Ковачът


Под черната стряха на хижица ниска
отмерен разнася се звън;
възпламва, проблясва и бодро се киска
червена купчинка огън.

И пламъкът багри със пурпур мистичен
изопнати здрави плещи
ковачът изправя се с чука челичен,
желязото звънко трещи.

Трептят и се сплитат искри многоцветни,
съзвездия бликват за миг;
изваян от бронз сякаш, ярко просветне
и стъмни се старчески лик.

А там, зад духалото, бледо момиче
ритмично се клати и пей,
венец златоискрен косите му кичи
и плач в песента му се лей.

Но вдига ковачът десница корава,
звънтят наковалня и чук –
желязото съска, искри разпилява
и вие се в работен плуг.

А пролет ще дойде, в полята ще звънне
викът на работен орач
и плугът ще плъзне над угари сънни
сред синия утринен здрач.

И всичко ще трепне сред изблик на нови
надежди за слънце и плод,
и плугът ще броди,събужда и рови
земята за новий живот...

Но удря ковачът със чука челичен
и дъжд от искри той пилей,
а там зад духалото бледо момиче
ритмично се клати и пей.