Нравствени и естетически проблеми и хуманизъм в разказите на Йордан Йовков

Има писатели, на които не приляга никаква мярка за значимост.
Един от тях е Йордан Йовков. От творбите му ни грабва вълнението от националното величие на писателя, завладяват ни неговите пленителни образи, изваяни със спокойна епическа красота. Цялото му творчество излъчва чара на едно изключително художествено изкуство и оригинален български стил.
Също като Елин Пелин и Йовков свързва изцяло литературната си дейност със съдбата на българското село, предимно в Добруджа.
Той обаче се насочва не към социалните конфликти, а се отдава в разрешаване на нравствени и психологически проблеми. Неговото творчество е своеобразен химн на всепобеждаващата сила на човешката красота, на възродителната си на труда и на човешкото благородство. И като пламенен хуманист той утвърждава непоколебимата си вяра, че хората непременно ще станат добри и нравствено красиви.
Героите на Йовков са хора със силни характери, нравствено и физически хубави, които страдат от сиромашията и от несретнишката си съдба.
Покъртваща и необятна е човешката мъка на Гунчо от разказа “По жицата”. Той окаян селянин с вехто и окърпено облекло, е тръгнал да дири лек за болестта на единствената си дъщеря, а именно – бялата лястовица, която носи на оня, дето я зърне здраве и щастие. Напразно обаче болните и трескави очи на Нонка я търсят по жиците – тя завинаги е отлетяла от този свят, прогонил радостта от живота и човешката красота. Още по-внушителен става Йовков в това си съждение като въвежда свидетел на Гунчовата трагедия. Така той показва отстрани размера на народното страдание. Изпълнен със страдание, старият овчар Моканина възкликва: “Боже, колко мъка има по този свят, боже!”. В тази фраза е заключен протестът на самият Йовков.
С топъл хуманизъм е наситен и разказът “Другоселец”. На фона на чудесна природна картина са разкрити мислите на трудовите селяни, очакващи богат урожай, който ще възнагради кървавия им целогодишен труд. И веднага след това с болка е предадено трагичното положение, в което се намира скитащият, бездомен другоселец.
Научавайки, че е пасъл кончето си в техните ниви, селяните са готови да го разкъсат, но когато въждат кръпките по дрехите му и мизерното съдържание на вехтата му кесия, в душите им заговаря чувство на състрадание. А когато разбират, че наистина конят му е болен, че умира, те се стараят всячески да му помогнат. Но какво могат да направят хора, които имат същата несретнишка и тежка съдба. Затова, останал сам през нощта, прегърнал главата на мъртвото си конче, другоселецът изживява страшна болка и огромно страдание. Лъчите на студените звезди, пречупени в мъртвото око на коня, разкриват дълбоката човешка драма и неуписуемата социална трагедия на народа.
Плод на човешкото състрадание и дълбок хуманизъм е и постъпката на Серафим от едноименния разказ. Облеченият в дрипи самотник, подарява спестените с кървав труд пари за ново палто на бедната жена, за да лекува болния си мъж. С каква човешка доброта и удовлетворение от собствената постъпка Серафим отговаря, че палтото си му е хубаво и може да изкара още една зима.
Като голям хуманист Йовков казва своето решително “не” на войната, считайки я за най-голямото човешко бедствие, по-голямо дори и ор страшната чума, морила години наред хората. Той създава цял цикъл от разкази, посветени на това социално зло, заклеймявайки военната политика на буржоазната държава. Неговият страстен протест срещу разрушителната стихия на войната са откроява най-силно в разказа “Последна радост”, макар че антивоенната същност на творбата се чувства във втората и част.
Не случайно писателят се спира толкова подробно на живота в малък добруджански градец, на спокойствието на хората, на тихия и мирен живот, на техния съзидателен труд, сред който се откроява колоритната фигура на Люцкан – главния герой на разказа. Той живее в безкрайно щастие от близостта с хората, на които доставя радост със своите свежи цветя, които са целият смисъл на живота му. Войната обаче му отнема това единствено малко щастие.
Чрез образа на Люцкан, Йовков внушава мисълта, че загиват хора без да се виновни в нищо, без да са причинили на някого зло. Този кротък, простодушен и мечтателен човек е захвърлен във въртопа на войната и е заставен да изпита целия и ужас и нейните страдания.
Едновременно насмешка, съжаление и мъка буди Люцкан с бледото си измъчено лице, с огромния шинел на гърба си и с дървения кръст на войнишкото кепе. Колко жалък е по време на тежките походи този любвеобилен човек, роден да живее в мир. Бялата хризантема, която младо момиче му подава, го прави истински щастлив и го връща към отминалите хубави дни. Затова е толкова разгневен и се разплаква, когато озверелият от глада войник му я смачква в калта.
Като протестно обвинение прозвучава и гласът на Рачо Самсара:
“Ето я нея, страшната и безмилостна война,
няма по-голямо бедствие от това на земята.”
Финалната сцена разкрива контраста между жеста на мъртвия Люцкан, протегнал ръка към стръгчето бяла лайка и разсъжденията на полковника от буржоазната армия, според който, ако можел да стане, той отново би полетял напред срещу врага. Тук с рядко умение и сила е внушена идеята, че войната е ненужна на хората, че тя ги лишава от най-съкровенните човешки чувства, че ограбва мечтаната цивилизация, която мачка и унищожава човешката красота, Йовков обръща поглед към миналото на народа, към патриотичната героика в годините на турско робство. За него онова време е било на силните хора, на могъщите страсти, на здравите и смели характери.
Така се ражда и сборникът “Старопланински легенди”, най-ярките образи които са на Шибил и Индже. И двамата са снажни и красиви мъже с железни характери, но под влиянието на женската красота и възвишеното чувство на любовта се променят.
Но докато Шибил под въздействието на опияняващата го любов, става жертва на низките чорбаджийски страсти, то Индже чрез любовта си към Пауна се преражда за нов, благодетелен живот. От убиец и грабител на народа си, той става негов ревностен закрилник от посегателствата на турци, чорбаджий и всякакви бандити. На психологическото прераждане на героя е посветен сюжета на целия разказ. Читателят е потресен от нечовешката жестокост на Индже в най-ранната му младост:
“Млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си,
не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто
от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и
кое не. Гробища и пепелища оставаха след стъпките
на коня му, името му задаваше страх и трепет. И по-
мисли, че силата му е безмерна, а волята му – закон
за всички.”
Единственият свтъл лъч в живота му е любовта на красивата Пауна с чудни черни очи, изникнала сякаш от пламъците на поредното опожарено от него село. Индже изпитва с цялата и сила естествената човешка любов, но неговата дива жестокост я убива. В момент на ярост той посяга с ятагана да убие собствения си син, а това му коства загубата и на детето, и на любимата жена. От този миг сърцето му се превръща в камък. Години наред той не знае що е милост, докато бившия му най-верен другар Сяро Барутчията прави опит да го убие. Дългите месеци на лечение и уединение дават възможност на героя да се замисли над своя живот. Психологическото пътуване на Индже към себе си го връща и към народа, измъчен и изстрадал до краен предел. И още при първото си излизане той се оглежда наоколо, за да види една ужасяваща картина:
“Пуст беше кърът, без стада, без звънци.
Не виждали кой знае от кога рало, нивите
бяха удавени в къпини и бурен, пътищата
бяха тревясали, не се чуваше дори птиче
да пропее.”
Чак сега се отварят очите на героя за злочестината на родината му и за народното страдание. А пълното му прераждане идва след разговора със стареца от селото, който окончателно отваря очите му за истинската трагедия на народа: “Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали...”
За първи път Индже се усмихва с хубава човешка усмивка, говореща за това, че е намерил верният път в живота си. И действително от този момент героят се превръща в истински закрилник на народа. Довчерашните банди, с които и той бе проливал кръвта на своя народ, сега изпитваха огромната мощ на неговия отмъстителен юмрук:
“И не само за хайдуци и обирници беше страшен
Индже. Аени, снахии и бегове, всички ония, които
Имаха властта и владееха земята, поотпуснаха
Коляното си и не притискаха тъй много раята.
Кадиите по диваните, щом си спомниха Индже,
Потапяха веднъж и дваж пачите си пера и ди-
Витите, позамисляха си и съдеха право.”
След първата усмивка идва и втората сълза, която прилива в живота си Индже. Скрит зад разцъфналите храсти, той с умиление слуша песента на жатварките и изумен долавя, че пеят за него – “за Индже млада войвода”. Това е сълзата на най-висшето човешко щастие - да бъдеш полезен на хората и да бъдеш обичн от тях.
Тук хуманизмът на Йовков се извисява дотолкова, че придобива общочовешко значение, защото и Индже като Фауст би могъл да извика “О, миг поспри, ти тъй си хубав!”. И наистина няма по-върховен миг на щастие за човека, преминал през грешки и борби, да се изкачи на върха и от там да види радостта и обичта на хората, които той е пробудил за живот, да види светлите дири, които е оставил чрез делата си.
На върха на своята слава обаче Индже загива и то от ръката на собствения си син. С този финал хуманистът Йовков внушава идеята, че злодеянията, извършени спрямо народа, не могат да се простят и ще се изкупят само чрез смъртта.