Изоблечителният и революционният патос в поемата “Септември” от Гео Милев

Най-изтъктатият поет-гражданин и патриот, увековечил дните на Септемврийското въстание е Гео Милев. Фашистката реакция срещу този справедлив бунт той заклейми с печата на позора.
Само четири месеца след погрома, възмутеният поет обрисува вярно и реалистично положението в страната:
“Над родината премина ураган, какъвто не помним
нито ний, нито бащите ни. Потрепераха и най-дъл
боките дебри на Балкана, и най-глухите долове на
нашите планини. Братска кръв пръсна по треви и
по шубраци,...”
А една година от това паметно въстание, той създава най-силната и вълнуваща творба в цялата септемврийска литература – поемата “Септември”, чието написване му отне живота. В нея поетът възпява величието на борбата на народа, саможертвата му в името на най-светлия идеал – свободата и заклеймява на позорния стълб цялата буржоазно-фашистка система.
Още в първите стихове чрез метафорична картина на нощта която “из мъртва утроба ражда вековната злоба на роба”, са показани социалните причини за въстанието – вековната експлоатация и фашисткия терор. С патриотичен възторг поетът подчертава всенародния характер на борбата срещу насилието и мракобесието на фашизма. От всички кътчета на родината изстрадалите хора от народа се вдигат и се превръщат в борци за човешко щастие. Това е изтерзаният до смърт, “схиляди ножа прободен народ”, който се впуска в борбата, озарен от “своя пурпурен гняв – величав”. “Диви, гневни, бесни”, те въстават “из мрака тревожен на своя живот”, за да напишат със собствената си кръв прекрасната дума “свободен”. Най-учудващото е, че въстаналият народ се бори почти с голи ръце срещу добре въоръжената армия и полиция на своите угнетители и тирани:
“на гърба с парцаливи торби,
в ръце не с бляскави шпаги
а с просто тояги...”
Сполучливо е сравнението на борците със слънчогледи, устремили очи към слънцето – символ на правдата и свободата.
В тази свещена борба рамо до рамо воюват работниците “с чук в ръката” и селяните “със сърп сред полята”. С всеки стих расте възторгът на поета от подвига на народа, а динамиката и напрежението се усилват. Делото на народа той определя като свещено, защото е дело на “грубите черни ръце”, защото участва целия народ, заприличал в своя справедлив гняв на отприщена стихия. В пламенно лирическо отстъпление Гео Милев предава възхищението си, независимо от крайния неуспех:
“Септември! Септември!
О, месец на кръв,
На подем и погром!”
Поетичното изображение тук е подкрепено с добре подбрана антитеза, а това е традиция, установена още при Ботев и Вазов в революционната им поезия.
Главен герой в поемата е народът като цяло, но това не пречи на автора да открои сред масите и единствения си индивидуален герой титаничният и легендарен поп Андрей. Дълбоко разочерован от своя бог, той застава на челни позиции във въстанието и последната граната от своя топ той изпраща в божия храм, където до вчера е служел, без да погледне към небето, което за него е празно, щом всевишният остава равнодушен към кървавата драма на неговия народ. Има нещо внушително и грандиозно във фигурата на поп Андрей, застанал спокоен и твърд като гранит пред палачите, отправил поглед в балкана “далеко, сякаш в градущето”. Този герой е въплатил в себе си мъжеството на Левски, идеалите на Ботев и наследил мъжеството на своите героични деди.
Гео Милев много сполучливо сравнява въстанието със “светкавица”, попаднала точно в сърцето на “столетния дъб” – капитализма, а експлоататорите сравнява със “змейове, пепелянки и смоци”, които се мъчат да запазят своето господство като удавят в кръв народния порив за свобода и щастие.
С найразстърстващ и покъртителен реализъм обаче поетът рисува картините на погрома и фашистката разправа с въстаниците под лозунга “Отечеството е в опасност”. Но обезлюдените улици, сякаш да заглуши народните ридания, военна музика свири националния марш “Шуми Марица”, но .......”окървавена”.
С нечувана сила и натуралистични подробности Гео Милев продава кошмарите от онези паметни дни:
“Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в прерязано гърло задавени.
На вериги зловещият звук.
Затворите пълни със хора.
В двора на казармите –
От командвани залпове ек.”
Смъртта като безмилостна “вещица” протяга сухите си и безкрайно дълги ръце и “зад всяка стена души по едно ужасно сърце”. Цялата България е обгърната от пламъците на опожарените села и градове.
Но въпреки ужаса от погрома, народът запазва жива вярата си в тържеството на своите идеали, в името на които се е борил. Това е доказателство за висшата духовна красота на народа, за неговите нравствени сили и величие. И наистина – само един велик народ може да запази непокътната своята вяра в успеха, когато “кървава пот” е избила по гърба на цялата българска земя.
Финалният акорд на поемата – “Септември ще бъде май” изразява смелото убеждение на Гео Милев, че бъдещето е на народа.