"Оцеляването и загубеният национален идеал в книгата Бай Ганьо"

Образът на централния персонаж е толкова ярък и доминиращ като присъствие, че успява да „засенчи“ останалите. Успява дори да „излезе“ от страниците на произведението и да заживее самостоятелен живот (в анекдоти, вицове и др.). Книгата на Ал. Константинов обаче - чрез художествената си структура и образната си система - „настоява“ да бъде четена и разбирана адекватно. Тя гради ярки и запомнящи се внушения за безцеремонния „рицар на печалбата“, за егоиста, простака, грубияна, наглия парвеню, за арогантния и отблъскващ „донжуан“. Но успоредно с това изгражда облика на неговия антипод - на интелектуалните спътници на Бай Ганьо в Европа или на чувствителните, морално извисени опозиционни кандидати в България - не така ярки, колоритни и запомнящи се, но присъстващи в художественото послание на книгата като нравствен коректив и духовна опозиция на байганьовското, като възможност за възвръщане на националното ни самочувствие.
Така Алеко-Константиновото произведение обособява два полюса на българското и ги интерпретира чрез опозицията байганьовско - антибайганьовско. Първата част от опозиционната двойка е монополизирана в голяма степен от централния персонаж, който е и главният обект на изображение в книгата. Бай Ганьо и неговите „подвизи“ в Европа е темата, която развеселява и развлича бохемската компания. Бай Ганьо и неговото безцеремонно възкачване по стълбата на властта в България е темата, която смущава и дори смразява разказвачи, повествовател и читатели.
Проявленията на байганьовското в Европа се открояват предимно в битови ситуации. Поставен в разнообразни сюжетни обстоятелства (във влака, в банята, в операта, в кафенето, в дома на Иречек и т.н.), нашият герой е твърде енергичен и напорист в желанието си да покаже на „хилавите и безцветни“ в неговите представи европейци що е то източен колорит, „балкански гений“, „юначен“ и „мъжествен“ българин. И в същото време е безкрайно мнителен към тях, подозиращ в учтивите им маниери и любезните им думи все нечестни помисли и прикрити „желания“ към съдържанието на безценните му дисаги („Ти не ги гледай, че са такива мазни..., не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо“). Затова все пришива нови джобове на антерийката си, тъпче мускалите с розово масло в пояса си, зорко бди за целостта на прословутите дисаги.
Отношението на Бай Ганьо към околните е предопределено от материалния интерес. Ако има изгледи да извлече някаква полза за себе си, Бай Ганьо става инициативен, изобретателен, твърде усърден в желанието си да „се препоръча за цивилизован“, дори учтив. Думата „келепир“ събира като във фокус всичките подбуди, действия и преценки на героя („Келепир има в таз работа. Хората пари натрупаха...“, „Като има келепир, и бай ти Ганьо знай да обича“). Ползата, материалната изгода стои над всичко в системата от ценности на нашия герой. Това обаче е една драстично преобърната ценностна система, в която изконните нравствени категории са зловещо трансформирани, а доброто и злото са разменили местата си. Патриотизмът се е превърнал в изпразнено от своето съдържание клише и, по-точно, - в груб прагматизъм („Другарите му го угощаваха с ядене и пиене - той ги угощаваше с горещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда“). Интересът към науката и познанието изцяло е елиминиран от „духовните хоризонти“ на Бай Ганьо или е подменен с интерес към вездесъщия келепир („Аз много съм любопитен да изуча Европа... Вий кога обядвате например?“); „Любознателността го караше да се запознава по този начин със закуските ни, с коняка ни, с табакерите ни!“). А учените за него са „ахмаци“, „страшни диванета“, хора наивни, непрактични, достойни единствено за съжаление и презрение.
Бай Ганьо е конституирал свой непоклатим „нравствен“ кодекс, който никога не подлага на съмнение. Никакви колебания или вътрешни противоречия не могат да нарушат духовния му свят, в който властва бездуховността. Този „съвременен българин“ е в съгласие със себе си и самочувствието му не се накърнява дори и в най-смешните и жалки ситуации, в които изпада. Безцеремонността и самодоволството са неговата „запазена марка“, неизменният му отличителен белег. А в „Бай Ганьо в Дрезден“ героят демонстрира душевна грубост, дебелащина и цинизъм, които отвращават и отблъскват както опечалените чужденци, въпреки съчувствието им към „скръбта“ на героя, така и неговите съотечественици, иначе твърде снизходителни към неговите „подвизи“.
Бай Ганьо с присъщите си прагматизъм, арогантност и безскрупулност обаче не е самотен рицар на бездуховността. И в Европа, а по-късно и в България той намира и своите нравствени двойници. В първата част на книгата това са Бодков („Бай Ганьо на гости“), губещите времето си в игра на карти български студенти („Бай Ганьо в Швейцария“), Димитров, Асланов („Бай Ганьо в Русия“). Те не са индивидуализирани и разгърнати като образи, а имат художествената задача да „тиражират“ представата за централния персонаж, да обозначат и илюстрират мрачния, негативен и отблъскващ образ на българското.
Бай Ганьо има обаче и своите антиподи - представящи позитивното, възвишеното в човека и неговия нравствен свят. В Европа „шества“ наглият, егоистичен и самодоволен рицар на печалбата, но винаги редом с него е одухотвореният му и етичен спътник, в който се оглежда светлото лице на двойствения ни национален облик. Героите разказвачи, придружаващи Бай Ганьо, са ерудирани и интелигентни, възприемчиви към стойностите на чуждата цивилизация, с чисти помисли и открити сърца, вярващи в облагородяващата сила на познанието и културата. Те разпознават в своя спътник егоиста, грубияна, парвенюто и се дистанцират от него чрез хумора. И във веселия им смях, и в ироничните им реплики и забележки звучи снизхождението на надмогналия битовото човек, извисил се интелектуално и духовно над тесните рамки на грубия практицизъм. Те успяват да погледнат отстрани на своя съотечественик, да анализират и развенчаят неговите кумири, да от-кроят пред погледа на читателя адекватната нравствена оценка за байганьовското. В същото време героите - спътници на Бай Ганьо - винаги се стремят да тушират ефекта от неговите странни, причудливи и необясними постъпки и да загладят впечатленията от драстичните му превъплъщения. Тоест - целта им е да уравновесят представата за българското в очите на европейците. Чувствителни, те изпитват неудобство, притеснение, срам заради Бай Ганьо. Етични, те се опитват да разберат и дори да оправдаят неадекватното поведение на своя сънародник. Добронамерени и отзивчиви, винаги се стараят да му помогнат. А когато не успеят, изживяват загубата като лична драма, като трагедия за българина и българското изобщо („Ние се провалихме окончателно...“ - „Бай Ганьо в Дрезден“).
Опозицията байганьовско - антибайганьовско все повече се задълбочава, особено във втората част на книгата, и намира своята кулминация в „Бай Ганьо прави избори“. Завръщането в България е съпроводено и с промяна в статуса на героя. Той вече е в цетъра на политическите събития, владее техните механизми, манипулира ги и се изкачва все по-нагоре по стълбата на властта. Прави го безцеремонно и агресивно, отново без вътрешни колебания и в хармония със себе си. В този смисъл не можем да приемем, че Бай Ганьо се развива. Това е един монолитен персонаж, който проявява различни страни от своята същност в зависимост от ситуацията. В Европа все пак е „чужд“, колкото и свойски да се държи навсякъде. В България намира своето място като двигател и господар на обществено-политическите събития. Но тази своя роля в родината героят е предначертал още по време на пътешествията си в чуждия свят. Пред Иречек Бай Ганьо представя контурите на бъдещата си политическа деятелност: „...Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата... Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха...“ участието във властта е гаранция за материален просперитет. Това са движещите сили на Бай-Ганьовата инициативност и деятелност, на неговите обществени изяви.
Първата стъпка към властта нашият герой вижда в конформизма, в способността безгръбначно да се приспособиш към всякаква конюнктура. И без колебание дава идеята и сам активно се включва в промяната на посланието до княза. Бай Ганьо и компания без никакви скрупули преобръщат смисъла на адреса според посоката на новия политически вятър, подменят всяка дума с нейната противоположност и доказват пълното обезценяване на словото във всепоглъщащия вихър на политическите страсти. Ключови думи тук стават „изкалъпвам“ и „наопаки“. Подалият оставка Стамболов вече не е нито „Цицерон“, нито „Нютон“, а се преобразява в „Калигула“ и „Тамерлан“. От „человек“ става „свирепия звяр“, „бясното чудовище“. Така моралът отстъпва, за да възтържествуват безчестието, демагогията, политическото хамелеонство.
Бай Ганьо и неговите сподвижници показват не само как словото може да бъде лишено от изконната си същност, но и как може да бъде дискредитирана журналистиката. За разлика от Възраждането, когато издаването на вестници и списания е просветителски дълг, висша отговорност пред повелите на епохата, проява на безкористен идеализъм, то за „героите на новото време“ е единствено изгодна сделка („Защо не, да издаваме. Кьораво има ли?“); „Взема се решение да се съобразяват с времето и обстоятелствата, па и с келепира, ако е „рекъл Господ“). В „Бай Ганьо журналист“ смисълът се носи от все същите ключови думи („опак“ и „изкалъпвам“), за да се внуши идеята за преобърнатия байганьовски свят, в който добре овладяното клише може да осигури комфорт на героите в разколебаното откъм морални стойности българско публично пространство. („Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва в един затънтен край на техните сърца, сещат се, че има нещо опак в тая работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде...“, „А вий, Гочоолу, и ти, Дочоолу, някои дописки, някои телеграми да изкалъпите“). Така в търсенето на заглавие за Бай-Ганьовия вестник се стига до парадоксалната взаимозаменяемост на „България за нас“ с „Народно величие“. В мисленето на новите герои на епохата тези две понятия се оказват синонимни. Родината все по-успешно се обсебва от низките страсти на своите най-недостойни синове.
Това внушение е още по-релефно откроено в „Бай Ганьо прави избори“ - най-мрачният щрих към портрета на едва прохождащата след Освобождението българска демокрация. И тук главното действащо лице е Бай Ганьо - идеолог и вожд на предизборна шайка. Плътно до него са нравствените му двойници - Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина, които със страхопочитание попиват всяка дума на този „втори Бисмарк“. Заедно те режисират изборния ден, превръщат го в добре обмислен и отрепетиран предварително сценарий, който впоследствие прераства в зловещ спектакъл на насилието, бруталността и демагогията.
Срещу този сценарий Бай-Ганьовите антиподи - опозиционните кандидати - нямат никакъв шанс. Във времето, когато на повърхността на обществения живот изплува „мръсната пяна“, идеалите не могат да победят. Вярата, надеждата и любовта са засенчени от пошлостта и пълната деморализация. Насилието елиминира законността. Демагогията тържествува над демокрацията („И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...“). Антибайганьовското разкрива духовната си сила и практическото си безсилие пред байганьовското.
Тук представата за светлото лице на българина е разгърната най-вече чрез детайлите в духовния портрет на Иваница Граматиков (авторов двойник) - кандидат на опозицията. Този герой е нравствена антитеза на Бай Ганьо. Той е всичко онова, което Бай Ганьо не е. Така двете контрастни лица на българското са интерпретирани чрез цяла поредица от полюсни характеристики на двамата герои (идеализъм - прагматизъм, алтруизъм - конформизъм, одухотвореност - бездуховност, деликатност - безцеремонност, романтична мечтателност - груб практицизъм).
Както вече бе отбелязано, байганьовци удържат физическа победа над своите опоненти. Те са новите рицари на епохата, „есенцията на печалната действителност“. Те са грубата бездуховна сила, която тържествува над духовността и нравствеността („Идеали? Суета, вятър!...“). Това е мрачната констатация, която повествователят откроява в последната си пряка намеса. Но в нея се чете и искрица надежда, че бъдещето няма да е само на байганьовци: „Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, Бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партия, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш:
„Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...“
Така „Бай Ганьо“ разколебава националния мит за свръхценността на всичко, което е българско. Книгата на Ал. Константинов показва и лицето, но и опакото на българина и на човека изобщо. Светлата и тъмната страна са във вечно противоборство. Можем само да се надяваме, че един ден светлината ще победи мрака. Както се надява и Алеко Константинов...