Железният светилник - Хаджи Серафимовата внука
IX.
Една сутрин, тъкмо излизаше Стоян от плевнята, Султана се показа на чардака и застана край оградата, скръстила ръце на гърдите си, а лицето й беше много бледо.
- Добрутро - поздрави я той и продължи накъм портата.
Тя не отговори на поздрава му, а подвикна:
- Ела тук. Ела по-близу.
Той се приближи весело, хитро усмихнат, но като се спря и дигна очи към нея, усмивката изчезна от лицето му. Тя стоеше горе с очи, втренчени негде над главата му, и рече с тих, но ясен глас:
- Ти не си ли чул какво се говори за нас из града?
- Чул съм. Те се ме закачат.
- Кои?
- Сички. Викат ми чорбаджи Стоян. И още: зет на хаджи Серафима.
- А ти?
- Аз... нищо - отговори Стоян колебливо, но изведнаж се реши: - Каквото кажеш ти, това ще бъде.
Във втренчените й очи просия мек, топъл блясък и тя каза:
- Харно. и така да знайш: това ще бъде. Харно помни - додаде тя развълнувана, - дума си ми дал!
Същия ден дойде общинският слуга и Султана излезе да чуе какво ще й каже.
- Викат те в общината наместникът и общинарите.
- Нема да дойда - отговори тя с пребледняло лице и сърцето й сякаш спря да тупти от страх и от решителност в същото време. - Нема да дойда! Не съм ни парясница-, ни помощ прося, ни ще се съдя с некого, ни ще деля имота на хаджи Серафима. Така ще им кажеш. И кога е било то, мома като мене да излиза пред общината...
Малко по-късно слугата пак дойде:
- Ако не се покориш, общината ще се откаже от тебе и ще те прокълне.
- Кажи, ти знайш: какво искат от мене?
- Прибрала си невенчан мъж, целият град се бунтува.
- Бог сичко вижда и нека ме съди според както съм заслужила. Ако се откажат те от мене, аз се оставям на бога.
От очите й бяха потекли сълзи, но тя не подигна ръка да ги обърше. Слугата си отиде с наведена глава, а тя затвори портата след него и здраво я залости. Сега тя беше сама срещу всички, негде зад нея беше Стоян, но трябваше тя да брани и него. Не се уплаши хаджи Серафимовата внука, сълзите така и си засъхнаха по бузите й.
Рече Султана, че се оставя в ръцете на бога, но не й беше достатъчна нейната вяра и се боеше да не греши, да не сгреши още повече. По това време в Преспа живееше престарял свещеник, дядо поп Данаил. Той бе станал свещеник от любов към ближния и целият му дълъг живот беше потвърждение на тая любов в неговото чисто, човешко сърце. Християнският народ живееше от векове в тежка неволя, под турско иго, и люде като поп Данаила му бяха опора в тъмнината робска. Дядо поп Данаил не беше се научил да чете по елински в църквата и дълги години четеше само на славянски или на прост народен език, та като узна за това гръцкият владика в Битоля, опита се със строги, груби думи да го накара да научи неговия език, който бил език "благословен от бога". Дядо поп Данаил му отговори:
- Сички езици са от бога. Харно е и много е харно човек да знай и елински, и секакви други езици. Аз съм стар веке, за да се уча, късно е за мене, но като чета в църквата на славянски и на простия наш език, народът разбира словото Христово и нищо нема да разбере, владико свети на твоя език, който му е чужд и непознат. Не ме съди, че съм недостоен свещеник, защото аз, грешният, служа на бога правилно.
Владиката го прогони на стари години от църквата. Но дядо поп Данаил беше наистина благочестив човек и простият народ не го изостави. Викаха го да изпълнява разни треби вън от църквата, умееше той да чете "за здраве" от някакви стари книги, мнозина отиваха при него за поука и съвет. При него отиде и Султана. Изповяда му се тя от сърце, а той дори се възхити от нейния ум и от добрата й воля.
- Не си прегрешила с нищо божия закон, чадо мое - каза й старият свещеник. - И не се бой от людското злоезичие и завист, както и аз не се убоях, когато и владика чак ме поруга. Готви се ти да получиш благословия за това, което така мъдро и честно си наумила: щом минат Христовите празници, както е църковен ред и закон, аз ще ви венчея с твоя избраник по разум и сърце.
На връщане Султана мина през града с изправена глава и с прояснено лице, та тия, които я срещаха, чудеха й се и никой не посмя да й подхвърли ни половин нередна дума.
До Великден оставаха още две седмици и Султана се зае да изчисти къщата - оная, здравата част, дето живееше с баба си хаджийка. Изнесе всичко вън, на слънце, изми, изпра, изтупа и проветри, вароса стените, а отвън, около прозорците, и долу, на един аршин от земята, нашари с широка ивица синя боя; дъските по стаите, по чардака изтри със счукана керемида, та светнаха от чистота, като да бяха мазани с жълт анадолски восък. Цялата къща се поднови, отвори се, задиша с чист, здрав дъх. Не беше това само за Великден - Султана се готвеше за сватбата си. Като изчисти и прибра отново всичко, тя извади цял такъм шаячни дрехи - потури, джамадан, салтамарка и вълнен тъмночервен пояс - и ги даде на Стояна:
- Иди да ги облечеш в плевнята, пък ела после да видя как ти стоят, какво им липсва, че отдавна не са носени и не са по твоя мерка.
Тия дрехи бяха останали от дядо й, от младите му години чак, но бяха още здрави, от домашен шаяк, боядисани с орехови люпки. В сандъците си тя пазеше и други дрехи - от дядо й, от баща й, копринени антерии и копринени пояси, - но те не бяха тъкмо сега руба за Стояна Глаушев. Като се върна от плевнята, той беше пламнал от смущение, от детинска радост и сякаш беше нов някакъв човек. Султана го разгледа от всички страни, забеляза де да отпусне - у, какви широки бяха рамената му, салтамарката стърчеше отзад! - забеляза де да пристегне и го накара отново да съблече дядовите й дрехи, за да ги постъкми за него.
- От тебе искам - каза му тя - да си купиш само фес и кондури. Да се подновиш за нов живот.
Не беше лесно за Стояна да намери фес по мярка за главата си. Върна го еднаж Султана в чаршията да си вземе по-голям фес, върна го втори път - да го удари на калъп с най-голям номер. Колкото беше неопитен Стоян в тия градски работи, толкова беше и замаян от радост, та дълго го учи Султана да обува и кондурите си - коя кондура беше за лявата и коя за дясната му нога.
На Томина неделя следобед дойде дядо поп Данаил и ги венча. Той не дойде сам, а доведе и малка дружина мъже, жени, деца - свои роднини и приятели, насъбраха се и съседски деца. Старият свещеник каза:
- Ето ти, Султано, кум и стари сват, зълви, девери и сватове, да не сте сами в тоя пресветъл за вас ден. Не бойте се, чада мои, бог е с вас, ще пукне дяволът проклети, ще се обърнат към вас сърцата на сички добри люде, както са чисти и добри вашите сърца. Мълчи и ти, бабо хаджийке - обърна се той към Султанината баба, която и сега продължаваше да мърмори недоволна. - мълчи, радост е влезла в къщата ти, радвай се и весели се.
От селските люде на Стояна бяха дошли само майка му и Благуна. застарялата вече селянка - Стояновата майка - все току си поплакваше от умиление.
Дядо поп Данаил извърши венчавката със смирена тържественост и прочете всичко по книгите докрай. Сетне Султана изнесе вино и ракия, а Стоян вървеше след нея в новото си градско рухо, с червено, влажно лице, като лъснат бакър. Гостите пиха и скоро се разотидоха. Вечерта над разкривените стрехи на хаджи Серафимови я дом запуши втори кумин. Младоженците бяха се прибрали в своя, отделна стая.

X.
Женитбата на хаджи Серафимовата внука и Стоян Глаушев от село Гранче беше голямо събитие в живота на града. От дълги години животът на преспанци течеше като тиха вода по определено, открай време издълбано корито и не се помнеше вече водата да е прииждала буйно, да е надхвърляла високите брегове. Далечното минало беше приказка или песен за било и небило, за мъртъв и погребан вече живот, мъгляв спомен, потиснати копнежи и безнадеждна тъга. Минали бяха векове и всеки нов ден приличаше на отминалия, тоя малък свят беше заключен здраво в начупения кръг на околните планини, рядко се случваше да потрепне по гладката повърхност на тихата вода бледо отражение на далечен пожар, да я раздвижи внезапен, долетял отдалеко вихър или някоя дръзка ръка да счупи с камък сивото й огледало.
Тоя път хаджи Серафимовата внука хвърли камък в тихата вода. Смелата постъпка на Султана предизвикваше безсилната злоба на всички, които отдавна бяха загубили всякаква смелост. нейната самонадеяност предизвикваше неподозирана ярост в тия, които никога не са имали своя свободна воля. пренебрежението към установения от векове непокътнат ред в отношения, обичаи и нрави, в наготово приетите схващания за морал и чест хвърляха в тревога тия, които се бояха от всяка промяна; и най-сетне, храбростта й да защити открито своето право на живот, на лична свобода предизвикваше жестокостта на всички лицемери, които се задушаваха под тежестта на оковите, що сами си бяха надянали. Всички тия люде нямаха друго оръжие освен злия език и злия присмех.
Рано на другия ден след венчавката й Султана забеляза, че край полусрутената стена, която отделяше съседната градина, се навърташе съседката Николица и назърташе отсам, дебнеше нетърпеливо. Султана виждаше, че Николица търсеше нея, и си стоеше вкъщи. Но съседката, загубила търпение, почна да вика:
- Султано, Султано мори, излез де, излез да те видя! Султана излезе на чардака.
- Какво чувам, Султано, сватба сте имали, невеста си станала - продължи Николица. - Казват ми, пък аз не вервам. Как може сватба, пък ние, дето сме, кажи го, в един двор и стари съседи, нищо да не видим, нищо да не чуем, ни свирка, ни песни, ни хоро, както му е ред. тя, казвам, Султана, първо венчило, мома, ех, минали са повечко годинки, но не е парясница или вдовица, или пристанала, та да се крие и срамува, такъв й бил късметът, не беше тя за тоя човек, гледам, върти се из двора селянин, а тя, каквато е, Султана, казвам...
Лееше се поток от думи през порутената стена, думи бодливи, зли, всяка като удар, да засегне, да заболи, Султана слушаше мълчаливо и като дочака една малка пауза, докато Николица си поемаше дъх, каза с твърд глас:
- Това ли искаш да ми кажеш, Николице? Хайде, друг път ще си поприказваме повеке. Бързам. Много ти здраве.
Вратата на чардака хлопна и заглуши отново извилия се глас на съседката.
Обичай беше да се отива у младоженците в понеделника след сватбата на "блага ракия". А се говореше из града, че хаджи Серафимовата внука живеела със съпруга си още преди да се венчеят. Скоро-скоро следобед в двора се проточи редица от жени, предвождани от една далечна роднина на Султана. И започнаха те още от вратата, засмени до уши, сякаш от съчувствие в радостта на младата невеста:
- Хайде хаирлия! Да сте живи! Де ти емладоженикът, да го видиме? Ти не ни покани на сватбата си, а ние сами идваме! Хаирлия! Хаирлия! Да се затрият лоши люде, какво ли не приказват...
Насядаха свати, една до друга на миндера, като чавки на стряха, засмени, а очите им шарят, оглеждат, и започнаха отдалеч, умилквайки се, разнежени от доброжелателство, но като се надпреварваха една през друга, бързо стигнаха до истинската си цел:
- Дойдохме да ни почерпиш с блага ракия, Султано.
- Да ти видим лицето.
Султана стоеше права срещу тях, чакаше да свършат и да си вървят. Те не искаха да спрат - злоради, доволни, че бе успял планът им, че бяха я заварили неподготвена.
- Човек за една чест живей.
- Честта на жената, това е...
- Благата ракия.
- И да си пази скута... хи-хи!
- И да покаже чисто чело, когато му дойде времето.
- Хайде, Султано, давай ракията. Много ли е блага, а?
- Ама и зетят требваше да бъде тука. Де е избегал, де се е скрил, боже...
- Гледам го оня ден, вратът му, ей такъв дебел и червен, червен. Ти, Султано, доста почака, но барем дочака.
- Здраво нещо, големо, селско... хи-хи!
Султана стоеше срещу тях и все повече бледнееше. Сетне отеднаж лицето й пламна в ярка червенина. И тъкмо понечи да заговори, всичките свати зяпнаха, ококориха очи срещу нея, нетърпеливи да чуят какво ще им отговори.
- Аз се срамувам от това, което ми говорите - рече тя. - Вие не се ли срамувате?
Настъпи късо мълчание. Една-две от жените страхливо се размърдаха на местата си. Султана продължи, а по челото й избиха ситни капчици пот:
- Дошли сте да ми искате блага ракия. Немам блага ракия. Немаше кой да ми я приготви. Аз ли требваше, та сега да ви наливам в големи чаши? Ето баба ми, нели я виждате. Нема кой да ме отсрами пред такива като вас. Дошли сте да ми се порадвате, а? Чакайте, сега ще ви зарадвам. Чакайте, сега ще се върна.
Султана излезе. Сватите останаха сами, започнаха да се пулят една в друга, да кривят вратове, да клатят глави една срещу друга, а една в ъгъла започна да под-смърча разтъжена. Султана се върна в стаята, преди да успеят сватите да се съвземат. Тя бързо раздипли пред очите им брачната си риза - бяла, с копринени кенари, със ситни дантелки по краищата - и както беше бяла като сняг и чиста, ясно личеше на единия й край аленото цвете на девствеността.
- Тъй, тъй - започна една от сватите, - нели казах аз, Султана...
- Доста - прекъсна я хаджи Серафимовата внука. - Видехме се и се чухме. Сега станете и си вървете. Вървете сега и разправяйте из града какво сте чули и видели.
Тя отново бе побледняла, ръцете й трепереха и накрая не можа да се въздържи:
- И пазете добре своите си щерки!
На другата сутрин пък дойде общинският слуга.
- Ще дойдете - каза той на Султана, - ще дойдете ти и... и... твоят човек в общината днеска следобед, преди клепало.
- Пак ли? Сега пък защо? И после, моят човек е на работа. Ще се върне късно.
- Ще му пратиш хабер да си дойде по-рано.
- Е, защо ни викат?
- Реши се да платите десет гроша джеза.
- Това ли? Ами да ти дам десет гроша да им ги занесеш ти.
- Аз ли! Ти какво си мислиш... Ще дойдете вие двамата, ще си платите джезата и ще ви се говори нещо. Ама да не ме караш да идвам пак, чу ли?
До обед Султана ходи все замислена из къщи. Около час време преди да бие църковното клепало, тя извика от махалата едно момченце, обясни му как да намери Стояна в чаршията и го изпрати да му каже веднага да си дойде вкъщи. Докато чакаше мъжа си, тя извади от сандъка зетьовското му облекло - потурите, джамадана, салтамарката, пояса, новия му фес, донесе и новите му кондури. Стоян дотича запъхтян, уплашен. Като видя, че невестата му е жива и здрава, че нищо не се бе случило, той въздъхна:
- Уф, аман веке... Измъчиха ме. Какви люде!
Граждани уж...
Султана не се спря да го разпитва - знаеше какво ще чуе, пък и нямаше време.
- Ела да ти полея, да се умиеш - каза тя.
Сетне му подаде да облече новите дрехи, помогна му да навие новия пояс, сложи му и феса на главата. Изгледа го, премери го от глава до пети, влезе бързо в съседната стая и се върна с пълна шепа медни и сребърни пари.
- Де ти е кесията? Нели ти дадох вчера една кесия, да я имаш за пари.
- В другите, старите ми бечви - отвърна Стоян и се спусна да вземе кесията.
- Ето Тука - продължи Султана, - между тия бакърени и сребърни пари има и една жълтица. Прибери ги сичките в кесията, вържи я и сложи я в пояса. Така. Сега слушай и помни добре какво ще ти кажа: викат ни и двамата в общината. Ти ще отидеш сега, ти си мъж, а пък аз немам никаква работа там. Общината е близу до църквата, ще попиташ, ще ти кажат. Там е наместникът и некои от чорбаджиите, може да са и сичките общинари там. Ще влезеш при них и нема да се боиш. Ще целунеш ръка на наместника; той е най-главният и е наместник на владиката. Слушай добре по-нататък: преди да ти кажат те нещо, ти ще побързаш, ще извадиш кесията и ще я пораздрънкаш, да се види, че в нея има повечко пари. Ще извадиш жълтицата, ще я подадеш на наместника и ще кажеш: ето, отче, давам тая жълтица от сърце; ожених се и я давам за църквата. После каквото и да ти кажат, може и да ти се карат, ти си мълчи и накрая кажи: прощавайте, сбогом. Ще слушаш и ще си мълчиш, че може да сбъркаш нещо. Хайде сега, върви и не бой се от нищо.
Стоян я слушаше учуден, сетне тя му заприлича на майка му и на сестра му Благуна, които често му се караха и го поучаваха, когато беше малък, и това му се видя смешно. Той се ухили. Султана сега му се виждаше смешна и по-мила със строгите си очи и тъй малка, нежна, хубава с белия си тюлбен на главата, с блестящи пулейки по краищата му. Стоян й се усмихваше разнежен и несъзнателно протегна ръце към нея.
- Не чуваш ли какво ти приказвам? - перна го по ръцете тя.
- Чувам, чувам...
- Запомни ли добре какво ти казах?
- Чувам... Запомних, запомних добре. Само че... мене хич не ми се ходи там при... владиката, но... щом казваш... Отивам, отивам, не се сърди.
Колебанието му скоро премина и Стоян тръгна към общината с лекомислието на нищо неподозиращ наивник. Едва пред самата сграда, дето се помещаваше канцеларията на църковната община, той се посепна и на лицето му се изписа смешна детинска радост.
В широката стая, с миндери край трите й стени и с прозорци един до друг, го въведе общинският слуга и като че ли той пръв започваше да го съди, каза надуто:
- Ето го новия преспански зет.
- Да, аз съм - усмихна се тъй, в пространството, Стоян Глаушев и веднага бръкна в пояса си, да извади кесията.
Той забеляза на миндера насреща един не много стар свещеник с бледо, сухо лице, с рядка брадица, а пред него беше сложена ниска масичка. Това беше сигурно наместникът, а Стоян си бе мислил, че е стар, с бели коси и дълга до пояса бяла брада. В стаята плаваха и се люлееха кълба тютюнев пушек и през тях -Стоян видя по миндерите десетмина, повечето стари люде, насядали прилично, с чибуци и броеници, с различни лица, но всички го гледаха еднакво чужди, намусени, строго, отдалече. Общината беше в пълния си състав - може би поради важността на въпроса, или пък от преголямо любопитство към дръзката хаджи Серафимова внука. Неочаквано Стоян забеляза познато лице: встрани, близу до вратата, седеше вуйко Тасе - по-намусен, по-недостъпен от всички насядали тук люде. Стоян се зарадва, като го видя - свой между чуждите: нали беше вуйко на Султана, - и дружелюбно го поздрави.
- Как си, вуйко Тасе?
Вуйко Тасе смръщи още повече вежди и презрително наведе глава. Той не беше член на общината, но бе дошъл като близък на подсъдимите и с чувство на засегнат, на пострадал и на обвинител. Стоян се смути и се заозърта - нямаше ли тук никой, който да го подкрепи? На другата му страна, пак близу до вратата, седеше млад, дълъг и сух човек, цял извит, от петите на дългите му нозе до провисналия отпред на феса му пискюл, над ниска маса; дългите му лакти стърчаха далеко навън и пишеше, пишеше, като че ли беше осъден вечно и безспирно да пише. Стоян дигна от него отчаяния си поглед и тогава видя съвсем близу дядо поп Данаил, седнал на ниско столче до масата на общинския писар. Стоян се втурна към стария свещеник и понечи да целуне ръката му, зарадван, развълнуван.
- Не, не - отклони го кротко, услужливо дядо поп Данаил. - Първо там, целуни първо ръка на наместника. И полека, полека, не се плаши, нема нищо.
Стоян целуна доста непохватно ръка на владишкия наместник и се изправи до масичката пред него. Така: първото нещо, да целуне ръка на наместника, значи, свърши; сега - второто. Стоян извади кесията, развърза я, но забрави да я раздрънка, извади жълтицата и я сложи на масата:
- Ожених се и ето, тая жълтица за църквата.
- Бре! - чу се глас в широката стая.
За една минутка в стаята се чуваше само острото скърцане на писаревото перо. На масичката пред наместника кротко сияеше златната пара, като случайно попаднало там слънчево петно. Стоян веднага забеляза как един дребен старец, седнал цял като малка купчина на миндера до наместника и само едрата му глава тежеше нанапред под нисък тъмноморав фес, му направи знак, с дългата си броеница в ръка, да се дръпне по-назад и се чу неочаквано дебелият му кънтящ глас:
- Застани там, към вратата. Сички да те виждаме. Стоян се поогледа плахо и се дръпна чак до вратата.
- Де е жена ти? - попита го наместникът и не сваляше очи от него. - Ние ви повикахме и двамата.
- Тя нема никаква работа тука - отговори Стоян с думите на Султана. Сетне си спомни, че тя му каза нищо да не говори, и стисна устни, като се закле вече да не проговаря.
- Как нема никаква работа тука! - продължи наместникът. - Вие сте и двамата виновни пред църквата и общината. Общината се грижи за всички благочестиви християни да изпълняват закона и да живеят честно. Вие, безумни, се отлъчвате от стадото. Венчали сте се без позволение от общината, от църквата. Преди да се венчеете, ти дълго си живеял в дома на младоженката. Кажи, верно ли е това? Стоян мълчеше.
- Кажи де, или не ти се приказва по тая работа - обади се друг от общинарите и продължи: - Тука сичко ще си кажеш. Нищо нема да криеш. Ние знаем, че си живеял там. Ами вие срещахте ли се, такова... тя идваше ли при тебе, или ти... тъй де, нели се сещаш...
Стоян продължаваше да мълчи. Но той смътно чувствуваше, че тия люде искаха да го обидят, да го унижат, да натиснат главата му в земята, да го принудят да говори за неща, за които не се говори пред други, пред чужди люде. По врата, по лицето му започна да пълзи червенина, в очите му напираха сълзи.
- Ти мълчиш, значи, чувствуваш се виновен - каза наместникът и се изправи, като че ли се готвеше да стане. - Ти и жена ти сте извършили голем грех и сте показали непослушание.
- Аз живеех в плевнята - сякаш изведнаж се досети да се защити Стоян.
- Така - кимна му наместникът. - А после?
- После... нищо.
- А, нищо, значи.
- Нищо.
Чу се тих, сподавен смях.
- Не можеш да се оправдаеш, момко - поклати глава наместникът. - А който стори грех, ще си получи наказанието. За това, че сте се венчали без позволение, общината ви налага десет гроша джеза.
- Ама това ли било? - зарадва се Стоян на тая бърза развръзка и дори се усмихна, извади наново кесията и започна да рови в нея. Освен парите, които му даде Султана, в кесията той имаше и двайсетина гроша свои пари. - Ето, ето... Щом е за десет гроша...
Той сложи на масата парите и пак се отдръпна към вратата. Наместникът погледна купчинката пари, като да ги провери с очи, и отново дигна строго лице към Стояна:
- Това, с джезата, едно. Сега друго: ние научихме, а и ти сам призна с мълчанието си, че преди да се венчеете, ти и сегашната ти жена незаконно сте...
- Преподобни отче, и вие, почтени старци и чорбаджии - чу до себе си Стоян гласа на дядо поп Данаила, - защо мъчите тоя невинен като овчица млад човек, той е чист като агнец, аз знам добре това. Ако има некой виновен в тая работа, това съм само аз и мене ще съдите вие.
- Ти после, дедо попе - направи му знак с ръка наместникът и додаде сърдито: - Потърпи, ще дойде и твоят ред.
Настана мълчание. Тогава Стоян тихо повтори думите, които сякаш му подсказа старият свещеник като най-точен отговор:
- Защо ме мъчите вие, стари люде?
И пак настана мълчание. Дребният старец, който седеше до наместника, размаха към Стояна броеницата си и рече с кънтящия си глас:
- Ха си върви, върви си, момко. Стоян понечи да си тръгне, но се сети за поръките на Султана, обърна се пак към старците и каза:
- Прощавайте. Сбогом.
Като излезе вън, пред него се изправи общинският слуга. Едва сега избухна Стоян, огорчен, разтъжен:
- Ама какви люде сте вие гражданите бре, какви люде сте! Уф!

XI.
Стоян Глаушев доста време живя между преспанци като чужда птица в чуждо ято. Те не искаха да приемат лесно в средата си неканения пришълец, който с женитбата си така бързо и така дръзко си извоюва правото на техен съгражданин. Така пред него се разкриваше обратната страна на един живот, който бе го привличал с голяма сила. Но въпреки огорченията и разочарованията, които му поднасяше новият му живот, той се прилепваше все по-плътно към него. Притегателната сила на града не отслабваше, съсредоточена сега в Султана, в новия му дом - Султана, неговата невеста, най-хубавото чудо на негостолюбивия и толкова хубав град! Тъкмо това никак не можаха да му простят преспанци, че се ожени за хаджи - Серафимовата внука, а ето такова едно невероятно чудо бе станало и беше толкова хубаво! Стоян бързаше, колкото можеше, да се пограждани, за да не привлича постоянно върху себе си завистта и злобата на лошите люде, а родното село оставаше все по-надалеч, в спомените му. Понякога, в минути на горчива обида, той се връщаше в мислите си към родното село, при майка си и сестра си Благуна, при воловете и в широкото поле. тия завръщания ставаха мъчителни и засилваха тъгата му по нещо голямо и най-важно, но и неясно в съзнанието му, може би нещо, което би било съчетание между хубавото в родното село и хубавото в града. Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли - редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато? Скоро след сватбата на Султана някак набързо, за ден, два умря баба й, старата хаджи Серафимица. Стоян, като видя мъртвата, каза философски:
- Вчера - сватба, днеска - смърт.
И му беше тежко, че беше именно така в живота, тъжно му беше и за умрялата бабичка. После, когато започнаха да идват жени от целия град с китки и свещици за мъртвата, като ги чуваше с какви добри думи утешаваха Султана, макар да се виждаше, че тя не скърбеше много за баба си, Стоян не знаеше как по-добре да посреща и изпраща всички тия добри жени, та стана нужда жена му да го позадържа:
- Ти не викай толкова, като разправяш за баба, и не се хили така: се пак мъртвец имаме вкъщи.
Стоян подигна рамена: ето такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!
Султана погреба прилично баба си, изпълни точно реда и всички обичаи и като че ли с това пак обърна към себе си сърцата на людете. Заглъхна всякаква зла врява около женитбата й, негли гробът на старата жена се издигна като някаква преграда. Пък и времето минаваше и завличаше всичко, което вече е било, животът не спираше на едно място.
Един ден Стоян срещна в чаршията Махмуд бега - господаря на родното му село - и помисли, че бе дошъл краят на живота му. Турчинът мина край него и дори го погледна, но не го позна, не се спря да го пита защо бе убил хрътката му, не извади нож да го заколи.
"Ц-ц-ц! - възхити се Стоян сам от себе си. - Де ще ме познай той сега! Друг човек съм аз веке, друг..." Като се ожени за хаджи Серафимовата внука и облече градски дрехи, Стоян Глаушев се възгордя малко. Стана по-смел и по-отворен. Голямата му телесна сила личеше по-ясно в новите му дрехи и когато работеше по риза в казанджийските работилници, и както стоеше тъй изправен насреща: големите му ръце висяха полуразтворени, като да се готвеше всеки миг да сграбчи нещо, да дигне, да премести. И приказката му стана по-друга. Умееше да предизвиква смях, понякога и сам се смееше повече от другите, а когато се разпалваше, той надвиваше тежестта в говора си, вдаваше се цял в приказката си и ставаше дори сладкодумен. Понякога, макар и за късо време, той се затваряше в себе си, лицето му се помрачаваше, ръцете му се отпущаха. Тогава се оплакваше на Султана като дете:
- Хвана ме мъка...
Когато се раззелени и пролетта се разцъфтя навред, Стоян изчезна от къщи за цял един ден. Беше празник, нямаше работа в чаршията и Стоян не можа да се задържи вкъщи. Върна се прегладнял и омърлушен - през целия ден бе скитал из полето около града, лежал бе по междите и ливадите, във високата избуяла трева, гледал бе раззеленелите се ниви. Така той изчезна на няколко пъти и по-късно, когато пламна лято по широкото поле. Султана му се караше, а той като немощливо дете:
- Мъка ме хваща и... така.
Боеше се от жена си и не искаше да му се кара, та като оставаше свободен, вместо да скита из полето - нахвърляше се да работи в градината. Не беше опитен в градинарската работа, но работеше с преголямо усърдие - копаеше, прекопаваше, дълбаеше, а оставяше Султана да прави лехи, да сади цветя и зеленчук. Теглеше го земята и той работеше над нея до изтощение. Малко време му оставаше за нея.
Заговори еднаж за гайда, за кавал и Султана му се скара:
- Нели си селендур!
Тя не харесваше и песните му, а Стоян пееше доста хубаво и още по-хубаво би било да можеше понякога да си посвири на кавал.
- За смех ще ме сториш пред целия град - казваше му Султана.
Той не можеше да разбере гражданското й честолюбие. Такива си бяха те, гражданите: горделиви, присмехулници.
Това беше потиснатата в душата му тъга по родното село и неотразимият зов на земята, която бе го родила. Но това беше може би друга, стара и прастара болка. Все пак радостта беше по-трайно, постоянно чувство в младото му сърце.
Той не спеше вече в плевнята и влизаше като господар в къщата на прочутия хаджи Серафим. Младата му невеста гледаше да подбужда и засилва чувството му на гордост и господарство. Тя искаше да го направи истински гражданин и беше упорита, неуморима в това си желание. Разнежен, изпълнен с възхищение от нея, Стоян беше като восъчна топка в нейните малки ръце. тя не пропущаше да остави следа върху тая тежка, ръбеста топка било с нежно поглаждане на тънките си пръсти, било с доста чувствителен натиск. Тя усещаше, че навътре във восъчната топка оставаше нещо твърдо и неподатливо, но Стоян иначе се оставяше в ръцете й, вслушваше се във всяка нейна дума и бързо възприемаше поуките й. Тъкмо в това сега се проявяваха техните взаимни отношения: той - с неговата видима и неговата скрита сила, наивността и добродушието му, възхищението му от нея, и нейния бистър ум, твърдост и вродена деликатност. Султана би могла да каже, че го държеше в ръцете си, но пазеше мъжкото му достойнство - мъжът е "благословен от Бога" - и като че ли тя се боеше малко от него, от нещо неясно в него, което още не познаваше.
Когато бяха сами или бяха двамата заедно между чужди люде, беше най-добре, ала не беше тъй, когато останеше той сам между чужди, както беше в чаршията. Гражданите все още не го приемаха като свой. Беше като дете, което прохожда, но ръката, която го водеше, често го оставяше или дори го тласваше напред. И Стоян се воден и тласкан от тая ръка, се объркваше от своето нараснало честолюбие, от копнежа си да заеме определено място в новия живот и, от друга страна, все още пресрещан със студенина, присмех и вражда. Той все още страдаше между чуждите, но имаше и едно оръжие - търпението си, също и хубавата си усмивка, зад която понякога скриваше горчиви сълзи. Най-дълбоко го нараняваха присмехът на чуждите, лошите шеги, които му устройваха, а Султана му казваше:
- Гледай да не ставаш смешен и нема кой да ти се присмива.
Стоян гледаше да умилостиви другите, да им покаже добрата си воля и всичката доброта на сърцето си, а Султана му казваше:
- Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.
Още повече се разбъркваше и се размътваше в душата на новия гражданин, но младата жена разкриваше пред него ясна, определена цел:
- Ти нема да бъдеш се слуга и последен работник по чуждите казанджийници! Учи занаята! Гледай, следи, внимавай как се работи, да станеш и ти майстор.
Стоян често сменяваше работилниците според това де се топеше и се чукаше бакър; приемаха го навсякъде - такъв силен работник, - но навсякъде му даваха тежък чук - винаги най-тежкия - и го държаха само около голямата наковалня, до голямото огнище. А той при всяка по-свободна минута крадливо се примъкваше към тезгяха, дето работеха по-старите, опитните калфи и майсторите, които изкусно извиваха медни листове, правеха и украсяваха всякакви съдове с малки, леки железни и дървени чукчета. А те, майсторите и калфите, като го видеха по-свободен и да се заглежда в работата им, посрещаха го със зли очи, с подигравки, пращаха го да донесе вода от най-далечната чешма - водата оттам била по-хубава - или го пращаха по друга някаква работа вън от работилницата. Навсякъде беше същото с него, в която и работилница да се преместеше. И колкото и да беше търпелив и добродушен, колкото и да помнеше поръките на Султана, която постоянно го подтикваше и насърчаваше, в сърцето му непрестанно се набираше мъка, обида, гняв, пък и злоба срещу людската злоба.
Бяха привършили еднаж доста рано следобед с чукането на голямата наковалня, след като бяха чукали от тъмни зори, и Стоян остави своя чук - и тоя път най-тежкия в работилницата, - облече горната си дреха, а очите му все към тезгяха. Беше много уморен, цял в пот,! ризата му беше мокра, но пак се приближи той към тезгяха - стори му се, че днес всички бяха добре разположени към него и тъкмо беше време да погледа как работеха майсторите и калфите. Пък и един от калфите на отсамния край на тезгяха го погледна дружелюбно и му подхвърли:
- Да погледаш ли? Ела, ела, погледай...
Той очукваше с дървен чук един голям гюм и Стоян се наведе, за да вижда по-добре, наведе се още по-близо. Неочаквано, уж на шега, калфата посегна с чука и го цапна по носа. Стоян се дръпна усмихнат, макар да избиха сълзи в очите му, но усети как потече от носа му топла, лепкава влага. Той се обърса с длан и като погледна - видя кръв. За един миг цял се промени, наежи се, настръхна чак с рамената си и така се преобрази лицето му, че всички се загледаха в него. Бавно, ала като да беше друг някакъв човек, той пристъпи към голямата наковалня и дигна оттам своя, най-тежкия чук. Калфата, който го удари, скочи от мястото си и по тезгяха избяга на улицата. Тогава Стоян Глаушев размаха тежкия чук, развъртя се, запъхтян от ярост, с кръвясали очи, изпо-чупи всичко, що се мярна пред погледа му. Надигна се шум и вик, разбягаха се всички от работилницата, наскачаха люде и от съседните работилници, а Стоян, като нямаше вече какво да чупи, замахна с всички сили и хвърли чука в големия рафт на отсрещната стена, дето бяха наредени какви ли не съдове, и сега всичко полетя надолу с трясък и звън.
- У, вържете го! - извика някой от улицата.
Привлечен от тоя вик, Стоян се помъкна нататък и застана пред вратата на работилницата с увиснали огромни ръце, като разярена мечка, дигнала се на задните си нозе.
- Ела да ме вържеш, песи сине крастав! - изхриптя той, а нищо не виждаше с помътените си очи.
Шумната казанджийска чаршия бе стихнала, струпали се бяха наоколо много люде и от тях се отдели мъж с бели коси и червено лице - майсторът, при когото бе почнал Стоян за пръв път. Тихо се приближи старият човек и рече:
- Стоянче, синко, що си наумил... Смири се, ела, ела при мене.
Улови кротко Стояна за ръката и го поведе към работилницата си. Вътре старият човек го накара да седне и сам седна срещу него:
- Кажи, синко, що стана, що искаш от тия люде насреща?
- Искам да уча занаята! - отговори Стоян гневно, а бесният напор в гърдите му отслабваше, чезнеше.
Старият майстор също бе дошъл някога от село и знаеше, че Стоян беше усърден работник. Той дигна към него сините си очи и каза:
- Добре, много добре. Ти при мене ще останеш, аз ще те уча и ще те науча. И пази се от зло, синко, пази се от зло.
Преуморен, отпаднал се довлече Стоян вкъщи, но не влезе вътре. Седна на стъпалата вън. Седя дълго тук и дълго плака, тихо, с обилни сълзи.
Жена му го видя още като влезе той в двора и през цялото време го гледаше отвътре, но не излезе да го пита и разпитва. Едва на другата сутрин, преди да тръгне той на работа, тя му заговори. А Стоян - кой знай откъде му дойдоха тия думи - й каза:
- Пробих. Дебела стена пробих. С голема сила, с голема мъка и сълзи. Брей, човек щех да убия! Сега и майстор се намери да ме учи, сега... - не довърши той, пък и думи не намери, не знаеше как да обясни всичко и каква ведрина бе се разтворила сега пред очите му, в душата му.