да съществуват само в спомените на онези замислени старци, които щом отворят уста да заговорят, вършат това за своя утеха, а не за поука, както се е смятало.
С окото на вещ познавач Йовков е анализирал острите ъгли на селската душа, в основите на която се коренят и дълбоките социални противоречия на добруджанското село от началото на второто десетилетие на нашия век. В реалността на тежкия труд Йовков намира обяснението на онези трагични черти в селската душевност, патриархалното им, близко до мита самосъзнание, излъчват онази космическа тъга, която хвърля тъмни сенки не само върху лицата на отделни Йовкови персонажи, но и върху битието изобщо.
Така от художествената интервенция в конкретния живот израстват непостижими по своята дълбочина и тоталност философски обобщения, сред които се очертава доминантата на непрекъснатото търсене на смисъла, същността и предназначението на човешкия живот. Заедно с героите си Йордан Йовков се стреми да вникне в смисъла на случващите се събития, да открие в тях трайното, вечното, “туй що не гасне”. Затова в неговите произведения навсякъде се откриват гранични ситуации, където дискретното екзистенциално качество е съпоставено с безграничността на битието, а мярката на тази съпоставка е смъртта, съдбовната рамка на съотношението между тленността на телесното и неограничеността, непостижимостта на духовното начало. Йовковите герои се изправят пред драматични екзистенциално значими ситуации на избора, търсейки в страданието, изпитанието, риска и саможертвата - именно онези черти от чувствеността и съзнанието си, които ги утвърждават като дух. Затова художественото пространство на неговите произведения е очертано чрез действието на две животворящи субстанции, онтологически гарантиращи духовността - любовта и красотата.
Ако Достоевски заявява, че красотата ще спаси света, произведенията на Йордан Йовков ни демонстрират един свят, който е създаден от красотата, метафизически предпоставен от нея, реализиращ своята цялостност чрез пълнотата на съществуването, която се постига в любовта. Затова и персонажите на писателя олицетворяват една вечно будна духовност, търсеща своята същност, преодоляваща себе си и намираща щастие не просто в постигане на определени цели или удовлетворяване на някакви желания, а в постигането на смисъла, заложен в човешката съдба. Този мащабен философски ракурс на индивидуалното и колективно самосъзнание не би могъл да се реализира без глобалната проблематика на греха, престъплението и техните последствия в духовното пространство.
Героите на Йордан Йовков не просто олицетворяват една чувствителна и пълноценна духовност, а се издигат над стандартния социално-етичен контекст. Те са способни да изживеят не само своите индивидуални житейски и морални драми, но и да бъдат съпричастни на чуждите страдания, да разберат греховете и престъпленията на другите хора, да пощадят и простят. Това е универсалният свят на нравствените ценности и персонажите на българския писател демонстрират своята принадлежност към него. Независимо от тежкия живот, който те живеят и изпитанията, които трябва да преодолеят,художествените творения на Йовков изразяват дълбокия и вечен стремеж на българина към хармония и съвършенство - в конкретните аспекти на живота и в човешките отношения.
Героите на Йовков, както реалистично изобразените, така и романтично одухотворените живеят напрегнат духовен живот. Те се стремят да осмислят съществуването си, водят непрекъснат диалог със собствената си съвест. В душите им доброто съжителства със злото, между тях се води упорит спор, резултат на който са постъпките на героите. Така дори обичайни житейски ситуации се оказват осъзнати и осмислени от морална гледна точка. Нравственото пречистване, прераждането на личността изисква огромни усилия и жертви - често то струва живота на героя. От насилник Индже се превръща в закрилник на хората. Шибил е завладян от чисто и съкровено любовно чувство. Дафин е убиец, но у него се появява желание да работи като мирен честен човек след като е излежал присъдата си. Той се грижи безкористно за четирите сирачета и майка им, спасява ги от нищетата.
Стефан от разказа “Кошута” преживява истинска душевна борба, в която дълго се колебае между доброто и злото. Мрачната красота на циганката Димана олицетворява тъмните метафизични сили, запалва зло пламъче в очите му, събужда у него непреодолимо желание да убие едно невинно животно, да краде жито от торбите на мливарите. Кротката хубост на Дойна облагородява душата му, изпълва сърцето му с доброта. Той връща обратно житото на селяните, подарява живота на красивата кошута.
Общочовешки характер носи една от основните идеи в Йовковото творчество - идеята за пречистващата, прераждащата сила на нравствената красота. С яркост и убедителност звучи тя в образа на Боряна, волната и жизнерадостна хубавица, която преобразява мрачния Златилов дом и побеждава злото в душите на всички негови обитатели. Тя е “лястовица, която пее и струва повече от пари и имот”.
Една вечна за световната литература тема - темата за женската красота придобива в творчеството на Йовков особено звучене. В разказите на българския писател мотивът за въздействието на женската хубост е претворен с емоционална атмосфера, напомняща древни култове, с преклонение към животворната сила на прекрасното, излъчвано от жената. Читателят успява да почувствува и преживее прелестта на създадените от него женски образи: Албена, Боряна, Сарандовица - както старата, така и младата... Впечатлява художественото умение на писателя да въплъти една универсална идея в уникални и различаващи се характеристики на разнообразни персонажи, да обвърже външната, физическата красота, с вътрешната - красотата на характера, да получи удивително релефни, динамични изображения.
Ярък символ на цялото творчество на Йовков, проникнато от хуманност и благородство представлява разказът “По жицата”. В него художникът поставя един наистина вечен въпрос на човешкото съществуване - страданието и неговото преодоляване. Най-обаятелният образ в този разказ е Петър Моканина. Той привлича читателя преди всичко с житейската си мъдрост, чувствителното и отзивчиво сърце, способно да съпреживява чуждата болка като своя. Цялото същество на Моканина излъчва честност и морална чистота. Изправен пред едно голямо човешко нещастие Моканина лъже, макар, че не е лъгал никога. Неговата благородна лъжа се ражда в резултат на кратка душевна борба. Изходът се определя от нравствено възвишената му личност, в която хармонично се съчетават добро сърце и проницателен ум, обогатен от неговия житейски опит. Благородната душа на Моканина не му позволява да отнеме вярата на Нонка във възможността да оздравее. Думите на Моканина: “Боже, колко мъка има на този свят, боже!” придават на разказа общочовешки смисъл. От болката за отделния човек Моканина се е извисил до състраданието към цялото човечество.
Вълкадин от “Вълкадин говори с бога” преживява неописуемо нещастие: синът му, завърнал се от войната става жертва на румънските окупатори, тероризиращи българското население. Сам със своята обезумяваща мъка Вълкадин се затваря в себе си и приказва само с Бога. Неговото мълчание е радикален разрив с обществото. Вълкадин вижда, че в това общество злото доминира, невинните и бедните страдат. Героят не може да проумее защо по света има гладни, голи, боси, щом земята ражда толкова, колкото е раждала и преди. В образа на Вълкадин Йордан Йовков въплъщава копнежа на отрудения селски човек към справедливост. Според писателя неестествено е едни хора да ползват с пълни шепи благата на живота, а други да бъдат напълно лишени от тях.
В своите разкази Йордан Йовков утвърждава най-високата добродетел на българина - човеколюбието. Когато все по-често започнем да срещаме по пътя си Моканиновци и Вълкадиновци, тогава можем да кажем, че обществото ни се лекува успешно от най-отвратителния си нравствен недъг - равнодушието към злото. Голямата художествена заслуга на Йордан Йовков се състои в това, че той ни представя нравствените ценности не чрез нравоучение, а като конкретни постъпки на конкретни хора в реалния живот. Човешкият живот е преходен, ние всички ще си отидем от този свят, но ще останат нравствените следи от нашите дела.
В своето творчество, произхождащо от корените на българската действителност, израснало като че ли от дълбочината на земята, Йовков проектира универсалното и общочовешкото като произтичащо от съкровената същност на народния живот. Затова в произведенията му ние откриваме непосредственото органично единство между националното /подплатено психологически и екзистенциално/ и общочовешкото /изразено чрез абсолютния характер на добротата и красотата/, което преодолява както етнографския и демографския провинциализъм, така и абстрактното, откъснато от живота на хората морализиране. Този недостижим за много писатели път от единичното, уникалното, “дребното” към абсолютното, вечното и великото Йовков извървява чрез своя поетичен в своята същност и житейски осмислен размисъл за човека, нещата от живота и света, в който ние всички живеем.
Връщайки се в своите твърде интересни спомени към годините, когато Йордан Йовков създава първите си забележителни разкази, Елисавета Багряна отбелязва: “Неговият чуден дар на разказвач превръщаше и най-дребното нещо, до което се докосваше, в прекрасно.” Тази художествена философия намира и своя адекватен израз в една специфична образност, максимално експлоатираща семантичния потенциал на словесността. Не случайно наричат Йовков “магьосник на думата”, визирайки неговото изключително умение да открие многоаспектността на смисъла, очертана от употребата на художественото слово и да одухотвори всяка една история, предадена чрез сетивността и съзнанието на разказвача. Именно душата представлява вълшебната сила, благодарение на която изкуството на Йордан Йовков заставя думите да оживеят, текста да се превърне в непосредствено изживяване за читателя.
Винаги когато трябва да се направи някаква литературоведческа класификация на творчеството, създадено от Йордан Йовков, се появяват изключителни затруднения. От една страна, дълбочината на писателското проникновение в социалните и психологически реалности, в културната и духовна традиция, дават достатъчно основания да наречем такава литература реалистическа.
В същото време интелектуалният заряд, широтата на художествения размах, мащабът и дълбочината на философските обобщения значително се отклоняват от това, което сме свикнали да приемаме като реализъм. В полемиките около творчеството на Достоевски, отличаващи се с подобни неясноти и дискусионни моменти, възниква едно определение, което с чиста съвест можем да отнесем към произведенията на Йовков - “реализъм във висшия смисъл на думата”. В една такава “реалистична” картина писателят е вложил и това, което се наблюдава на повърхността, и това, което е незабележимо от сетивата, намирайки се в пространството на духа, и това, което е типично за епохата, и това, което е вечно и неизменно. Въпреки добросъвестното отношение към правдивостта на жизнения смисъл, в Йовковите разкази ще открием постоянното присъствие на нравствения и естетически компонент - одухотворяването на героите, ситуациите и действието, което в края на краищата не само изразява пулса на човечността и изживяването на истински чувства, но създава много по-дълбока отчетлива и впечатляваща представа за действителността. Затова нравственото благородство, душевната щедрост, състраданието и великодушието не са просто характеристики, приписани на някакви персонажи - те представляват реално, мотивирано и правдиво поведение.
В разказа “Другоселец” преживяването на човешкото страдание неизбежно поражда въпроса за солидарността между хората, за сърдечната чувствителност и съпричастност. Героят на тази творба е заловен от пъдаря, който го обвинява несправедливо, че пасе кончето си в избуялите пролетни ниви. Разгневените селяни искат да наказват непознатия, но, поразени от бедността му, опрощават неговия несъществуващ грях. Оказва се, че кончето на другоселеца е наистина болно и в края на разказа той с отчаяние очаква самотен неговата смърт. Най-тъжният момент на разказа е всъщност моментът, когато съчувствието на хората към нещастния човек започва да затихва и те се връщат отново в кръчмата, за да продължат веселието си. И все пак, селяните не са еднакви. При изобразяването им Йовков прокарва рязка граница между дребнавото коравосърдечие на стария селски лихвар и сърдечната чувствителност на бедния каменар Торашко.
Неотразима болка предизвика авторското внушение за безизходицата на малкия човек, за безкрайната му мъка, безпомощност и самотност, които не могат да се лекуват само с моментни изблици на жалост като този на кмета, който откупва своята съвест пред чуждото нещастие с един безполезен съвет, с малко хляб и сирене, за да забрави случилото се.
Може би най-популярният разказ на Йовков, станал представителен за неговата художествена ориентация е “По жицата”. В този разказ страданието не само се е превърнало от индивидуално в колективно изживяване, но е придобило универсален екзистенциален смисъл, става основа за установяване на духовна общност между хората. Моканина е “интериоризирал” /на езика на психологията/ нещастието на Гунчовото семейство. Вълнението и чувството за състрадание у него се увеличават, когато вижда слабичката Нонка, стопена от болестта. Точно в този момент Гунчо поставя на изпитание честната му душа, като казва на момичето, че овчарят е виждал бялата лястовица. “Ще я видим ли, чичо?” - пита го момичето със светнали от надежда очи. Кулминацията на душевното вълнение на Моканина писателят предава почти като физическа болка: “Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.” Трогателен и пълен с дълбоко съдържание е образът на Нонка, неизлечимо болното момиче на Гунчо. В него Йовков въплъщава една същностна черта в характера на “малкия” социално онеправдан човек - жаждата за щастие. Дълбока е мъката на Нонка: всичките й дружки се омъжват, а нея никой не я е поискал. Страданието като отровна змия се загнездва в сърцето й, като по един мистичен начин става причина за нейната болест. Моминските желания за щастие на бедното момиче са изключително скромни и именно със своята простота и наивност предизвикват състрадание и съчувствие. Символ на естественото, чисто и невинно желание за щастие става бялата лястовичка. Докато се надява, че може да види вълшебната птица, докато вярва във възможността за щастие, Нонка ще има своята нравствена опора.
Характерна черта на художествения метод на Йордан Йовков представлява саморазкирването на персонажите чрез изживяванията им - интрапсихологическото им описание, вътрешният монолог. Дори обективистичните характеристики - външността, жестовете, поведението на героите всъщност служат за все по-дълбоко проникване в емоционалното състояние на персонажа - те просто представляват референти за чувствата, които той изпитва. В такъв стил е написан и един от най-виртуозните разкази на писателя - “Серафим”. Главният герой на този разказ е самотен човек, чудак, несретник. В себеотрицанието и саможертвата си за други такива страдалци като него той намира своето спасение, изкупва греховете на непорядъчната си младост, когато е пропивал всичко, което е изкарвал.