“Хаджи Димитър”

Сякаш Ботев е живял целия си живот и е написал всичките си стихотворения,за да може да сътвори този шедьовър,който му отрежда достойно място сред най-големите имена в световната поезия.
Подобно на други велики творби на човешкия дух и тази се ражда от конкретен житейски повод-слуховете,които са бродели сред хъшовете,че Хаджи Димитър е цив и продължава да води четата си из Балкана.И като могъщ талант Ботев превръща необичайния факт в изключителна по своята въздействена сила метафора,във величествен фимн на героизма и саможертвата-една от постоянните теми в поезията му,най-голямата,намерила тук своята върховна реализация.Вероятно няма нищо свръхестествено във факта,че с това стихотворение-гениален синтез на всички идеи и художествени постижения в цялото му творчество,той е “видял”пророчески(както в “Майце си”)раздялата с майка си преди тръгването за Радецки и собствената си гибел на Балкана.Както всичко написано от него го е подготвило за тази балада,така и целият му живот го е приближавал закономерно и неизбежно до същата драматична развръзка.Просто друга алтернатива за човек с неговата душевна мярка не е имало.
Още с първия ликуващ вик”Жив е той,жив е!”,с нескритото,почти предизвикателно настояване да му се повярва,поета подготвя съзнанието на читателя за голямата си идея,заради която всъщност е написал стихотворението:”Тоз,който падне в бой за свобода,той не умира”.Но до тази сентенция,подбарала в максимално сгъстен вид целия човешки обществен живот,той ни довежда не по пътя на логически умазаключения,а чрез магията на поезията.От преплитането на реалността и фантазията,на живота и мечтата,на страданието и възторга се ражда един неповторим поетически свят,който носи нещо от вълшебния чар на древните митове и легенди,една притча,въплатила идеята за драматичната хармония между човека и смъртта.Подобно на митичен герой”юнакът”едновременно притежава и непритежавачертите на обикновен човек и всичко,което го свързва с живота придобива метафоричен смисъл,носи едновременно реално и художествено внушение.
Легендарно-митологически представи извиква още първата картина на лежащия “там,на Балкана”,сякаш високо при боговете и героите на Олимп,”юнак в радост и сила мъжка”.Но не олимпийска величественост и титаничен героизъм внушава той.Забележете захвърлените вече ненужни оръжия,вгледайте се в очите,които”тъмнеят”,пък и в главата,която се “люшка”,послушайте как устата”проклина цяла вселена”и вие ще си спомните по-скоро за прикования Прометей.Да-повече есхиловска мъка,откалкото патетика има в тази картина,в нея клакочи могъщия гняв и тътен,заметръсният протест на обезсиления титан,над когото подобно на хищна птица от древния мит”слънцето спряно,сърдито пече”.Едва ли Ботев някога е писал нещо по-автобиографично.Припомнете си живота му и всичко,което е писал и ще разберете,че в тези начални стихове той е оставил най-точния,макар и метафорично изграден образ на душата си.Не случайно следващата строфа тягостно-безнадеждната картина на жътвата носи със своите образи –внушения мотиви от неговия протест срещу робското примирение:”пейте робини”,”тъжни песни”,”робска земя”…Спомнете си колко пъти в поезията и прозата му е ставало дума и за това,което се отронва като гневен стон през зъби:”ще да загине и тоя юнак…”За това и последната равносметка,която той прави за себе си и за света,квинтесенцята на заветите,които е оставил преди да тръгне в последното пътуване към себе си-“Там,на Балкана”идва и логически,и художествено точно на своето място.
Тоз,който падне в бой за свобода,
той не умира:него жалеят
земя и небо,звяр и природа,
и певци песни за него пеят…
Най-важното вече е казано,гневът и мъката са подтиснати,сега е време да зазвучи Орфеевата вълшебна музика,под чийто звуци ще изчезне всичко грозно и страшно в този груб и суров живот и светът ще потъне в магията на приказната фантазия.Укротени дивите животни ще дойдат доверчиво и състрадателно при човека,за да настъпи най-сетне хармонията между него и света,между живота и смъртта,между временното и вечното,между”замя и небе”,за да се сбъдне наистина пророческото”той не умира”…С гениален усет за точен баланс между реалното и фантастичното Ботев е изградил и онази удивителна картина на настъпващата вечер в Балкана,в която се сливат в едно невероятно,приказно и в същото време така истинско видение,поезия и музика,живопис и танц…
Настане вечер-месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми,вятър повее-
Балканът пее хайдушка песен!
Сигурно тук не ви обягва още едно умение на Ботев-доказано между впрочем многократно в поезията му-да вплита майсторси идеите си в смиславата тъкан на текста,да ги превръща в органична част от художествената хармония на творбата си.Съвсем не случайно”Балканът пее хайдушка песен”-не трябва да забравяме за какво стъава дума в това стихотворение,мисълта ни трябва непрекъснато да се вруъща към главната тема.Забележете още и един само привиден парадокс,а всъщност художествено логично внушение:връщането към реалното се осъществява не с конкретни,еднозначни понятия,а тъкмо обратнотио-с метафора,с фантастичен образ.Но “приземяването”към идеята на стихотворениетое само временно и ето че фантастичното в този образ придобива внезапно още една нова функция-то помага да се премине по-естествено към фолклорно приказното видение с прекрасните”самодиви в бяла премена”.Ботев е приел и преосмислил творчески в художествената си система не малко елементи от фолклорната поетика,но тези”чудни,прекрасни”образи на вярата,надеждата и любовта нямат равни на себе си.В тях той е въплатил изконния респект на българина към духовната чистота,драматичната му”жалба за младост”,почитта му към красотата и неутолимата му жажда за волност и така е създал още едно своеобразно метафорично превъплъщение на образа на самия герой,още веднъж успява да внуши идеята си за сливането му със”земя и небе”,с природата и с вечността…
И това фантастично видение не се появява самоцелно в стихотворението.То дава повод отново-за трети път-да върне мисълта си към темата за величието на бореца,достигнал до кулминацията на своето самоотричане”аз искам,сестро,тук да загина”.Това трето и последно връщане към същността на поетическото послание подготвя драстичното навлизане и на могъщия финален акорд в стихотворението.Кръгът се затвара,убийственото усещане за обреченост и непроменимост ни връща отново към дълбоките тътнещи подземия на гнева и протеста.Сякаш и ние,и юнакът,сме се пробудили от хипнозата на могъщия сън,приказният свят е изчезнал,върнала се е силата на злата магия и над балканските долища се отронва отново тежкият стон на прикования Прометей:
Но съмна вече!И на Балкана
юнакът лежи,кръвта му тече,
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли,пече!
Равносметката на поета и бореца със света е завършила.Той е оставил своите послания и вече бърза натам,където ще се изпълни неговата молитва,където ще се сбъдне всичко онова,което пророческият му поглед е вече видял,което е достойно за величието на неговата личност и за неговия гений и което ще го превърне завинаги в съвременник и най-висока мярка за неговия народ.