СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ
В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ


Горда и свободолюбива натура, Ботев превръща живота и творчеството си в борба, посветена на свободата на България. Няма друг поет и революционер в нашата литература, който така тясно да свързва в едно творчеството си с националните борби на народа за свобода. Животът, борбата, поезията и смъртта на Христо Ботев превръщат името му в символ на българското безсмъртие, в една осъществена мечта, изречена още в "Моята молитва". Ботев пише за борбата, за свободата, за родината с ясното съзнание, че тази борба изисква жертви и той е готов на такава саможертва в името на своите идеали. Ясното съзнание, че в трудната борба "Аз може млад да загина...", по категоричен начин определя Ботевото отношение към проблема за живота и смъртта. Още в първите си произведения, където централен герой е борецът за свобода и правда, поетът засяга и вечния проблем за смъртта и безсмъртието.
В “Майце си” за пръв път се появява образът на смъртта, вследствие безперспективността в живота, породена от разочарованията при сблъсъка на младежките пориви с грубата действителност. Но докато в това стихотворение образите на смъртта “измръзнат жили” и “изгния в гроба” са само резултат от разочарованията на лирическия герой, то в "До моето първо либе” смъртта в борбата за свобода вече се превръща в “мила усмивка”, а “хладен гроб сладка почивка”. За Ботев смъртта е неизменна част от пътя на борбата, част от жадуваната свобода.
В своята поетична изповед "На прощаване" лирическият Аз, прощавайки се с майка си, ясно осъзнава перспективата, пред която е изправен:
...пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
За това и поръките към майката са толкова обстойни и пълни, за разлика от хипотетичната картина на победното завръщане. Но смъртта не е пречка за човек, отдал себе си на една идея, на една борба. Смъртта е нещо преходно, което е част от живота, много по-ценно е оставеното след теб. За това героят ясно осъзнава, че борбата за свобода е тази непреходна сила, която извежда личността извън рамките на тленното битие и го води до безсмъртието:
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Най-пълно идеята за смъртта и безсмъртието е разкрита в баладата "Хаджи Димитър", където - тръгвайки от конкретно-историческия факт - смъртта на прочутия войвода Хаджи Димитър Ясенов, Ботев достига до гениални обобщения за смисъла на борбата, за смъртта и безсмъртието на борците за народна свобода.
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
Макар да рисува образа на смъртта чрез физическото състояние на героя, цялостната композиция на баладата внушава идеята за безсмъртието.
Творбата започва с внушителна картина на сблъсъка между живота и смъртта, силата и безсилието, срещнали се в един непосредствен удар. Замлъкналата пушка, счупената на две сабя и тялото на героя разкриват състоянието на физическото тяло след боя. Внушението за физическото страдание и смърт на юнака, борец за свобода, Ботев постига чрез осезателната картина на преход от едно състояние в друго, от живота в смъртта, от тленността в безсмъртието.
...очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклина цяла вселена...
Смъртта е състояние на материята, за това и героят лежи, предал се на земните сили и тленността на битието, но силата на духа отвежда юнака извън рамките на битието в абстрактното, в духовното, където безсмъртието е основен измерител за непреходността на земния живот. Безсмъртието като духовно състояние и контраст на смъртта е разкрито още в началото на произведението. Самата балада започва със стиха "Жив е той, жив е..." и до края на произведението юнакът продължава да живее. Поетичното време е спряло - "юнакът лежи" до безкрай, като че ли светът е застинал в този час на смъртта.
Идеята за безсмъртието поетът внушава чрез темпоралната динамика на природата, която неизменно следва своя ход. Внушението за повторителност, а оттук и за безкрайност е реализирано чрез движението през двадесет и четири часовия времеви цикъл. Баладата започва с утрото, преминава през дневната картина на робския труд, през свечеряването и вечерта, за да завърши отново с утрото, което нищо не е променило в състоянието на героя. Тази безкрайност и повторителност на времето пренася юнака от картината на физическата смърт в духовната памет на народа. Използването на свършения вид на глаголите в сегашно време "изгрее", "обсипят", "целунат", "хвръкнат" носят значението на многократна повторителност, която на свой ред влиза в потока на вечно повтарящия се природен цикъл ден - нощ. Последната строфа на стихотворението, в която се възвръща първоначалното състояние на времето, "Но съмна вече!...", играе ролята на рамка, в която се затваря денонощният кръг и това придава трайна повторителност на вечната борба между живота и смъртта.
Но идейно-философският проблем за смъртта и безсмъртието в баладата не се изчерпва само с темпоралната повторяемост на двадесет и четири часовия цикъл. В обичайната смяна на деня и нощта поетът поставя своя герой в едно ново измерение. Юнакът е поставен на средищно място между реалността и небитието. Безсмъртието на бореца за свобода е внушено чрез раздвоението на света. Смъртта, тленността са поставени в рамките на реалното време, а безсмъртието притежава силата да излезе извън тези ограничения, да се разпростира в абсолюта и небитието. За това поетът поставя своя герой между реалния свят на земята в лицето на полето и робския труд и в нереалния митологичен свят на самодивите. Контрастът има за цел преди всичко да внуши идеята за нетленността на бореца, отдал своя живот за свободата. Навлизането в света на фантастичното, неземното в лицето на самодивите играе роля на измерение на подвига в света на приказно-баладичното, взаимствано от фолклорната традиция на народа. Въвеждането на фолклорно-митологичния мотив за самодивите извежда реалната картина на смъртта в абсолюта на безкрайността и оттук в безсмъртието на човешката душа.
Безсмъртието на героя е разкрито и в пространственото измерение. Още в първата строфа поетът определя пространственото положение на юнака "Там на Балкана", което се явява междинно положение във вертикалното пространство на баладата. Пространствените измерения са свързани преди всичко със "земя и небо", "поле и небе", а героят не заема нито едно от тях. В българското национално съзнание земята се свързва преди всичко с живота, тя е непресъхващият извор на живота, но в същото време и на труда и робството. Земята, полето, нивите даряват хляб, но в същото време там долу е и поробителят, затова и песните на жътварките са робски и "тъжни".
Земята е същност на човешката тленност, на смъртта, там отива човешката материя след физическата смърт. Небето е отвъдното, астралното пространство, то е символ на мястото, където отива човешката душа. Не е случаен фактът, че именно слънцето и небето причиняват най-много страдания на юнака:
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече...
Поставен между живота и смъртта, героят сякаш не намира докрай своето място в пространствените и темпоралните измерения на битието. Защото животът и смъртта са преходни, а човек, отдал своя живот за свободата на народа, в тези измерения не може да бъде побран. Не случайно в изразяването на идеята за безсмъртието, разкрита в златното сечение на композицията, Ботев вплита пространството чрез неговите граници "...земя и небо, звяр и природа". Безсмъртието е непреходно и вечно, затова е и песента, която изпълнява функцията на фолклорен летопис в националното съзнание. Песента, която певците пеят за героя, не е песента на робите жетвари, нито жизнерадостната песен на волните самодиви, тя е вечната памет за бореца, пожертвал се за свободата - "и певци песни за него пеят...". Разкривайки безсмъртието на бореца за народна свобода, Христо Ботев чрез запомнящи се композиционни и смислови решения очертава хоризонтите на собствените си прозрения и пророчества.