Литература

“Обесването на Васил Левски”

Неслучаяйно в това последно отпечатано Ботево стихотворение образът на майката-един от централните в неговите личностни и обществени равносметки-тук е придобил крайната си социализация и метафоризация като образ на родината майка.Силното внушение на това стихотворение е постигнато чрез майсторско съчетаване и непрекъснато преплитане на характеристики и стойности от интимно-човешки и от обществено-политически порядък.Диалога си с родината поетът осъществява по същия доверително-изповеден начин,както неговичт лирически герой-с майката.Повтарят се дори и конкретни теми-за майчиния плач(“защо тъй жално,тъй милно плачеш”-срещу “ти ли си,мале,тъй жално пела” в “Майце си”),за това,че тя е “черна робиня”,че нейните страдания остават нечути,че нейната надежда и мъка-това е нейният “един син”,че по злата игра на съдбата съдба тя надживява и него,и всички трагични превратности на живота,обречена на вечно страдание:
И студ,и мраз,и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето
Съответно по сила и художествен замах на идентифицирането на образите на майката и родината е сливането на личното страдание на поета от загубата на близък приятел и съратник с могъщата болка на родината майка,чийто син виси на бесилото “със страшна сила”.Апокалиптичната картина,която е нарисувана тук,с библейската мощ и злокобната безнадеждност на внушението си е нещо наистина уникално в нашата литература:
Гарванът грачи грозно,зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят Богу горещо,
жените плачат,пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето....
Взаимно се дапълват зрителни и слухови внушения,съчетанията “гр”, “хр”, “тр”,честото повтаряне на звуковете “с”, “в”, “р” придават една наистина грозна,зловеща музикалност.По силата на злата ирония на съдбата(за кой ли път в Ботевия живот)зимната картина на обесването на Апостола напомня и на оная снежна “пустиня” с с вятърната мелница край Букурещ,която свързва завинаги-и житейски,и художествено-метафорично-двамата великани на мисълта и делото.В съзнанието на всеки българин те завинаги една обща,неразделна част от зимната пустош на безнадеждното страдание,светлик на надежда-дори и с ътрагичната си гибел-в безпросветната нощ на робството.
Грандиозността на внушението иде и от нереалния образ на бесилото:
Плачи!Там близо край град София
стърчи,аз видях,черно бесило,
и твой един син,Българийо,
виси на него със страшна сила.
Това гигантско черно”бесило”,което се е издигнало над поробената родина,забележимо сякаш чак отвъд Дунава,се превръща в една наистина апокалиптична метафора.Като че освен него и висящия”със страшна сила”няма нищо друго в пустинята;старческите молби пред Бога,плачън на жените и писъкът на децата само подсилват това усещане.Останала е единствена майка България-като утеха и надежда-сигурно за това и поета споменава тук нейното име-за първи и единствен път в поезията си.Така не само образно,но и смислово той довежда развитието на нейният образ в своята(а и в цялата ни възрожденска)поезия до крайния,най-логичния художествен извод:колкото и нейни синове да загинат,тя винаги остава безсмъртна чрез народа си.
С това стихотворение и поетът завършва своя диалог с майка си.Наближава времето да тръгва за Балкана,а това означава,че той вече принадлеци само на вечната майка родина.Ще се сбогува в майската букурещка привечер с баба Иванка,за да полети към онази,която е майка на всички безсмъртни.