Безименните души


Над блатата на нашата делничност сива,
де Живота ни дебне злорад,
де Смъртта своя гибелен танец извива –
всекидневно там трепват, блестят и загиват
светлинките на подвига свят.

Милиони души непознати, нечути,
се разтапят на светла роса
и угасват безименни в черните скути
на вековните тайни и вихрите люти,
непогалени с братска сълза.

На челата им никога лаври победни
не потрепват с нетленни листа –
те безмълвно отдръпват завесите ледни
на забравата сънна и скръбни и бледни,
отминават навеки в нощта.

Като морски корали, родени сред бездни,
те се носят в студения мрак,
но смъртта щом ги смаже под лапи железни –
напластяват те остров и в нощи незвездни
Свободата запалва маяк.

А запиташ ли тези звезди неброими
Сред житейската сива вълна
вий какво сте... Що търсите скръбни, незрими –
отговарят чрез своето огнено име
Светлина, светлина, светлина!