"Оцеляването и загубеният национален идеал в книгата Бай Ганьо"
Тази малка по обем книга става най-голямото изкушение и предизвикателство за родната ни критика. Рецепцията й сама по себе си е твърде показателна за насоките на литературното мислене и литературното познание. Преминала през различни възприемателни нагласи и критически стратегии, творбата на Ал. Константинов намира и своите различни прочити
В жанрово отношение творбата е трудно определима и това е една от своеобразните й особености, забелязани още от Пенчо Славейков, който я сравнява с „разхвърлени, небрежно написани скици“, прилични на „парчета от някое голямо разкошно огледало, което непредпазливият майстор е счупил, преди да го тури в рамката му“. Идеологът на модерната ни литература е доловил нехронологичността на книгата, нейната мозаечност. Като цяло тя е съградена от различни части, между които липсва причинно-следствена зависимост. Тези отделни фрагменти са определяни като разкази, фейлетони или хумористични очерци. В тях са вплетени и ред други жанрове, като например пътни бележки, политическо послание, писмо. Тези отделни елементи обаче са здраво споени в контекста на цялото от централния персонаж и това придава на произведението единно звучене.
В структурно-композиционното си оформяне книгата също е твърде специфична. В нея се обособяват две части - всяка от тях със свой повествователен модел.
Първата част насочва вниманието към пътуването на героя „по Европа“ и се състои от девет самостоятелни разказа. Субект на действието в тях е Бай Ганьо, а субект на разказването - негов спътник, който от позицията на очевидец предава личните си наблюдения, впечатления, коментари и преценки за централния персонаж. Разказите за Бай Ганьо звучат във весела бохемска компания. Обсъждайки темата за пътешествията на колоритния българин в Европа, аудиторията искрено са забавлява и предава настроението си на читателя, но в същото време не пропуска и възможността да открои нравствената си позиция във връзка с разказваното, т.е. да въздейства на читателя и в дидактически план. Така се откроява една диалогична ситуация в рамките на приятелска компания, наподобяваща донякъде повествователната стратегия в книги като „Декамерон“ на Бокачо, „Кентърбърийски разкази“ на Чосър и др.
В цялата първа част на книгата героите разказвачи придружават в пътешествията му своя съотечественик и не само го описват, но и непрекъснато го коментират, иронизират, дори сатиризират. Те са, които експлицират нравствената преценка за героя и чрез нея застават между него и читателя. Те са обаче и тези, които забавляват читателя чрез веселите истории за колоритния българин. Така моралистичното и хедонистичното непрекъснато се вплитат едно в друго и заедно, в своята неразчленимост, въздействат на читателската публика.
Втората част на книгата сменя повествователния модел и разколебава позицията на разказвачите. Хедонистичното все повече отстъпва пред моралистичното. Героят става все по-драстичен и отблъскващ в своите прояви. В България Бай Ганьо е в стихията си. Той застава в центъра на политическите борби, превръща се в тяхна движеща сила, съсредоточава в ръцете си все повече власт. Така героят вече не се нуждае от посредничеството на разказвачите, от тяхното застъпничество, от охранителните им функции. Повествователят все повече го оставя сам да разкрие своята същност чрез словесните и речевите си жестове, а читателя - да направи сам своите изводи и да декодира нравственото послание на творбата без помощта на разказвачите.
Първата част на книгата ситуира героя на пътя и се опитва да го идентифицира чрез пътуването. Началото на творбата насочва вниманието към тръгването чрез една от редките преки повествователни намеси: „Помогнаха на Бай Ганьо да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец.“ Това изречение кодира в себе си множество алегорични внушения, отвеждайки към близкото минало и настоящото обществено-политическо битие на българина - преодоляването на агарянското робство с чужда помощ, новосъздадената по белгийски маниер конституция, опитите на нашенеца да се изживява като европеец. В този общ алегоричен контекст Бай Ганьо е обобщеният образ на нашия съотечественик, запътил се към Европа, където на фона на чуждото ще има възможността да осмисли своето. Или ще пропусне тази възможност.
Опозицията свое - чуждо е твърде продуктивна в литературата на Българското възраждане. Паисий свръхоценностява родното-език, род, култура, история, народностни добродетели,и го противопоставя на негативното чуждо (хитрите и лукави гърци). Чинтулов също се прекланя пред своето, представено в лириката му в символните образи на балканския лъв, благородната искра на патриотичната любов, християнския кръст. Това са зримите знаци на българското юначество, които ще затъмнят отоманския полумесец. Петко Славейков в „Изворът на Белоногата“ интерпретира своето не в националноисторически и политически план, а в морално-етичен. Българският свят е видян като система от строги и строго охранявани патриархални ценности, като един сакрализиран свят на родния патриархален уют, а чуждото е маркирано отново в негативен план - като изкушение, като неприемлива и нежелана „другост“ за патриархалния човек. Добри Войников в „Криворазбраната цивилизация“ интерпретира въпросната опозиция чрез противопоставянето на два типа герои - от една страна, това са повърхностните чуждопоклонници, обсебени и заслепени от бляскавата външност на чуждото, нямащи сетива за истинската същност на европейската цивилизация, отричащи изцяло родното като грубо, недодялано, примитивно; а от друга - мислещите родолюбци, отстояващи ценностите на родното, но и приемащи новото, чуждото в неговите същностни измерения.
В този диалог „Бай Ганьо“ е поредната реплика, чрез която Ал. Константинов конституира своята гледна точка за лицето и опакото на цивилизования свят, но заедно с това за лицето и опакото на българина и българското. Чрез своя колоритен герой той преобръща и пародира националните митове и очертава контурите на антигероичното, на пошлото и бездуховното.
Бай Ганьо пътешества из Европа, но не успява да се докосне до същността й, до по-дълбинните пластове на нейната култура. Всъщност героят и не желае да осъществи пълноценен „диалог“ с европейската цивилизация. Житейската му концепция е доминирана не от етически и естетически ценности, а от чисто практически, и то в най-откровените им прагматични измерения. В такъв смисъл и общуването си със света Бай Ганьо свежда единствено до равнището на материалното (да продаде розовото масло, да хапне на чужда сметка, да удари келепира - както би се изразил самият той). Духовните аспекти на този свят не го интересуват, героят няма сетива за чуждото, не желае да научи нищо ново и стойностно, поради което пътуването не го обогатява. В този смисъл много точни са обобщенията на Тончо Жечев, според когото Бай Ганьо е „най-окаяният пътешественик на земята“. И още: „...няма по-отчайващо от неговото пътуване през света като през пустиня - без божествената лудост на Рицаря, без идеала на Одисей. Цялото му жизнено пътуване е просто мърдане в пространството, без багаж освен прословутите дисаги...“
Освен дисагите Бай Ганьо носи обаче и друг един „багаж“ - незабележим за него и възтежичък за околните - „багажът“ на своето самодоволство, безцеремонност и чувство на превъзходство. Както и една болезнена мнителност. Този „багаж“ му пречи да се впише в контекста на Европа, да разбере „етикета“ й, „езика“ й, знаците й. Той е както неразбиращ, така и неразбран в този чужд за него контекст, макар че често претендира да „знае“ всичко за европейците („Знам ги аз тях...“) и да играе ролята на „врял и кипял“ в този свят. Комизмът на ситуациите в повечето случаи е предизвикан от драстичното разминаване между Бай-Ганьовото самочувствие и показно перчене и поведението на останалите, което е в рамките на общоприетите регламентации на „етикета“. Със своите приумици колоритният българин често „взривява“ тези регламентации и скандализира европейците („...Бай Ганьо я оскърбил с действие, похванал я и не само я похванал, ами си извъртял и ръката със стиснати зъби. Тя искаше да вика полицейския. Скандал!“), а своите спътници - българските студенти - кара да се червят от срам. Героят обаче няма съзнание за конфузността на ситуациите, в които изпада. Напротив - смята, че е покорил със своето ориенталско обаяние европейците и гордо се бие в гърдите: „- Булгар! Булга-а-р!“ Именно изкривеният и окарикатуреният образ на своето е това, което Бай Ганьо тържествуващо показва на света. По лицата на чужденците се чете обаче не възхищение, а негодувание и най-вече съжаление: „Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошел, непостъпил още в лудницата възточен човек.“ Така онзи, който иска да смае с подвизите си европейците, да им покаже на какви „чудеса“ е способен „сливнишкият герой“, „балканският гений“, е припознат от тях като луд. Своето и чуждото се разминават. Бай Ганьо разкрива пред света опакото на своето и не успява да види лицето на чуждото.
От друга страна обаче, героят е разбрал, че за да постигне целите си в Европа, е необходимо да „се препоръча за цивилизован човек“, да докаже, че „не е прост“. Това съзнание често го кара да „мимикрира“, да потулва част от това, което е, и да показва част от това, което не е. Затова наред с червения пояс и накривеното калпаче ще сложи редингот и вратовръзка. Затова наред с обичайните за речника му груби, простоезични думи („келепир“, „чифути“, „бошлаф“) в езика му тромаво и претенциозно ще се появят и чуждите, разбира се, деформирани по байганьовски („пърдон“, „гърсон“, „юн кафе“). И всичкото това в една невъобразима смесица, в която и своето, и чуждото са разколебани и еклектично „размити“ - своето е с европейско лустро, а чуждото - комично побългарено: „А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем. Ах, пърдон, извинете, оцапах ви бохчата...“
Така първата част на книгата гради представата за Бай Ганьо, пътуващ „по Европа“, но неуспяващ да усвои дори частица от духовните й пространства. В чуждия свят той предпочита познатите образи на своето и контактите „със същите турци, гърци, арменци, сърби, арнаути, каквито е привикнал да среща всеки ден“. Един от разказвачите („Бай Ганьо на гости“) прави много точен анализ на отложената или, по-точно, - на невъзможната среща на нашия герой с чуждата цивилизация: „За търговия ли отива, ще иде при българите-търговци, а чрез тях той даже не сеща, че влиза в съприкосновение с европейци. А че именно вън от тая ограничена сфера се почва европейският живот, той нито знае и като че не иска даже и да знае. Възпитанието, нравственият мир на европееца, ... музеите, библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите проявления на прогреса не обременяват вниманието на Бай Ганя.“
Така, „необременен“ от чуждата култура, необогатен от европейския опит, се завръща Бай Ганьо в България. В родината обаче той гради авторитет и респектира сподвижниците си тъкмо чрез пребиваването си в чуждия свят. Завръщането на Бай Ганьо е съпроводено от „товара“ на неговото мнимо превъзходство и от ореола на мнимото му познаване на Европа, което героят натрапва на околните като истинско: „...сега има по-импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа. Европа му станала като таквоз ... като нищо.“ Сам невеж и непохватен в Европа, сега „нашият немец“ ще демонстрира „изтънченост“ пред „своите прости другари“, ще подчертава границата между тях и себе си и ще преекспонира своята надпоставеност: „ - Живи да ви оплача аз вас - произнесе състрадателно Бай Ганьо. - Ех, Пратер, Пратер!... Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Пратера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям - не можете го разбра.“
Така, присвоил образа на чуждото и представящ го като свое, Бай Ганьо успешно манипулира сподвижниците си и се опитва да сплаши противниците си. Особено силно е това послание в разказа за изборната „победа“ на героя, която той тържествено увенчава с думите: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...“ Тук лицемерието и демагогията на Бай Ганьо открояват за пореден път извода, че той е в състояние да види само опакото на Европа, което обаче представя като нейна същност, като истинското й лице.
„Бай Ганьо” е един от най-големите шедьоври на съвременната литература.Алеко Константинов майсторски преплита образи и действия,за да изгради един цялостен модел на поведение на българина и да осмее онези типични български качества,които принизяват човека.И успява.Целта му е изпълнена,а ние,читателита,трябва да се замислим дали има Бай Ганьовци и днес...И кой всъщност е той-един измислен герой,или действителен образ,намиращ се във всеки от нас...