Червения смях


Сред сенките на вековете,
закърмен с буря и пожар,
смехът ни бодър ярко свети
в сиянието на ханджар.
И съчетал на всички роби
скръбта и черния хомот,
гърми в свещената си злоба
от своя огнен небосвод.

Заканата му вечно стене
в шумът на каменния град;
в полята с кървав пот облени
лети той вихрен и крилат.
И неговия зов отмерен
разлива се нашир и длъж,
надвиснал като призрак черен,
настръхнал като огнен дъжд...

Следящ вълните на живота
в триж угнетените тълпи,
аз чувам глухо под хомота
смехът червений да кипи.
А в него мъките сурови
преплитат своя страшен хор
и глухо хладните окови
звънят над черния позор.

Зова ли призраците смътни
на робите от древността,
аз чувам как смехът им тътне
студен и тъмен кат нощта,
аз виждам ширните арени -
по пясъците локви кръв
и мойте братя отредени
за пир на дебнещия лъв.

Там гладиатор с тежки стъпки
издига меч над брат рожден,
тълпата чака в странни тръпки,
а Цезарят е тъй студен...
Но виж - към хладните обятия,
към прага тъмен на смъртта
пристъпят горди мойте братя
с червения смях на уста...

О, смях, разлян от черни чаши,
напръскан с кръв, примесен с яд,
упой ти горестите наши
и подкрепи духът ни млад.
на брачен пир не сме призвани,
а чужденци сме в този дом
и не със флейти и тимпани
ний бродим в грешния Содом.

А всинца из пътеки стръмни,
опрени крепко брат до брат,
вървим и чакаме да гръмне
тръба, зовяща в подвиг свят.
И над Содом тогаз смехът ни
кат пратеник ще полети
и там над оргии безпътни
присъдата ще възвести.