Бунта на Везувий


Сред тайните на тъмни векове,
с търпение велико прикован,
забил в лазура поглед замечтан,
стои Везувий и в гърди кове
заканата на гневен великан.

И призори по каменната гръд,
по голите замислени скали,
надвисват сини есенни мъгли,
като души, залутани без път,
и с тях скръбта си бурна той дели.

А в черни нощи блесне ли Помпей
с безумни и разгулни празненства,
Везувий дигне троснато глава,
в гърди му гневен трепет се разлей,
но стихне той след миг и занемей!

Отронят само каменни гърди
въздишка глуха в тягостната нощ
и ехото на страшната й мощ
в празнуващите зали се вести
смеха и оргиите да смути.

А сред оргии безумни
тъне празничният град
и всенощно в зали шумни
блика вино и разврат.

Мраморните колонади
знаят всеки тъмен грях
и безстидните наслади
сякаш сплитат се по тях.

Вечер в пясъчни арени
гладиаторският меч
върху братята рождени
шепне смъртоносна реч.

И тълпите са честити,
щом настръхналия лъв
жаждата си с кръв насити –
с топла человешка кръв.

Но по белите туники
черен знак е начертан –
над тълпите многолики
дебне огнен великан.

И ето веднъж великана настръхна
и мълния блесна по гневния лик;
студена струя от смущение лъхна
и трепнаха залите в ужас велик.

И с грохот страхотен Везувий разтресе
могъщите стави на каменен стан
и трепетът странен за миг се понесе
от сграда на сграда кат гост непризван.

Везувий, Везувий! – ведно възридаха
смутени и бледи мъже и жени.
Везувий, Везувий! И смъртна уплаха
сърцата безгрижни за миг вледени.

Настръхнал в своята велика злоба,
Везувий – в пурпур озарен,
разкъсал свойта пламнала утроба,
разлива огнената си прокоба
и тътне в своя гняв свещен

На своите плещи търпях с години
позорен гнет и скверен смях,
вий, синове на прашните долини,
в разврат посред уханните градини
празнувахте вседневния си грях.

На празненства и оргии безстидни
не стихваше стаканен звън;
жреци, девици и патриции видни
осмиваха с делата си обидни
привидния ми вечен сън.

А знаехте, че всичко тук живее
чрез моята смирена гръд
житото, розите край светлите алеи,
виното, в пиршествата ваши що се лее,
и вашата престъпна плът.

Безумци, имах много мощ в гърдите,
а все пак роб бях аз на вас;
родени тамо доле – в низините,
за вас невнятни бяха висините
и ужаса на вечната ми власт!


Но в своя гняв на пепел ще обърна

кумирите на жалкия ви храм;
от мъртвите ви зали ще извърна
аз поглед и тълпите ще обгърна
с победния си смъртен плам!

И над каменния гребен бликва пламъка вълшебен
и разлива се, извива, като златокървав флаг,
великана, разсвирепил се, обсипва с дим и пепел
улици, площади, сгради, засенени с черен мрак.

Блесне, стихне, сетне светне в пламъците многоцветни
и развее, разпилее пара, пепел, гръм и дим,
а тълпите бледолики къмто градските портики
хукват, трупат се и чупят пръсти в плач неутешим.

Рухват тежки колонади и възпламналите сгради
стенат, съскат и разпръскат многохилядни искри;
вред тъмата се сгъстява, каменен дъжд загърмява
и вулкана със закана блясва, трясва и гори.

И за празник смъртночуден, смело към града безлюден
стъпва хищна Смърт сред пищно тържество извила стан
ето огнената лава тьтне, святка, наближава
и чрез нея гибел лее разгневений великан.

В пустите улици с пурпурни гриви
бликат пламтящи вълни;
лавата лее се, жежка, бурлива
в черен дим и съсипни.

Тук-там прониже пожар тъмнината,
блесне рубинен език,
глухо понася се стон в пустотата
и занемее след миг.

Край бреговете тълпи изумени
блъскат се с ужас и рев,
пред тях морето вълнува се, пени
в своя величествен гнев,

зад тях Везувий настръхнал изправя
своята огнена мощ –
ярки потоци от бликнала лава
греят в злокобен разкош.

Могъщ и метежен, сред мрака безбрежен,
Везувий победно гърми,
той властно обхваща града и разпраща
пламтящи червени вълни.

И сграда след сграда във хаоса пада,
вълна я залива след миг
и в черната бездна на вечер беззвездна
изчезна последния вик.