Уличната жена


Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.

Нощта е твойта мащеха неумолима –
безмилостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.

Под блясъка на електрическите ламби
празнуваш вечен грях
и смееш се така, че ти сама едвам би
разбрала болката на своя смях.

Закичила гърди с увехнали циклами,
сама посърнал цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
за да беседваш с гостенина Глад.

А там виси, уви, над масичката прашна
портретче на дете
и в ясний поглед на невинност някогашна
сегашният ти ужас се чете.

И все така... А в есента на твойта хладна
и блудна красота
ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.

Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути
Всевластникът Живот преварил я навреме –
и ти... отдавна без душа си ти!