|
I.
Бре, Маноил, Маноил майстор!
Троица братя сговор чиниха,
сговор чиниха църква да градет.
Дено го градет, вечер се рути,
вечер се рути камен по камен...
Народна песен
От каде слънце огреат,
райска трапезна стаена,
на нея седат си светии.
Начело свети Никола, до него свети Илия,
мегю им сестра Мария - на ръце държат Ристоса.
Два се облога сведоа, Ристоса е го зедоа,
Мария плачит до бога, свети Никола е тешит:
- Мълчи ми, сестро Марио! Я кя Ристоса измола,
а тебе ти го не даа - ток кя го даа на занят,
той да се учит майсторче, вишни мостои да праит,
греовни души да върват!
Народна песен
Настанаха по-добри дни за Преспа. По времето, когато Стоян Глаушев дойде в града, току-що бе отминала голямата чума. Такова усилно време беше - нямаше спасение и мнозина преспанци забягнаха по селата, по планините наоколо, върнаха се там, откъдето бяха дошли дедите им. На източната страна на града тогава имаше турска махала с голяма джамия, там живееха и цигани. Като "наказ божи", все оттам тръгваше чумата, там започваше да бие най-напред и холерата през горещите летни дни. В тая махала през времето на голямата чума не остана жив човек, остана да стърчи само джамията, заключена и с кухи прозорци. Пак по това време стана силно и страшно земетресение, изпопадаха къщи, а високото минаре на джамията се прекърши на две и рухна целият му връх до викалото. И за земята годините тогава бяха нездрави, сушави и безплодни. Настана голяма скъпотия - до два гроша ока брашно се продаваше. После, като мина това време на страшна смърт и опустошение, пак започнаха години на благодат и изобилие по полето. Навреме ще падне дъжд, навреме слънце ще изгрее и всяко зърно, всеки корен ще даде по сто и по хиляда.
С това започнаха и новите, по-добри дни за Преспа. Ден след ден, година след година, пак се съживиха пазарищата, зашумя чаршията и започна да се шири, умножаваха се дюкяните и какви ли не дюкяни се отвориха, работилниците ставаха по-многобройни, започнаха да идват в Преспа люде и от други места, да купуват и продават. Съживиха се, развеселиха се и преспанци. Нямаше гладни и оголели люде и доколкото всеки си спомняше за миналото тежко време, сега се молеше само за добро здраве. Една след друга се редуваха годините - добри, сити, спокойни. Бедните преспанци намираха по-лесно работа, богатите увеличаваха богатството си, пълнеха домовете си с покъщнина и ги украсяваха. По това време градското турско управление реши и разхвърли между преспанци нов данък, събра доста пари и дигна сред чаршията кула от камък и дърво, четиридесет и осем аршина висока, с часовник и камбана, която се чуваше из целия град. Направиха се и доста нови къщи, та и градът като да се поднови. По това време християнската църковна община реши да съгради нова църква в Преспа.
Пръв между десетмината общинари тогава беше не владишкият наместник хаджи поп Спиридон - кротък, благоразумен старец, - а Климент Бенков. Той беше житар и за късо време забогатя, но и целият му живот мина някак бързо - пламтя буйно и бързо угасна. Не доживя ни до четиридесет и пет години, беше тънък, висок човек и на лицето му - само очите, големи и почти черни в постоянния си трескав блясък. Той изведнаж се показа със силата си. Преди около петнайсет години, още млад момък, през първата плодотворна година след чумата, той се разтича като хала и закупи голяма част от храните в околията. Годината беше плодородна, но людете бяха още изплашени и още не бяха се наситили, та Климент Бенков продаде на добра цена всичко, каквото купи, и наеднаж спечели много пари. През следващите няколко години прехвърли големи количества жито в Арнаутлука, сам ходи по Елбасан и Янина и пак спечели за късо време много пари. По същия начин влезе и в общината. Наистина с богатството му порасна и името му, та всичко можеше да върши по своя воля, но беше и силен човек.
Дотогава в общината влизаха все от старите чорбаджии. Повечето от тях нямаха друга работа и доживяваха старините си по миндерите в общинската канцелария с чибуци и броеници в ръка. Редяха людските работи тук - само за почит и слава, - но ги редяха с ум и душа на люде, които бяха с една нога в гроба. Строги и дребнави бяха тия престарели съдници, дебнеха зорко всяка грешка и не бяха склонни да прощават лесно - светът трябваше да върви по техния ум и както бе вървял от памтивека. За да не сбъркат някак стария християнски закон, винаги между тях имаше по един или двама от по-старите свещеници освен владишкия наместник, който беше председател на общината и винаги с благословията на битолския гръцки владика, най-често и негов покорен и послушен слуга. Най-млад между общинарите беше Аврам Немтур, но и той беше над петдесет години. Случи се да се съди в общината за развод бедна млада жена, близка роднина на Климент Бенков.
- Ти защо искаш да се развеждаш со законния си мъж? - попитаха я старците.
- Пияница е, бие ме, мъчи ме, не работи, децата ни гладуват.
- Колко деца имате?
- Шест.
- Хм, добре сте се погрижили. Ами като се разведеш с мъжа си, кой ще се грижи за тия шест деца?
- Баща им и сега не се грижи за них. Ще търся нов късмет за себе си и за них.
- Като се омъжи за него, пиеше ли той и тогава?
- Пиеше. Та и вие го знаете: Коне Дърдор, един е в целия град.
- Слушай, жено - казаха старците, - венчило, благословено от църквата, не се разваля лесно. За децата никой не може да се грижи по-добре от родния им баща. И понеже ти, безумна жено, си знаела какъв е, когато си се венчала за него, ще го водиш докрай такъв, какъвто е. За пияница си се венчала, с пияница ще живейш. Върви си, а ние знайме какво още да направим.
Те повикаха пияницата в общината, посъветваха го и го заплашиха вече да не пие и да се грижи за децата си. Коне Дърдор обеща и се закле да не слага ни капка вино и ракия в устата си, но още същия ден пак се напи и наби жена си.
Нещастната жена отиде при роднината си, при Климента Бенков, и го помоли той да й помогне. Разправи му дума по дума какво бе станало в общината. Климент Бенков познаваше нещастието й, разгневи се и веднага сам отиде в общината.
- Е, харно - каза той на старците, - венчило не се разваля лесно. Право е. Казали сте на тая глупава жена, че какъвто мъж си е взела, с такъв и ще живей докрай. И това е право. Но вие, като добри, честни люде и справедливи съдии, сте искали да й помогнете в нейното нещастие. Повикали сте Конета Дърдора и сте го посъветвали веке да не пие.
- Така беше. Е, после?
- После, ето какво, благочестиви старци: като се омъжила тая глупава жена за пияница, надевала се, бедната, че пияницата ще се поправи. Сбъркала е. Направила грешка и вие не й давате прошка.
- Не й даваме. Да сърба каквото е дробила.
- Така. Но и вие, като сте повикали Конета Дърдора, повервали сте, че той нема веке да пие. Заклел се пред вас, разкаял се и вие сте му повервали. А Коне Дърдор още същия ден се напил и пак отишъл да мъчи жена си. И вие, значи, като сте мислили да направите добро и да запазите християнския закон, направили сте същата грешка.
Старците се умълчаха. Затракаха по-бързо броениците, нови кълба тютюнев пушек избухнаха от всички страни.
- Ама - обади се колеблив глас - тя, като се раздели с мъжа си, млада е още, може да тръгне по лош път. Като има венчило, ще я държи, ще я пази от по-големи грехове.
- Тъй, тъй - зачуха се и други, по-смели гласове, - венчилото да не се разваля. Венчило ние не разваляме току-тъй! А него, пияницата, пак ще го викаме и в хукюмата ще съобщим за него.
Климент Бенков се разгневи още повече, тръгна да си върви, но се спря на вратата и каза:
- Какво ще пазите вие това венчило, като се разтурило само! А пък аз ето какво ще направя: тя, нещастницата, ми е роднина, ще я прибера с децата й у мене, вкъщи, гладна нема да я оставя. Ако дойде Коне Дърдор да търси венчилото си, аз нему с тояга кокалите ще му строша. - И си излезе.
Тогава реши Климент Бенков да влезе член в църковната община. И като реши - направи го, макар да беше трудно. Млад беше още, старите чорбаджии не му даваха път, но той беше още по-упорит и сполучи да вземе място в общината още на първия избор.
Не свеждаше той глава пред никого. Влезе в общината като твърдокрил бръмбар в пчелен кошер. Свърши се с благоприличната тишина в общинската канцелария, с безкрайните и безплодни заседания и разговори на общинарите. Само Климент Бенков беше нов човек между тях и те всички се съюзиха против него. В началото му устройваха клопки, за да го изложат пред гражданите, мрънкаха против него из целия град, но той смело разкъсваше всички мрежи. Имаше тънък, звучен глас и често се гневеше, та гласът му се чуваше надалеко. Граждани, които минаваха край общината, все по-често имаха случаи да си казват:
- Климе Бенков пак се кара на общинарите.
Сега работите в общината вървяха по-бързо. Климент Бенков не оставяше никого на мира, не даваше много да се приказва, решаваше направо и викаше до бога, докато се наложи. Старците и наместникът взеха да се побояват от него. Не можеха да му надвиват ни с думи, ни с глас и само ще каже някой примирително:
- Млад си още, Климе, зелен си още. Много бързаш.
- Млад, а! - викаше Климент Бенков. - Тука требва и други по-млади люде да влезат, работа требва да се върши.
Умориха се старците да се разправят с него, примириха се, спотаиха в себе си всяка злоба и недоволство от него. Климент Бенков стана пръв между тях и преспанци търсеха и слушаха него повече и от наместника. Не се преклони пред него само Аврам Немтур, който доскоро беше също житар, а сега събираше по Прилепско, Велешко и Тиквешията афион и го продаваше на евреите в Битоля. Това беше опасна търговия, пълна с рискове, но даваше и големи печалби, все в чисто злато. Немтур беше нисък, мускулест мъж, с гъсти, черни вежди и алени бузи, косите му бяха едва прошарени, винаги ниско остригани. Той се държеше гордо и не враждуваше открито с Климента Бенков, но го мразеше и го дебнеше във всяка слабост. Бенков страдаше от лоша, мъчителна кашлица до задушаване и беше тъжно да го гледа човек, когато започваше да се мъчи. Старците в общината го гледаха със състрадание - някои от тях вече и го обичаха, - опитваха се да му помогнат, а Климент Бенков, види се, бе забелязал нещо по лицето, в очите на Аврама Немтур и еднаж, все още задъхан след кашлицата, му рече:
- Ще черпиш ли?
- Какво... - подигна дебелите си вежди Аврам Немтур.
- Когато умра. Ти май чакаш да умра, когато се закашлям, и ти е весело.
- Не - завъртя глава Немтур на късия си врат, а бузите му станаха още по-червени, - не ти се радвам. Но... право да ти кажа, не ми е много приятно да те слушам, като кашляш.
- Ти не бой се - каза през зъби Климент Бенков, - аз нема да умра. Нема да умра скоро.
- Това знай само господ - отвърна Немтур двусмислено, ала се уплаши, види се, да не се издаде и побърза да добави: - кой кога ще умре.
- Не, аз знам, че нема да умра скоро - опъна дългата си шия Бенков.
Немтур беше по-благоразумен и нищо не отговори. Обади се наместникът с припевен, успокояващ глас:
- Не се бъркайте в божите работи. Това са божи работи.
Аврам Немтур беше по-спокоен, по-сдържан и гледаше да удари винаги на място, без да се излага на буйните и често безогледни удари на Климента Бенков. Те двамата биха се карали при всяка среща, но Немтур идваше по-рядко в общината и не винаги подхващаше предизвикателствата на Бенков.
Всеки празник след църковната служба общинарите се събираха, повече по навик, в общината и никой не беше склонен да разваля празничното си настроение с всекидневните грижи на преспанци. Само Климент Бенков нарушаваше понякога тоя мълчаливо установен ред в общината и прекъсваше сладките разговори на старците за било и небило или за предстоящия празничен обед. През една неделна утрин Климент Бенков остана в църквата и след службата. Излязоха си всички и се чуваха само стъпките на клисаря, който се бе разшетал да почисти. Бенков огледа празната църква, като че ли за пръв път влизаше в нея, сетне бързо излезе и се запъти право към общината. Още като се показа на вратата на общинската канцелария, такъв беше изгледът му, че, Аврам Немтур, поглаждайки мустаките си, за да спре, да заглуши думите си, каза с лошо прикрит присмех:
- А да видим сега какво ще чуем.
Някой сякаш блъсна отдире Климента Бенков и тоя-се изправи сред стаята с ръце на кръста. Тънкият му глас звънна и заглуши всеки друг шум в стаята.
- Какво ли? Ей сега ще ти кажа. - Той се обърна към всички старци и гласът му се изви, затрептя, пронизваше ушите: - Ще кажа на сички ви тука! Това не е църква, ами е плевня, господ да ми прости. Седнали сме тука, община сме, повеке на лафмухабети, оправяме чуждите бъркотии, тоя се жени, оня се развежда, дели се от баща си, десет гроша имал да дава некому, за два гроша лъже и се кълне... а, не, не, така си е, нема защо да ни остава хатър... е, и за църквата се грижим, така е, но как се грижим за тая църква, нема къде да влезе човек да се помоли, малко ако позакъсней, народът и в притвора се събира, в двора пали свещи. Така не може, това е срам за нас, преспанци. Ние требва да съградим нова, голема църква!
Той огледа още еднаж всички насядали наоколо общинари, избягна да погледне само Аврама Немтур, но всички старци мълчаха, попривели глави, като че ли се наслаждаваха на тишината, която настъпи, след като пресекна тоя остър, пронизващ глас. Бенков отиде и седна на обикновеното си място на широкия миндер. Никой не се обаждаше и той пак се приподигна, нервен, възбуден:
- Е, що мълчите, кажете де, кажете! Един от старците проговори:
- Право е. Църквата ни е малка, тесна, ниска. Нели и друг път и много пъти сме приказвали. Ама де да видим как ще излезе тая работа... Да размислим, да видим...
- Нема що да се гледа и да се мисли - размаха дългата си, тънка ръка Бенков. - То се вижда и отдавна е премислено: нужна ни е нова църква!
Всички бяха съгласни, че за Преспа беше нужна нова, по-голяма църква. Но и всички се бояха от подхващането на такава голяма и важна работа. Последен се обади Немтур.
- Що си мислите, лесно ли е църква да съградиш! То с викане не става, ами требва с разум и с добра сметка. Пари требват, много пари.
- Пари ще намерим - викна Бенков. - Преспа има пари за една църква.
Немтур сякаш и не обърна внимание на думите му, каза:
- И най-напред да попитаме владиката. Без него не може.
- А, владиката! - скочи Бенков. - Ти искаш само да се противиш. От владиката ли ще искаш пари? Народът ще даде тия пари и той ще прави църквата. Владиката нема да пречи. Кога е дошъл той да ни види? Само праща да му събираме владишнината, по цела торба сребро.
- Ти немой така, Клименте - обади се наместникът. - Ще питаме и владиката, а той нема да ни спре за такова богоугодно дело.
Не беше много трудно да се въодушевят старите общинари от такова едно благочестиво предприятие. Противеше се само Аврам Немтур, и то заради Климента Бенков, а тоя още повече се възпламеняваше от вдъхновилата го мисъл за нова църква. И тъй, неочаквано срази противника си, сломи упоритостта му и го повлече заедно с всички.
- Пари ли? - удари юмрук в коляното си Бенков. - Ето, аз ще дам за начало хиляда гроша за новата църква!
- Аз пък ще дам две хиляди гроша - рече отсреща Аврам Немтур.
- И аз ще дам две хиляди! - тупна още еднаж юмрук в коляното си Климент Бенков.
Още същия ден се разчу по цяла Преспа, че общината решила да гради нова църква.
II.
В началото потръгна добре. Наместникът обяви от амвона решението на общината и христолюбивите преспанци започнаха да носят в общинската канцелария даровете си за новата църква - пари и всякакви други ценни вещи. Стана нужда общинарите да изберат помежду си неколцина, които да събират средствата и да ръководят градежа на църквата. Избраха на първо място Климента Бенков, сетне наместника хаджи поп Спиридон и Аврама Немтур...
- Те ще се карат, Аврам и Климент, и работата нема да спори - забеляза един от общинарите.
- Не - отвърна друг, - те ще се надпреварват и Аврам ще подкарва Климента.
И наистина беше така. Климент каза:
- Парите нека събира Немтур. Той умей да държи чужди пари. Аз не мога да се разправям с народни пари. Аз ще се занимавам с градежа.
Знаеше се, че когато Аврам Немтур събираше афиона, не бързаше да плаща на производителите, докато не го продаде на битолските евреи, а тогава все гледаше да откъсне по нещо от уговорената цена, за да увеличи печалбите си. Това искаше да му припомни Климент, но и Аврам не му остана длъжен:
- Ти с градежа... ще се надвикваш со зидарите. Имаш хубав глас.
После Климент Бенков каза:
- Аз нема да ида в Битоля при владиката. Нека идат наместникът и Аврам. Те по-добре ще се разберат с него.
- Де си ти за пред владика! - подигна рамена Немтур.
Старците от общината се радваха, като ги слушаха - нека се хапят, единият ще гони другия, работата започваше весело.
Наместникът и Аврам Немтур донесоха добри вести от Битоля. Владиката благословил от сърце градежа на новата църква.
- Как нема да го благослови! - подвикна Климент Бенков. - Ще се похвали на патриката в Цариград, че в епархията му се строят църкви, сетне ще дойде да ни освети църквата и ние ще позлатим патерицата му.
- Ти немой така, Клименте - разтъжи се по обичая си наместникът. - Не се говори така за владиката. Да пазиме ред и почит.
- Ех, да пазиме - съгласи се Бенков.
А преспанци идваха на върволица в общината - мъже, жени, - всеки да поднесе своя дар за новата църква. Вещите, които се получаваха, разпределяха се из чаршията, да се продават, да се превръщат в пари. За по-малко от два месеца събраните пари стигнаха до деветдесет хиляди гроша.
- Да почваме, да почваме! - тупаше с юмруци по колената си Климент Бенков. - Оттук нататък работата сама ще върви.
Избраха място за новата църква -там, дето беше запустялата турска махала. Беше свободно място, само да се поразчистят развалините от някогашните турски къщи и дворища, и беше хубаво място, височко, та новата Църква ще се вижда от целия град. Отидоха общинарите Да го разгледат, отидоха и мнозина други преспанци, като че ли никога не бяха го виждали. То нищо, но някога тук е била турска, друговерска махала -но мястото ще се освети, ще се попръска със светена вода, а светената вода всичко пречиства -и болест, и всякакви проклятия. И вече питаха, разпитваха общинарите да издирят стопаните на изоставените дворища, ако някои бяха останали живи след холерата или бяха оставили наследници. Мястото трябваше да се купи, да стане народна собственост. Не се обади никой за стопанин, но вдигнаха глас всички преспански турци:
- Не може! Там, дето е била турска махала, живеяли са турци, не може да се гради църква. И още: не може да се гради църква близу до джамия. Забранено е!
Това беше изоставената джамия с пречупеното минаре. Какво са наумили гяурите, всички под нож ще минат, ако посегнат да осквернят старата джамия Така се заканваха турците и никой гяурин не посмя да излезе насреща. Дори и Климент Бенков не нададе глас, колкото и да беше смел и буен.
Общината избра друго място - две къщи с големи градини сред християнските махали - и брои на стопаните двайсет хиляди гроша. Събориха къщите и се отвори широко място. Преспанци се радваха:
- Тука е дори по-хубаво, сред града. Близу ще ни е църквата на сички, а онова, турското, проклето да е, хем - на края на града. И досам джамията, пуста опустела!
И тая радост на преспанци не продължи много. Дойде едно заптие в общината и повика всички общинари при войводата - каймакамина, както го наричаха турците. Той ги посрещна сърдито, а всъщност не изглеждаше много сърдит:
- Какво правите вие там, във вашите махали, къщи събаряте, народа събирате! Вие, демек, не признавате нашата власт и закони, ни султан, ни кадия, ни войвода. За такова нещо, чорбаджилар, има бесилка.
- Що думаш, каймакам ефенди! - едва ли не се разплака наместникът от угодничество пред турския големец. Ние денонощно се молим на бога за нашия султан, хиляда години да доживее, и за целия турски дьовлет, и за тебе, войводо. Ние сме покорна рая и нищо лошо не вършим.
- Църква искаме да правим, каймакам ефенди обади се нетърпеливо Климент Бенков.
- Аха-аха! Знам аз - поклати заканително глава каймакаминът, - знам! Искали сте да съборите нашата джамия там, за да дигнете ваша църква. И едвам задържах нашите мюсюлмани да не се дигнат и да не ви изколят до един. Сега пак! Не си седите мирно, ами пак ровите, ровите... за главата си ровите. Никого не признавате, никого не питате.
- Още не сме почнали, войводо - каза пак Бенков. - Преди да почнем, ще дойдем да питаме хукюмата, както му е ред.
- Стига, разбрах - дигна ръка турчинът, розова и мека. - Искате и да ме лъжете. Църква имате и друга църква не ви е нужна. Няма да пълните града с църкви и клепала!
Бенков се опита да бъде благоразумен и убедителен:
- Църквата е също божи дом, каймакам ефенди. то, в Преспа има само една турска махала, а има пет джамии, а и старата оная... Ние пък сме дванайсет махали...
- А бре ти какво ми приказваш! - приподигна се турчинът, вече наистина сърдит. -Та вие наред с турците ли бре! Тука гяурско царство ли е бре! Ха се махайте и ако чуя, че не сте мирясали, всички ще ви затворя, така да знаете!
Вън и още повече в общината всички се нахвърлиха върху Климента Бенков.
- Така не може! Де се намираш! Така не се говори на каймакамин! Ти искаш сичко да развалиш.
- Но пък аз ще ви кажа - викна Бенков, - че той прави това, за да му дадем рушвет! Да му дадем две-три хиляди гроша и ще видите как ще омекне.
Намериха начин - не беше трудно - и дадоха на каймакамина три хиляди гроша. Той прибра парите и благосклонно посъветва чорбаджиите да се отнесат до тесарифина в Битоля. Приготвиха харзовал от името на всички християни в Преспа и отидоха пак наместникът и Аврам Немтур да го подадат на битолския мутесарин. Като се върнаха двамата пратеници в Преспа, разказаха с колко усилия бяха успели да подадат народната покорна молба и поискаха от общинската каса хиляда и двеста гроша, които бяха раздали за подаръци и рушвет, за да може харзовалът да стигне до мутесарифина. Ходили и при владиката, но той само дигал рамена и казвал, че работата ще стигне и до Цариград.
- Ами той защо е владика, щом не може да ни помогне? - попита злобно Климент Бенков. -. Или и той иска рушвет?
- Ех, ти... - изкриви лице с досада Аврам Немтур.
- Какво аз? А ти пък, докато не оближеш ръка на владиката...
Още два или три пъти ходиха пратеници в Битоля и когато най-сетне и мутесарифинът получи три хиляди гроша рушвет, молбата на преспанци бе препратена в Цариград.
Тая вест донесе в Преспа новият владишки наместник. Владиката неочаквано изпрати нов свой наместник в Преспа, уж от преголяма грижа и любов към преспанци. "Вие - пишеше той в писмото си до преспанската община, - вие, христолюбиви чада на вселенската църква, проявявате голяма ревност, похвални усилия и синовно усърдие към светата наша църква и затова аз ви пращам един от своите най-любими и най-способни помощници да ме замества при вас и да ви ръководи в църковните работи. В голямата и богоугодна работа, която сте захванали с божия помощ, той ще ви бъде от голяма полза. Аз уважавам досегашния мой наместник при вас, той е ваш съгражданин и аз го похвалявам за досегашното му богоугодно усърдие, но той е вече много стар и нито аз, нито вие не бива да отегчаваме повече старините му с големи грижи. Надявам се, че новият мой наместник ще заслужи бързо вашето доверие и ще стане верен тълкувател, проводник и изпълнител на непрестанните ми грижи, благопожелания и молитви за вас в името на Христовата наша църква...
Преспанските общинари и всички преспанци останаха изненадани от тая промяна. Досегашният наместник беше наистина стар и простичък човек, но беше преспанец и с него лесно се разбираха. Новият наместник беше архимандрит, на около четиридесет години. Видя се странно на преспанци, че беше грък по народност, а беше с руси коси и червеникава брада, с млечнобяло лице и с ясносини, зеленикави очи. люде с такава външност бяха редки между гърците. Преспанчани приеха послушно тая промяна - съжаляваха за стария наместник, но пък бяха поласкани, че новият владишки наместник беше архимандрит. Само Климент Бенков се противеше и се лютеше. Събраха се всички общинари в канцеларията, дойде за пръв път там и новият наместник. Той заговори на гръцки, а между общинарите гръцки знаеха само Аврам Немтур и старият наместник. Знаеше и писарят. Климент Бенков направо се обърна към новия наместник:
- Ти, отче архимандрите, не знайш ли нашенски?
Наместникът не го разбра и попита с учуден поглед околните да му кажат какво му приказваше Бенков. Аврам Немтур му обясни и се виждаше доволството на Немтура от това предимство над Климента Бенков. Архимандритът каза пак на гръцки с учтив, малко наставнически тон:
- Не зная вашия език, но това няма да ни пречи. Който се занимава с църковни работи, би трябвало да знае елински. Език на светата наша църква е елинският език.
- Ама как ще се разбираме ние с него! - гневеше се Бенков. - В църквата, разбирам, ще чете на гръцки, но как ще вършим ние работа с тоя наместник, щом той не знай нашия език!
- Е, кой ти е крив - подхвърли Аврам Немтур. - Да си учил.
- Колкото съм научил, мене ми стига - остро проззънтя гласът на Бенков. - А ти какво ще ми се хвалиш! Аз съм учил славянски, чета и пиша. И детето си пращам при даскал Божина, не го пращам в елинското школо. всеки да си знае своето място. Ние сме българи, слазяни. Не сме гърци.
- Се пак не е лошо да знай човек секакви езици - обади се един от общинарите, а Бенков и на него се накара:
- Не е лошо, знам. И ти пращаш внуците си в елинското школо.
- Ще ги праща, то се знай -дигна дебелите си вежди Немтур. - Там се учи наука, а при даскал Божина, какво, само Светчето и Апостолът.
- Пращайте вие децата си, където искате. Но с тоя човег, дето е дошъл тук, какво ще правим, щом не можем да се разбираме! Така не може! - тръсна глава Бенков.
Новият наместник сложи край на тая разпра, като извади писмото на владиката, което бе донесъл, и го подаде на стария наместник да го прочете гласно пред всички. Старият наместник се смути, види се, не беше много сигурен в знанията си по гръцки, и с престорена скромност го подаде на Аврама Немтур. Колкото и да беше сърдит и намръщен, Климент Бенков наостри уши, в очите му пробягнаха лукави пламъчета: да видим сега колко голяма е елинската наука на Немтура! А Немтур цял пламна - кръв да покапе от алените му бузи, - челото му отеднаж лъсна от влага. Изкашля се, понамести се на миндера и почна да чете с голяма мъка, но после се пооправи. Преди още да довърши, Бенков не се сдържа и подхвърли присмехулно:
- Като да вървиш през гробища...
Немтур спря да чете, погледна го изпод вежди. Сетне изеднаж скочи, отиде и сложи с рязко движение владишкото писмо на ниската маса, под носа на писаря, и пак се върна на мястото си на широкия миндер. Всички се обърнаха към писаря, като че ли едва сега се сетиха, че той знаеше да чете и да пише гръцки, и така сръднята на Немтура мина незабелязана. Писарят прочете писмото.
- Нищо не разбирам! - каза Бенков.
- Чакай де, чакай... Той ще ни го преведе - обадиха се няколко гласа.
Писарят преведе писмото. Настана мълчание. Синкавите очи на новия наместник бяха станали по-тъмни и блуждаеха някъде над главите на насядалите наоколо общинари. Те всички очакваха какво ще каже Климент Бенков, а той скочи, започна да вика, да сече по всички посоки въздуха с дългите си ръце:
- Ама, люде божи, какво ни се бърка той в работата, кой го е викал, кой го е канил, какво така се въвира, ето, и нов, свой човек ни праща, никога досега писма не ни е писал, не е идвал и една литургия да отслужи в църквата ни, какво сега изеднаж се набърква в работата ни! - Чакай, Климе, чакай - опита се да го укроти старият наместник. - Владика е, наш владика и защо да не се бърка. Нели църква ще градим и той...
- Какъв ти наш владика! - прекъсна го Бенков. - Не е наш! Не е наш владика той, гръцки владика е. Ни езика му разбираш, ни пък той иска да те знай. Само да дърпа от нас и да лапа... да не мислите, че за нас го е заболяло толкова сърце! Той е подушил нещо, виде, че ние с хиляди грошове си играем. Наш владика! Откъде-накъде? Не ни требват нам такива владици! Затова людете по другите места си искат свой, наистина свой владика... Откога още скопяни, и само те ли?
- Хайде, много надълбоко почваш да ореш - обади се пак старият наместник. - Остави се, джанъм... Не ни требват нам такива работи.
Като че ли и сам Климент Бенков се поуплаши от собствените си думи. Отпусна се на миндера, но в тоя момент избухна кашлицата му, той пак скочи и си отиде. Не искаше Бенков новият владишки наместник да го гледа как се мъчи.
III.
Новият владишки наместник изглеждаше сдържан, благовъзпитан и търпелив човек - така се държеше той, но никой не знаеше какви мисли се криеха зад бялото му гладко чело. Той винаги беше спокоен, дори флегматичен, ала цветът на очите му, светлината в тях постоянно се менеше. Сближи се бързо с Аврама Немтур, но за другите общинари си остана чужд и не можеше да спечели доверието им. Климент Бенков не можеше и да го понася. Преди да се засили омразата му към чужденеца-натрапник до такава степен, че да го тласне в открита борба срещу него, той го следеше зорко, дебнеше го. Не можеше да търпи гръцкия му език и когато Немтур или писарят превеждаха думите на архимандрита, Бенков се движеше нетърпеливо на мястото си, свиваше лице. Така, с разкривено лице, той каза на архимандрита за общо учудване:
- Ти знайш нашенски. Виждам, разбираш всичко, по очите ти познавам. Защо не говориш като нас? Искаш Да ни подслушваш.
Очите на владишкия наместник станаха тъмносини, бърза, тревожна сянка мина през потъмнелите му зеници и едвам доловима по цялото му лице. Но това беше може би от изненадата му, че така неочаквано и рязко се обърна към него Бенков и дори го посочи с пръст. Сетне очите му се избистриха, станаха прозрачнозеленикави. дори безцветни, когато попита с невинно недоумение. - Какво говори кир Климе Бенков. Той помоли кир Аврама Немтур да предаде думите му и продължи с тъжно приведени очи:
- Аз много скърбя. Кир Бенков във всичко ме подозира. Дойдох тук, в Преспа, с чисто сърце. Аз съм монах и съм се обрекъл на бога, боя се от всякакви нечестиви дела и помисли. Мъча се да науча вашия език и с божия помощ започвам да го разбирам по малко.
- А, тъй! - дигна жлъчно вежди Бенков и кривна глава: - Започнал да разбира! Гледай ти! Много скоро, много скоро.
Той дигна очи към наместника и видя в стоманено-синкавите му зеници остър, лош блясък, който веднага угасна. И беше готов още еднаж да му повтори подозренията си, но пак кривна глава и премълча.
Изглежда, само Климент Бенков забелязваше тия загадъчни светлини в очите на владишкия наместник, които преливаха ту в тъмносиньо, ту в прозрачно, водно-зеленикаво или пък искряха с остър, твърд блясък, който бързо се скриваше под клепачите - игриви, едвам доловими, неверни светлини. Но какво можеше да каже Бенков за тях - те само разпалваха недоверието му и една непрестанно нарастваща, мъчителна омраза към чуждия, опасен човек, който бе дошъл с някаква скрита цел. Архимандритът не се дразнеше от неговата враждебна недоверчивост и лошо скривана омраза, беше кротък, примирителен, предпазлив, пипаше с меки, търпеливи пръсти и незабелязано проникваше, настаняваше се във всички работи на общината. Той не се караше и винаги отстъпваше, но след време наново се връщаше там, дето искаше да проникне, да се наложи, и ако станеше нужда, пак отстъпваше, за да се върне по-късно отново. Той покори другите чорбаджии общинари най-напред с авторитета си като владишки пратеник и архимандрит, сетне те привикнаха да му се подчиняват - той никога не ги насилваше, никога не докосваше чорбаджийското им честолюбие, а те разнасяха из Преспа славата му на мъдър, сговорчив, благовъзпитан духовник. Те не забелязаха как цялата работа около строежа на новата църква мина в негови ръце. Той отиваше в Битоля при владиката и винаги се връщаше с успокоителни вести.
- Дядо владика пак е получил писмо от Цариград. Работата върви, там има негови люде! Няма да я изоставят. И време минава, но турците във всичко са бавни. Да не се отчайваме, има кой да се грижи в Цариград.
Така еднаж Климент Бенков, като изви ръка на хълбока си и се обърна към старците, без да погледне наместника, рече:
- Да се разбереме: ние ли тука, в Преспа, ще правим църква, или владиката и наместникът му ще ни я правят? Какво беше, какво стана! То нищо не става, виждам аз, но ето, владиката и тоя човек се разпореждат, а ние само чакаме и гледаме.
Това си беше и самата истина - владиката и наместникът му искаха новата църква в Преспа да се съгради по тяхна заслуга.
- Нели виждаш, Климе - казваха старците, - щом и владиката не може да извади султанския ферман за новата ни църква, как ще можем ние? Редно е най-сетне да се погрижи и владиката, а като ни извади ферман, пак ние ще си направим църквата.
Климент Бенков остана сам срещу всички тия люде. И нямаше как да се опълчи срещу наместника, нямаше в какво да го обвини. Времето минаваше, месеци след месеци, но за това бяха виновни турците, пашите и везирите в Цариград. Общинарите бяха се примирили, а и сред народа вън прегоря всяко въодушевление за новата църква. Потокът от подаръци и помощи спря.
Сякаш по-загрижен от всички, наместникът пак отиде в Битоля. Върна се след два дни и каза:
- Дядо владика получил ново писмо от Цариград:
- трябва да изпратим там осем хиляди гроша и ферманът е готов. Без рушвет не може.
Климент Бенков настръхна, но почака да види какво ще стане, с пламнали очи.
- Осем хиляди гроша - започна един от старците. - Ами какво ще остане за самата църква, колко пари още са ни останали...
- Иначе не може - отвърна наместникът. - Без ферман не може. Да го вземем еднаж, пък после ще бъде по-лесно да съберем пари. Преспанци са добри християни.
- Е харно, харно... Да изпратим в Цариград осем хиляди гроша.
- Не, не! - удари един път и още един път юмрук в коляното си Климент Бенков. - Как ще пратим тия пари, кому ще ги пратим? Лесно ли се харчат народни пари?
- Ами владиката бре, Климе... Той ще ги прати.
- Така не може! - викаше Бенков. - Ти можеш да пращаш r да харчиш, както си щеш, а това са народни пари за църква. Ние требва да знайме, требва да видим кой и кому ще ги даде тия осем хиляди гроша.
- Право е. Но кажи как ще стане.
- Как ще стане ли? - скочи Бенков. - Аз ще занеса тия пари в Цариград! Ще ида в Цариград, пък ще видим какво ще стане.
- Аха - смигна Аврам Немтур, та всички да го видят, - ще отидеш, ти, демек... Не е лошо да се поразходи човек до Цариград.
- Иди ти! - отвори широко очи Бенков. - Иди. И ще бъде по-добре. Ти по-добре от мене умейш да се разправяш с владици, да пуснеш рушвет в ръката.
- Аз не мога. Цариград е много далеко. Много пари ще ти са нужни да отидеш до Цариград и да се върнеш.
- Не... вие дайте ми само осем хиляди гроша, а за път аз ще си харча мои пари. Пък ще ти кажа, Авраме: върви ти, ако искаш. Или който и да е друг от нас, но да видим с очите си къде ще отидат тия осем хиляди гроша.
От някое време започнаха да се появяват по бузите му две кръгли, алени петна и сега тия две алени петна пламтяха на пребледнялото му лице. Той погледна изкосо наместника и кой знае как долови, че гъркът сякаш свали изеднаж някаква маска от лицето си.
- А - внезапно пристъпи направо към него Бенков, - разбираш какво приказваме, нели? Разбираш, виждам. Много се разтревожи ти, отче архимандрите. Не ти се иска да отивам в Цариград, а?
- Заето... заето... - проговори за пръв път гъркът на преспански. - Върви, върви...
- Чакайте, да видим, да помислим... Така изеднаж... - зачуха се гласове.
- Не искам да спирам кир Бенкова - продължи пак на своя си език наместникът, привел смирено очи, - не е лошо да попитаме дядо владика...
- Вие чакайте, помислете, питайте, пък аз ще вървя. Дадете ли ми тия осем хиляди гроша - добре. не ми ли ги дадете - тръгвам със свои пари. Искам тая наша работа да се свърши и добре е човек да отиде на самото место.
Климент Бенков седна на миндера и вече всички знаеха, че той ще пътува за Цариград. Тогава един от старците се опита да хитрува:
- Ти върви, Климе, пък ние после каквото похарчиш, ще ти платим, общината ще ти плати.
Бенков нищо не отговори. Обади се Аврам Немтур:
- Не, не... Ще му броим осем хиляди гроша и още хиляда гроша за път.
- Казах - смръщи вежди Бенков. - За себе си свои пари ще харча.
След двайсетина дни Климент Бенков замина за Цариград. Той се бави там близу четири месеца и нито еднаж не се обади през това време. Людете започнаха да го позабравят и се върна някак неочаквано. Донесе султански ферман за новата църква.
- Какво видех и какво патих - каза той в общината, - друг път ще ви разправям. Ето, отче архимандрите, ето фермана, прочети го да го чуем, ние сички разбираме по малко турски.
Ферманът мина от ръка на ръка - само писарят не се осмели да протегне ръка към твърдата хартия с грамаден султански герб - и пак се върна в ръцете на наместника. Той започна да го чете, всички слушаха. Като прочете наместникът и последната дума във фермана, Климент Бенков извади кесия от пазвата си, развърза я:
- Ето, връщам от общинските пари пет хиляди гроша. Пооблажих с три хиляди гроша само кятипите, да побързат; до пашите не стигнах и по-добре, че них с нищо не можеш да наситиш. Ето, преброй ги, Авраме, дали са пет хиляди. Връщам ги.
Станаха всички и отидоха в хукюмата, да покажат фермана на войводата. Той пое хартията, разгъна я и Целуна султанския герб. Прочете дума по дума полугласно фермана, целуна отново герба, сгъна внимателно шумящата хартия и улови брадата си умислен. Най-сетне каза:
- Добре, добре. Виждам, сполучили сте. Но, чорбаджилар, тук пише за една църква. Така ли е? А вие имате една църква и защо искате да строите втора църква?
Общинарите се спогледаха. Бенков едва-едва се усмихна и рече:
- Каймакам ефенди, във фермана пише за нова църква да строим. Построена църква нема защо пак да се строи.
- Така, така - поприглади брадата си турчинът, - така. Но вие оставете у мене фермана, аз ще помисля. И с кадията ще поговоря, да сме наясно. Грешка да не стане, чорбаджилар.
Като излязоха вън общинарите, Климент Бенков каза на Немтура:
- Ти ела утре пак тука, дай хиляда гроша на войводата и той ще ни върне фермана. Прибави и петстотин гроша за кадията.
Така и стана.
Прочете се ферманът и от църковния амвон, разгласи се из цяла Преспа. Беше посред зима, не беше време за строеж, но бяха нужни още много пари и всеки празник, след като дяконът прочиташе евангелието от амвона, подканяше благочестивите преспанци да подпомогнат общината за новата църква. И пак започнаха да се точат люде в общината, стари и млади, мъже и жени, с парили разни други подаръци за църквата.
IV.
Когато Стоян Глаушев отвори свой дюкян, взе в дюкяна и по-голямото си момче Кочо. Време беше момчето да помага на баща си и да учи занаят. Преди това Кочо ходи две зими да се учи на четмо и писмо при даскал Божин, но не научи много, едва да срича Светчето. Не го теглеше сърце към писмо и наука. В игрите и после в дюкяна на баща си показваше по-голямо усърдие - беше здраво, силно момче. Стоян започна да се заглежда и в по-малкия Лазар. Работата в дюкяна се разрастваше, Стоян имаше нужда от повече помощници.
- Какво ще прибирам в дюкяна си чужди синове - каза той на жена си. - Ето Кочо веке оставя духалото и се залавя за чуковете с другите калфи. Нужно ми е по-малко момче, да го замести на духалото. Какво ще търся чуждо, нека дойде Лазе.
- Не - отсече Султана. - Лазе наука ще учи.
- Ами стига му, ето и той две зими ходи при даскал Божина. Научи повеке от Кочо, чете като поп, стига му.
- Не. Той ще учи още. Наумила съм аз да влезе в елинското училище. Там по-голема наука се учи. Има време за дюкяна. Ти намери си друго момче за духалото.
Лазар беше по-слабичък, не беше много склонен към игри и лудории, нито към занаята на баща си, а Светчето и Апостолът бяха все в ръцете му. Някога дядо хаджи Серафим бе минавал и за учен човек, учил бе книга и бащата на Султана. Като си мислеше тя за дядо си, когото помнеше, и за това, което бе узнала за баща си, когото не можа и да запомни, във внушителния образ на единия и в скръбния образ на другия, както се бяха създали в душата й, легендата за тяхната ученост беше някакво сияние и то поддържаше нейната гордост повече от всичко друго, което знаеше и бе чувала за двамата покойници.
- Лазе ще учи - каза тя и при друг случай. -
Като излезе от даскал Божина, ще го дадем в елинското училище. Сичко ще изучи докрай!
- Поп ли ще го правим, какво? - отвърна Стоян. - Златен е занаятът ми, нели виждаш. И за децата ни ще има хлеб.
Той не настояваше за Лазара, колкото и да се възхищаваше от занаята си. И той, по своему, бе почувствувал тайнствената сила на науката, на книгата и писмото, когато Лазар сядаше да чете или пише: седнеш и говориш с книгата или тя ти говори и какви чудни, мъдри думи, какво изкуство да видиш името си, всяка своя мисъл сложена завинаги върху бялата хартия с красиво извити и завити чертички, да напишеш точно каквато и да е сметка и вече да не се боиш, че ще сбъркаш или забравиш! Но все пак не беше ли достатъчно това и какво друго имаше още след книгите на Лазара?
- Е, татко, науката нема край, за сичко има наука.
- Брей, брей! - чудеше се Стоян. - Е, харно. Правете с майка ти каквото знайте. Но ти, Лазе, не забравяй и дюкяна. Идвай да помагаш. Дюкянът ни храни, сине. А и там има наука, макар да не е като твоята.
Лазар отиваше и в дюкяна, когато нямаше училище - не бива да се губи време в празни игри и безделие. Даскал Божин отваряше училището си късно през есента и разпущаше учениците си към Гергьовден, когато те и сами започваха да го напущат, спирани от бащите си било по Дюкяните им, било за полска работа. В Преспа почти всеки стопанин имаше по една или няколко ниви или лозе в околностите на града. А в школото на даскал Божина се събираха повече деца на занаятчии, средна ръка люде или по-бедни. Чорбаджийските синове и внуци отиваха в елинското училище - то беше по-друго, друг ред имаше там. Хаджи Серафимовата внука и за това искаше нейният син да се учи в елинското школо: Лазар беше син на Стояна Глаушев, но той беше и правнук на хаджи Серафима.
В желанието на Султана да посвети по-малкия си син на науката, както тя я разбираше, имаше суета, но и почит, и възхищение - повече, отколкото в простодушието страхопочитание на Стояна към книгата и писмото. Имаше и много майчинска любов в това желание на Султана - любов прозорлива и грижовна: по-малкият й син беше по-слаб телесно и бащиният му занаят би бил тежък за него, пък и всеки друг занаят, дето беше нужна телесна сила. Лазар, от друга страна, беше надарен с по-голям ум, с повече душевни качества и Султана искаше да го изтръгне от средата на баща му и по-големия му брат, да го издигне по-високо. Тя нямаше определена цел - какво би могъл да стане Лазар, ако свършеше и гръцкото училище в Преспа? В най-добрия случай - свещеник или учител. Султана нищо повече не знаеше. Чувала бе, че имало училища и по други места, но не знаеше какви бяха те - сигурно като тия в Преспа. Най-важното беше Лазар да свърши гръцкото училище, а после - после той и сам ще знае как да си помогне, пък и в занаят да влезе, такъв учен, все ще му бъде по-добре.
Новият владишки наместник по едно време поиска да види училищата в Преспа. И, кой знай защо, не тръгна сам, а поведе и стария наместник, и други двама от чорбаджиите общинари: може би за салтанат или с други някакви намерения - никога не можеше да се знае какво мислеше всъщност - такъв човек беше той. Елинското училище се помещаваше в две стаи на долния кат на една частна къща - на горния кат живееха стопаните й. Четиримата гости влязоха в тясно, тъмно ходниче между двете стаи и веднага от едната стая излезе учителят да ги посрещне. Той беше дребен човек, сух и бледен, с глух глас и беше много изненадан, дори уплашен от това неочаквано посещение. никога преди не бе идвал в училището наместник или кой да е от общинарите. Колегата му в съседната стая, без да подозира нещо, продължаваше работата си: викаше с остър, писклив глас, а учениците му повтаряха в хор.
- Дойдохме - каза наместникът - да ви видим. Аз винаги съм се интересувал от училището. Вие тукашен ли сте, господин учителю?
- Заповядайте, заповядайте, ваше високо преподобие - отговори учителят също на гръцки, покланяйки се раболепно. - Не, не съм тукашен. Аз съм от Корча.
- Елин ли сте, или...
- Да... тоест... но, да, елин съм, ваше високо преподобие. Учил съм в Янина.
- Как сте попаднали тук?
- Ами сам дойдох... нали знаете... учител. Ходих по много места и като дойдох тук преди три години, попитах дали имат нужда от учител и ме назначиха чорбаджиите от общината.
- Но да влезем да видим, да послушаме как работите. Учителят даде път на архимандрита и влезе след него, плах и свит. Влязоха и останалите гости. Стаята беше мрачна, тясна, с нисък таван, четири или пет чина, дълги почти от едната до другата стена, запълваха стаята и едвам оставаше малко място за учителя отпред, към вратата. Гостите запълниха и това свободно място, та двама от тях трябваше да останат на вратата. По чиновете седяха притиснати едно до друго около двайсетина деца, които гледаха мълчаливи и слисани нечаканите гости. Учителят не знаеше де да покани гостите си, нямаше и стол да предложи на архимандрита.
- Не се бе зпокойте, господин учителю. Продължавайте работата си, а ние ще послушаме.
Тъкмо учителят се бореше със смущението си и се канеше да продължи работата си, отвори се вратата на съседната стая и се показа там другият учител - нисичък, тантурест мъж, с червендалесто, весело лице.
- А, дошли са чорбаджиите да ни видят - каза той на преспански и продължи свойски: - Аз пък се чудя, като чух... Харно, харно, да ни видите как се мъчим.
Архимандритът се обърна към него с леко приподигнати вежди и му каза тихо, с вледеняваща учтивост:
- Влезте си, господин учителю, ще дойдем и при вас, влезте си. И после - не се сдържа той, но без да повиши тон - в едно елинско училище трябва да се говори само на елински, нали? Бъдете така любезен, влезте си, ще дойдем и при вас.
Учителят не се смути никак - лицето му остана все тъй червендалесто и весело.
- Заповядайте - обърна той на гръцки, - добре дошли! Тия почтени люде са тукашни и не разбират гръцки, ваше високопреподобие.
Той влезе в стаята си.
Още като влязоха в тясното, тъмно ходниче, върху бялото лице на владишкия наместник се спусна сянка. Сега, като слушаше той глухия глас на дребничкия учител и отговорите на учениците му, тая сянка все повече се сгъстяваше. И въздухът в стаята беше задушлив, напоен с тежка смрад, та наместникът, колкото и да беше търпелив, не можа да се задържи по-дълго тук. Той поразпита няколко от децата за уроците им и каза на учителя:
- Вие продължавайте. Ние ще минем в другата стая. Съседната стая беше още по-мрачна, в нея беше още по-претрупано с ученици и чинове, въздухът - още по-тежък и смрадлив. И тук гостите не се задържаха много. Двамата учители излязоха след тях да ги изпратят. Наместникът се спря в малкото ходниче, близу до външната врата, за да го облъхне студеният и свеж въздух отвън. Той се задушаваше и от гняв, който едвам-едвам сдържаше.
- А вие откъде сте? - попита той червендалестия учител. - Къде сте се учили?
- Тукашен съм, ваше високопреподобие. Аз съм влах. Преселени сме тук от Москополе. Учих в Битоля и от дванайсет години съм учител.
Наместникът едвам го изслуша и се обърна към двамата учители нервно, нетърпеливо:
- Не ми харесва училището ви! Училище ли е това мръсно подземие? И сигурно никой не е идвал да види как работите. Вие сте останали много назад. Това аз няма да оставя така. Сбогом, господа.
- Ние не сме виновни - започна след него червендалестият учител, изпращайки го през двора до портата. - Ние се трудим, колкото можем. Аз съм учил при даскал Панайотис. За училището, вярно, същинска пещера, но за него се грижат чорбаджиите, общината, ние нищо не можем да сторим, не зависи от нас.
- Сбогом, сбогом - прекъсна го архимандритът и излезе на улицата, следван от другарите си.
Запътиха се към училището на даскал Божин, към една от крайните махали на града.
- Ето тук - каза старият наместник и побутна една притворена порта. Дочуваше се напевна, многогласа врява.
Училището беше до самата порта, ниска, приземна постройка; преди, види се, е служила за плевня или нещо подобно. Нататък се виждаше дълъг тесен двор и в дъното му - стара, прихлупена къщурка. Вратата на училището беше затворена и пред нея се навъртаха няколко кокошки. До вратата зееше малко прозорче с дървен капак, отворен до стената, и там стоеше един петел, горд и умислен. Беше доста късно следобед, дворът тънеше в сянка, късият зимен ден вървеше към своя край, та кокошките чакаха да се освободи жилището им, за да се приберат за през нощта. Петелът се разкудкудяка тревожно, хвръкна с неистов крясък през главите на четиримата гости, разбягаха се из двора и кокошките му. Бялото лице на архимандрита се разведри от весела, малко учудена усмивка. Той бутна вратата. Облъхна го топъл нечист въздух, той присви устни и прекрачи високия праг. Последваха го и другарите му. Напевните детски гласове се засилиха още повече. Край стената срещу прозорчето седеше кръстато на ниско миндерче даскал Божин. Той беше толкова изненадан от неочакваното посещение, че гледаше изпод вежди гостите си и не се сещаше да стане, да ги посрещне. Между пръстите на дясната му ръка, както я бе дигнал във въздуха, проблясваше игла и едър, кръгъл, излъскан напръстник, а в скута му, свита под коляното, се виждаше недовършена шаячна дреха, която учителят шиеше.
- Добър ден, кир даскале - поздрави наместникът на гръцки.
Учителят нищо не отговори, а забоде иглата и остави дрехата встрани на миндерчето.
- Гости ти идем, даскал Божине - каза старият наместник.
- Добре дошли - отвърна неохотно даскал Божин, провеси нозе с дебели вълнени чорапи, надяна изпомачкани калеври и стана.
- Не се безпокойте - усмихна се наместникът. - Ние само така, да погледаме.
Даскал Божин го гледаше мълчаливо, с уморени очи изпод побелели, рунтави вежди и едрата му глава с голо теме беше леко наклонена над дясното му рамо - както бе свикнал от дълги години да следи бодовете на шивашката си игла. Сетне той проследи погледа на архимандрита и сам огледа школото си. Затъмнило се бе още повече под ниския покрив в късния следобеден час. от друго едно съвсем мъничко прозорче в дъното на помещението се струеше мътна, загаснала светлина. Ниско долу, върху малки триножни столчета или пънчета и дъски, дори и направо на пръстения прашен под, седяха около тридесетина момчета по на десет до петнайсет години, разделени на няколко групи, и сега, пред гостите още по-усърдно учеха и повтаряха уроците си с тихи, напевни гласове, които се сливаха по групи, преплитаха се и час по час някой прозвучаваше през другите, за да се покаже:
- Яко-яко-же... Бог наш... Ма-ма-матер Бо-Божия...
- А-а-Андон - Ба-ба-Баде - Ви-ви-викаше - Ги-ги-Глигура - Да-да-даскало - Е-ела - Жи-жи-ти - Здраве...
Сричаха и пееха учениците и току поглеждаха изпод око крадешком гостите. Почти край всеки ученик се виждаше дъно на счупена стомна или бардуче с пепел и загаснали вече въглени - всеки ученик сам се грижеше за отоплението си. На дървени колчета по стените висяха торбите на учениците за книгите и храната им - те стояха тук от ранна сутрин до късно следобед и заедно обядваха. Всеки ученик плащаше на учителя си по шестдесет пари на месец, а му отделяше по нещо и от храната си, и от топливото си. Той им показваше как да се учат, какво да четат и пишат и те се учеха, четяха, пишеха, а той в същото време шиеше някой гайтанлия джамадан или потури. На стената до одърчето му стоеше изправена дълга черничева пръчка, с която учителят стигаше ленивеца или немирника и в най-отдалечения ъгъл на школото. Там имаше и други, няколко по-къси и по-здрави пръчки за по-осезателни наказания, там беше и "валаката" - нарочен уред, в който се връзваха нозете на най-дебелоглавите ученици, та можеше удобно да се шиба по стъпалата. Между гъсто насядалите ученици крачеше като щъркел през мочур едно дванайсет-тринайсетгодишно момче, височко и бледо, с голямо чело и живи, умни очи; то се привеждаше към една или друга от групите и поправяше грешките на другарите си. Това беше Лазар Стоянов Глаушев - най-новият помощник на даскал Божин.
"Ко-ко-ко-ко!" - скочи пак петелът на прозореца до вратата, тръскайки червения си гребен.
- Ишу! - замахна свенливо с ръка даскал Божин и нетърпеливият петел отскочи навън.
Тънка, недоловима усмивка потрепна по алените устни на владишкия наместник. По ниските почернели греди на покрива ясно личаха следи от кокошките, които нетърпеливо чакаха вън да се освободи школото.
- Лазаре - повика даскал Божин помощника си, - ела да прочетеш от Апостола.
Другите ученици веднага затихнаха с видимо облекчение и ококориха насам любопитни очи, Лазар Стоянов се приближи с тежкия, подвързан с дърво и кожа Апостол в тънките си ръце и чинно го подаде на архимандрита.
- Отворете, дето искате - рече смирено даскал Божин.
Старият наместник се притече на помощ на архимандрита, отвориха дебелата книга и я върнаха на Лазара. Той я пое с две ръце и спусна клепки над пожълтелите страници, изправен като свещ, съсредоточен и тържествен пред тайнството, което започваше. Гласът му прозвуча свободен и топъл, той изричаше ясно всяка дума със сдържана и толкова по-внушителна пламенност. Владишкият наместник слушаше с наслада тоя още незакрепнал глас и се взираше в лицето на четеца, озарено от смирено вдъхновение. От едното око на даскал Божин потече сълза от умиление и гордост.
Лазар млъкна и дигна очи към наместника - да продължи ли?
- Как се казваш ти, дете мое? - попита наместникът на гръцки.
Лазар не разбра въпроса му. Намеси се старият наместник:
- Чие дете си ти, как се казваш?
- Лазар. Баща ми е Стоян Глаушев, казанджията.
Архимандритът го погали по главата и го гледаше замислен.
"Ко-ко-ко-ко!" - кацна отново петелът на прозореца Лазар мълчаливо го прогони.
Архимандритът се усмихна, огледа още еднаж школото и се обърна към даскал Божина:
- Убаво, убаво - започна той на преспански и продължи на своя език: - Много хубаво е тук, продължавайте, ние само така, да ви видим. Сбогом, господин учителю.
Даскал Божин едва сега посегна да обърше сълзата си и нищо не отговори. Веднага щом си отидоха гостите, той викна на учениците си:
- Ха бре, магарета, вървете си сега, че късно стана! И утре сички навреме, чувате ли? Само да ми закъсней некой - ей я пръчката!
Последна промяна geri на Пон Юни 02, 2008 9:43 pm, променена общо 1 път
|
Влез
Регистрация
Търсене
