Бит и душевност на българина в разказите на Елин Пелин


В лицето на Елин Пелин българската литература има един от класиците на художествената проза и най-големия творец – реалист на българското село. Той единствен е пресъздал селската действителност изключително правдиво, в нейната типичност и жизнено разнообразие. Син на селото, Елин Пелин се изгражда като тънък познавач на селския бит и селската психология. Неговите гегои са простите трудови хора, понякога наивни и смешни, но винаги красиви със своята човешка красота и житейската си мъдрост. Уважението на писателя към българския национален дух и добродетелите на българина е намерило ярък израз в разказа “Ветрената мелница”.
Появата на сушата тук няма типичния трагичен характер, а тя е повод да се разгърне трудовия ентусиазъм на двамата герои – дядо Корчан и Лазар Дъбака. Вятърната мелница е техният най-нов план на който е съдено да остане също тъй незавършен, като преди това тепавицата и дарака. Всъщност двамата герои не се интересуват толкова от резултата на своята работа. Те просто се опияняват от самия труд, превърнал се за тях в жизнена необходимост и истинско морално удоволствие, че не стоят със скръстени ръце след като воденичките им тъжно са замлъкнали заради сушата. Тези двама различни по възраст герои са свързани от искрено и трайно приятелство, в чиято основа стои веселият им нрав, душевното им благородство и способността им задружно да се трудят. В момент на усилен труд над мелницата, те не усещат жарките лъчи на лятното слънце, пот се лее от челата им, но те неуморно и без почивка въртят чуковете и теслите. Чрез тях Елин Пелин възпява пословичното трудолюбие на българския селянин, определяйки го като основна негова добродетел.
А когато на фона на разгърнатата трудова картина се появява палавата внучка на дядо Корчан – Христина, разказът се превръща вхимн на труда, веселието и любовта. Бялото облаче, задало се зад Витоша, дава повод за бурно веселие на отрудените селски труженици, които в него виждат основанието си от глада и мъките. Всред общата радост протича и любовният трепет между Лазар Дъбака и Христина – типичен образ на българската девойка. В техния облог за надиграване има много нравствена красота, морална чистота и сдържано човешко достойнство. Породила се неусетно в съседското им общуване, сега тя избликва с неудържима сила и логично завършва със сватбен оброк.
Но докато тук нещата следват естествения си ход, разказът “Кал” представя друга картина – където една чиста и всеотдайна любов е потъпкана от груби материалистично идеи. Дълбока и затрогваща е трагедията на младия учител Нонин, отритнат от своята любима Славка, защото е беден и с неустановено бъдеще. Душата на героя е наранена до смърт, а в деня на сватбата той няма и физически сили да стане от леглото, преживявайки своята болка. Нищо не е в състояние да го успокои и да върне чувството му за чест и достойнство.
Страдайки за погубената си любов, Нонин не може да се примири с факта, че нежната и претенциозна Славка ще се ожени за стар, грозен и глуповат мъж само, защото той има пари и имоти, с които ще и гарантира богат, спокоен и охолен живот. Постепенно той стига до една тъжна истина за живота в онова време:
“Кал. Ужасна, гъста, черна, лепкава,
непроходима кал, в която е заглъбнало
всичко – и къщи, и хора, и добитък...
И Славка потъна в кал,...”
Калта на живота е наистина страшна и ужасяваща, щом парите стоят над всичко, дори над човешките добродетели и над любовта.
Социалното разделение на хората е и основна тема в разказа “Задушница”, където църковният празник на мъртвите служи за фон на развиващото се действие. Така Елин Пелин внушава идеята, че живите почти не живеят, а просто съществуват в тази грешна земя. От всички присъстващи на гробището ярко се откроява образът на селския поп, който трупа порязаниците, раздадени от жените в огромен чувал, а срещу него в студения зимен ден сираците, просяците и бедняците протягат посинели от студ ръце за дребни трошички, за да похапнат поне малко. Не по различен от общата картина е и главният герой Станчо Поляка, дошъл да раздаде за “Бог да прости” за починалата си жена. Кръпките, грубо и неумело зашити по окъсаната му риза издават бедността му. В съветите, които тъщата и кумицата му дават да се ожени пак, Елин Пелин използва случая да извиси образа на българската жена: “Каква да е, да ти гледа къщата...”
Независимо дали е красива или не, дали обича или не, българката притежава най-важната за една жена добродетел – да бъде къщовница и грижовна майка и съпруга.
Освен това авторът набляга и на факта, че българинът не обича самотата. Това става причина Станчо и Стоилка, която също е останала сама, да се съберат в едно семейство, да съберат “неволите си и децата си” и заедно да посрещат житейските проблеми и дребните радости в сивото ежедневие. Големият сърцевед Елин Пелин чрез този разказ утвърждава и още една истина – че хората не могат да живеят без да се обичат и че любовта им дава сили да понасят полеко несгодите.
На човешката душа и нейните нужди от пълнокръвен живот е посветен и сюжета на веселия разказ “Пролетна измама”. Младият отец Игнатий, станал монах по субективни причини, е намерил убежище от светската суета зад манастирските стени. Но дали душата му се примирява с монашеските забрани, става ясно като проследим поведението му при пролетната разходка след дългата и тежка зима. Той като дете се радва на потъналите в зеленина и цветя поляни. Унесен в пролетно опиянение наблюдава събуждането на природата за нов живот и любовната игра на врабците. В един миг, свалил черното расо, той се чувства освободен от монашеските канони и се превръща в нормален човек, на когото нищо човешко не му е чуждо – посяга към ракийката в творбата, запява всела песничка и се отдава на сладки любовни мечти за приключение с млада и хубава жена. Толкова е силно човешкото плътско желание у него, че изсъхналия конски череп му се струва като женска забрадка, обхванат от любовна тръпка, младият монах бързо препуска с кончето към белеещото се петно, изпитвайки предварителна наслада от предстовщото преживяване. Но той остава жестоко измамен от действителността. Измамата е двойна – веднъж е измамен за койли път от живота самият отец Игнатий, а вторият измамен е Бог, пред когото се е заклел във вечна любов монахът.