Железният светилник - Хаджи Серафимовата внука

V.
Беше доста късно следобед. Късният предпролетен сняг бързо и гъсто посипа улиците и покривите на града. Излезе вятър и въртеше, развяваше по всички посоки бели снежни кълба и мрежи. По улиците рядко се срещаше някой забързан минувач. Затворени или полузатворени бяха и повечето от дюкяните из чаршията - всеки гледаше да се скрие негде на завет от снежната виелица. Още по-запустяло беше по махалите. Стоян Глаушев скиташе от улица в улица присвит, мушнал ръце в ръкавите на кожухчето си. Унило пристъпяше след него кучето му. Те и двамата бяха уморени, премръзнали, прегладнели. Спираха се да си починат за малко тук или там, под някоя стряха и пак тръгваха, бездомни и никому ненужни. Да не беше поне тая снежна буря, която като напук все повече се засилваше, и още повече гладът, който късаше със зъби и с нокти вътрешностите на тия две млади и здрави невинни създания...
- Ей, Стояне! - чу се неочаквано женски глас, сподавен от воя на виелицата. На една открехната порта бе се появила млада жена, загърната набързо с вълнен шал. - Ей - викна отново тя, но веднага млъкна смутена, дори уплашена.
Минутка преди това пред портата беше минал Стоян Глаушев с кучето си. Като чу глас, той се спря в снега, после се обърна тромаво, с цялото си тяло. Жената видя, че той беше млад човек, и млъкна смутена, а той, съживил се изеднаж, й се усмихна с розово лице, с разгърнати отпред гърди и зъбите му, отразили синкавия блясък на снега, ярко се белееха под тънките му руси мустачки. Тя огледа уличката - дали не бе я видял и чул някой, че не беше прилично да заприказва тъй млад, непознат мъж. Малката уличка беше пуста, цяла забулена в рояЦи снежинки, които вятърът развяваше насам-натам и ги трупаше на малки преспи край стените.
Младият момък пристъпи:
- Какво има?
Той гледаше жената все тъй дружелюбно, може би малко тъжно усмихнат, и търпеливо очакваше отговора й. Тя беше попреминала вече, около двайсет и пет годишна, дребна на ръст, със слабо, тясно лице, побледняло от студа, с тънки, стиснати устни, очите й бяха Доста хубави - тъмни, с чист блясък и жив, съсредоточен, дори остър поглед. Тя бързо се съвзе от смущението си и като погледна секирата, която висеше на лявата му Ръка, каза отсечено:
- Имаме дърва за цепене.
Без да дочака отговора на селянина, тя се отдръпна навътре в двора, но портата остави отворена. Стоян тръгна след нея, мърморейки:
- Харно... Ще ги нацепиме.
Преди още той да се приближи до портата, кучето му - хоп, прескочи високия й праг. Влезе и Стоян след него и видя пред себе си усърдно разчистена пътека по снега, но вятърът бе успял да я понасипе тук-там с нов сняг и той забеляза отпечатъци от стъпките на момата. Той кривна глава и пак се усмихна, радостно учуден - толкова малки бяха тия стъпки по снега. Като подигна отново глава, видя се сам сред широк двор. Насреща се виждаше доста голяма, но ниска стара къща с чардак, на няколко стъпала от земята. Покривът на оттатъшната половина на къщата бе рухнал, стърчаха там, сред купища камъни и кирпичи, отскочили нагоре прогнили греди. Пътеката водеше към отсамната част на къщата, до стъпалата на разкривения чардак. Натрупаният сняг тежеше застрашително по широките надвесени стрехи, от целия този престарял дом лъхаше самота и запустение, ала от един варосан някога комин се точеше тънка струя дим, който се губеше в люлеещото се було на виелицата. Стоян Глаушев почукваше в снега с втвърдените си опинци и чакаше. На чардака се показа стара, прегърбена жена, завита презглава със същия шал, с който преди това бе загърната момата. Подпирайки се на тояжка, старата жена едвам-едвам слезе на пътеката. Облечена беше с отдавна овехтял атлазен кюрк, целия нацепен на тънки ленти от горе на долу, оскубаните му кожи висяха разкъсани на няколко места. Тя пристъпваше с мъка и току понечи да нагази в снега, но се спря и подигна тояжката си:
- Ей там са дървата. Ох, ох - глухо въздъхна тя, - зимата пак се връща...
На отсамната страна на двора, към гърба на една съседна къща, беше прилепена друга, доста запазена постройка - види се, плевня с широк навес, но веднага до нея се виждаха други развалини, затрупани сега със сняг. Както бяха мушнати ръцете му в ръкавите на кожухчето, Стоян нагази в снега и се отправи нататък. Старата жена постоя малко, сякаш се колебаеше какво да предприеме или се мъчеше да си спомни нещо, и тихо извика:
- Ами ти колко ще искаш за цепенето?
- Колкото дадете, толкова - едва се поспря селянинът и продължи нататък.
Той влезе в плевнята. Видя му се чиста, пометена, имаше и прозорец с дървен капак. Край една от стените бяха наредени купчинки нацепени дърва и трески, а в ъгъла бяха наслагани десетина дебели, чворести цепеници. Стоян побутна една с крак: "Цепил ги некой, видело му се трудно и ги оставил... Немат си много дръвца тия жени..." Той опря секирата на стената, съблече кожухчето си, огледа се де да го сложи. Преметна го на отдавна празните ясли и пак се огледа, погледна и ниския таван. Сетне нахвърли цепениците по една, по две вън, под навеса, взе секирата и излезе. При първия удар секирата звънна и отскочи. Цепениците бяха сухи, криви, възлести и твърди като желязо. "А, така ли..." - усмихна се младият момък. При втория удар секирата се заби дълбоко в подложената цепеница и тя изпращя. Тогава Стоян чу отново гласа на младата жена, но сега тоя глас беше по-остър и сърдит:
- Чакай, чакай! Кажи първо колко ще искаш за цепенето.
Той се изправи, подпрян на секирата, но не отговори веднага, а запретна един след друг широките везани ръкави на ризата си. Момата бе се спряла на пътеката, наметната със същия шал, гледаше го строго и чакаше отговор; застанала в снега, тя изглеждаше още по-дребна, но някак упорита и властна, сякаш беше готова да се кара. Но работата бе увлякла младия селянин, той несъзнателно се радваше на силата си и наместо да отговори, наново замахна със секирата. Дървото изпука и се разцепи на две. Негли да сподели радостта си, той дигна очи към младата жена:
- Нели казах! Колкото дадете. Работя колкото за залък хлеб. И да има къде да нощувам, ама нема къде.
- Та нема ли къде да нощуваш?
- Нема. Изпъдиха ме от хана, може да намеря некъде с пари, но аз немам ни една аспра.
И той пак се усмихна, зъбите му пак лъснаха. И отново дигна секирата. Младата жена стоеше на пътеката и го гледаше. Като да бе я забравил досега, той изведнаж спря да цепи, изправи се и каза:
- Ще ми дадете едно парче хлеб и ако може да пренощувам тука, в плевнята. Пък ако ме оставите да нощувам тука, докато се прибера негде, може да помогна и за друга работа - я вода да донеса, я друго нещо из двора и каквото и да е. От работа не се плаша.
Той наведе очи, като да се позасрами. Втурна се вятърът, грабна сняг и го изсипа пред него, под навеса.
- Как ще нощуваш там, в плевнята, студено е - каза момата и все тъй някак сърдито, господарски.
- Ще затворя прозореца. Колкото да не съм на открито.
- Ти откъде си, от кое село? - попита тя и се позагърна в шала. - Що не се върнеш там, при своите.
- Нема да се върна. Тука ще живея, в града.
- Сам ли си, не си ли женен?
- Не съм.
Сега тя отеднаж се сепна и бързо се прибра вкъщи.
Младият селянин дигна секирата и се нахвърли с голяма сила върху здравите чворести цепеници. Секирата се забиваше дълбоко, те кънтяха, пращяха и се пукаха, високо отскачаха трески. Дори кучето, което се бе свило на сушина в един ъгъл, стана и се премести, като се страхуваше, види се, да не го улучи някоя треска. По едно време Стоян случайно вдигна очи към прозорците отсреща и стори му се, че някой го гледаше оттам. Да, тя стоеше там, зад малките, облепени с груба хартия стъкла, и го гледаше. Той не беше много пъргав, но беше много силен, с голяма глава и широки, малко отпуснати рамена. Цепениците пукаха и се чупеха сякаш не под ударите на секирата, а някак в разголените му ръце, които приличаха на тежки железни лостове. Момата виждаше тая необикновена сила и погледът й гореше от бърза, буйна размисъл.
- Бабо хаджийке - промълви тя.
Бабата дремеше край огнището в своя оръфан атлазен кюрк и не я чу. И по-добре - младата жена не се решаваше да изрече гласно мислите си, "Да, бабо хаджийке, аз, внучката на хаджи Серафим, искам да се омъжа за тоя селянин, който цепи дървата ни вън. Не плачи, бабо хаджийке, не пищи, не проклинай - това си е така. Кой ще ме вземе - сирак и толкова бедна, па макар и внучка на хаджи Серафим? Кой ще ме вземе с тая рухнала къща и с тебе, бабо, а съм вече на двайсет и пет години... Но какво съм намислила аз? Селянин, за пръв път го виждам... Пък ето, сама го извиках от пътя..."
Тя се отдръпна от прозореца и тръгна из къщи да си потърси някаква работа, да се залиса с други мисли. Не можеше да се залови с нищо - всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си. През цялата сутрин, както винаги, бе чистила и подреждала къщата, минал бе и обедът, очакваше я само гергефът на миндера в ъгъла на стаята, до прозореца. Тя го остави преди малко, когато излезе за цепача, и сега отново седна там. По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички - толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока - бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух. Като се наведе отново над гергефа и тънката игла блестеше между пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли, а отвън кънтяха тежките удари на острата секира на селянина. Тя се виждаше изправена пред една истина - сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея: "Какво ще стане с нас, след като изядем и последните неколко остатъци от богатството на дедо хаджи Серафим? Ще тръгнем да просим ли? Ти, бабо хаджийке, която цел живот си тънела в богатство и разкош и сега зъзнеш пред студеното огнище, и аз, която чернея в своята младост... Но не изпреварвам ли аз с мислите си това, което не ще мога да сторя? Много бърза моят кон... Не, не бърза и ясно виждам аз какво може да стане. Отдавна чакам аз и все чакам..." Тя изеднаж се успокои: "Нека остане тоя да нощува в плевнята, пък ще видим." Младата жена бодна смело иглата и подхвана тънка светлосиня ивица, която заблестя между другите цветове по платното - на широки и по-тесни ивици, в строго правилни геометрични фигури и хармонично гъвкави криволици, плътни, гъсто наситени, тъмни често и до черно, ала чисти и прозрачно дълбоки.
Вече се смрачаваше. Стоян бе нацепил дървата и ги внасяше в плевнята. Сетне младата жена го видя как излезе облечен в кожухчето; край него унило поклащаше опашка кучето му. Тя отчупи доста голям къшей хляб, сложи върху хляба бучка сирене и като излизаше вън, дръпна набързо една овехтяла вълнена черга.
- Ела - извика тя от стъпалата на чардака. Стоян Глаушев свенливо се приближи.
- Вземи - каза тя и като гледаше кучето с намръщен поглед, додаде: - И ето туй, да се завиеш.
Той взе хляба и чергата и негли се чудеше де да ги сложи. Като не знаеше що да каже, изведнаж попита:
- Ами ти отде знайш, че ме викат Стоян?
В строгите очи на момата проблеснаха весели искри:
- Та вие, селяните, барем половината сте Стояновци. Той се усмихна глупаво и без да я погледне, отново попита:
- Ами тебе как те викат?
Тя се намръщи и не отговори веднага.
- Султана - рече най-сетне и бързо се прибра вкъщи.
Стоян Глаушев се запъти направо през снега към плевнята и преди още да стигне там, отхапа от хляба голям залък. Шаро скочи отгоре му с предните си нозе и протегна влажната си муцуна към хляба. Стоян дигна двете си ръце и избъбра с пълна уста:
- А ти даде ли ми вчера, когато ти хвърли агата цел комат?
Той му хвърли един доста големичък къс и като го почака пред вратата на плевнята, продължи престорено сърдито:
- Ще те пусна вътре, ама да не мислиш, че ще те прибера под чергата! Топли се с твоя си кожух.
Беше му весело и като нямаше с кого да си поприказва - приказваше с кучето си.

VI.
Снегът престана да вали още през нощта, престана и вятърът. Далече преди да се раздени, времето отеднаж се промени, омекна, понесе се навред едвам доловим влажен, топъл полъх.
Стоян рано излезе от плевнята още в зори. Дворът беше пуст, никакъв признак на живот не се забелязваше и в къщата отсреща. Снегът бе засипал през нощта и пътеката към стъпалата на чардака, та дворът и къщата изглеждаха още по-запустели. Припнал навън още щом господарят му отвори вратата на плевнята, Шаро ходеше и притичваше с дългите си пъргави нозе по двора и оставяше дълги редици синкави следи от лапите си по омекналия сняг. Погледа, погледа Стоян и пак се върна в плевнята: "Те, гражданите, спят до късно..." И остана да чака изправен сред плевнята - докато се раздени добре и дано се мерне някой на чардака. Трябваше да върне чергата, с която се бе завивал през нощта, пък искаше да попита дали ще може да нощува тук и довечера, ако не си намери друго място. Макар да се боеше от хаджи Серафимовата внука, той искаше тъкмо тя да се покаже отнякъде - тъкмо нея да попита. Ето от кумина се изви синкав дим и младият момък се премести на другия си крак нетърпеливо, ала все още никакъв шум не нарушаваше тишината в старата къща.
Развидели се добре, отвори се чисто, синьо небе и макар слънцето още да не беше изгряло, тук-там от стрехите започнаха да капят едри капки. Настъпваше хубав предпролетен ден, снегът се топеше, младият селянин не можеше да стои повече тук и да чака. Селската му кръв кипваше при такова време, а и наново бе огладнял. Той взе секирата си, дигна чергата, както я бе оставил в празните ясли, и пак излезе на двора. Полека, сякаш стъпваше на пръсти по снега, той се приближи и преметна чергата на разкованата ограда на чардака. Поспря се и тук за миг, но сетне изеднаж прекоси двора и излезе на улицата. Кучето изпръхтя с влажната си муцуна и се спусна след него. Веднага щом излезе той, на чардака се показа хаджи Серафимовата внука. Тя се спря край оградата, загледана по следите на младия момък, но като да отхвърли някаква смущаваща я мисъл, грабна бързо чергата и влезе вкъщи.
Слънцето изгря, от стрехите звънко се точеха сребърни жици, по улиците лъщяха локви и вадички. Чаршията беше необикновено оживена, за първи път след дългите зимни месеци. Стоян Глаушев шляпаше бавно с мокрите си опинци по размекналия се сняг и калните локви, спираше се тук и там, като да бе забравил накъде бе тръгнал, а и наистина не знаеше къде да иде. Секирата висеше на лявата му ръка ненужна - нямаше вече студове, нямаше дърва за цепене. Стоян се усмихваше виновно на закачките на чирачетата, които му се присмиваха или се опитваха да плашат и дразнят кучето му. Не беше пазарен ден и той, селянинът, беше като бяла врана в чаршията.
Всичко би било добре най-сетне, но да не беше толкова гладен. И тия дръзки гражданчета, които го закачаха, да бяха му показали поне къде да отиде да поработи, да се нахрани. Беше му тъжно, а се усмихваше и се чувствуваше някак виновен за глада си, за своята безпомощност тук и за тая смътна тъга, която бе стиснала сърцето му. Така, лутайки се, той се озова пред вратата на една казанджийска работилница и се спря там.
От вратата надолу се слизаше по няколко стъпала в широко помещение, изкопано в земята, а негде по средата на утъпкания пръстен под беше голямото огнище. Чирак размахваше с всички сили дебелия, дървен лост на духалото, шумеше и съскаше там буен синкав пламък. Застанал до огнището, възстар мъж с мешинена престилка и със запретнати ръкави зорко наблюдаваше огъня. Около голямата наковалня наблизу стояха десетина мъже, прихванали дългите дръжки на големи тежки чукове. Тоя при огъня дигна ръка и духалото престана да пъшка, огънят се дръпна надолу, в огнището остана куп букова жар, която чезнеше бързо в белия сяй на разтопен метал. Майсторът при огнището разчисти с дълга влажна метличка останалата жар и гребна оттам с голяма желязна лъжица. Разтопената мед се поклащаше тежко в дълбоката лъжица, покапаха няколко бели, огнени капки. Майсторът ловко изля нажежената течност в калъп и отново посегна с лъжицата към огнището. Не след дълго на пръстения под бе търкулната една яркочервена пита. Медта бе започнала да се втвърдява, майсторът я грабна с дълги клещи и я тръшна, огнена и тежка, на голямата наковалня. В това време десетмината мъже се наредиха в полукръг около наковалнята, надигали тежките чукове. И майсторът подвикна, даде знак, стисна клещите с две ръце. На другата страна на работилницата бяха насядали на широк тезгях други работници, които очукваха с малки чукчета медни гюмове, тепсии, тенджери, сахани, а в отсрещния тъмен ъгъл двама чираци калайджии, опрели ръце на стената, усърдно се въртяха и излъскваха други съдове с босите си нозе. Ала глухият съсък на пясъка в нозете им и преплитащите се звънки удари откъм тезгяха изведнаж бяха заглушени от тежките удари на десетте чука, които падаха с голяма сила върху огнената пита на наковалнята един след друг, бързо и стройно:
"Та-ка-та-ка-та-ка-так!"
И пак отново. Медната пита тъмнееше и ставаше все по-широка и по-тънка под ударите, които се сипеха върху нея.
Стоян Глаушев стоеше на вратата и наблюдаваше захласнат работата на тия мъже долу. Да можеше и той да дигне един от тия големи чукове - това беше и работа, и весела игра в същото време. Той не забеляза как се приближи към долния край на стълбата един стар човек със сини очи, цял побелял, с червено като мед лице и с тъкана престилка на черни и тъмночервени резки. Старецът махна с ръка на Стояна и викна през гърма на чуковете:
- Какво искаш, селянче? Требва ли ти нещо?
- Не ми требва... - започна Стоян, но се смути, че и сам не чуваше гласа си, та извика: - Дайте и на мене един чук! Да чукам, да чукам и аз...
Сега старият го погледна с друг поглед. Сетне, както беше попрегърбен, се обърна към работниците около голямата наковалня и пак погледна селянина.
- Слизай долу - каза той изведнаж.
Стоян се спусна по стълбата, а и кучето след него.
- Изпъди кучето вън - каза му старецът и все го разглеждаше със своя съсредоточен, но спокоен старчески поглед.
- Аха - цял потрепна, прекалено послушен, Стоян-обърна се, размаха дори секирата: - Ош бре! Вън, вън!
Шаро се уплаши в първия момент, скочи на първото стъпало и погледна оттам стопанина си с недоумение; после, по на две, по на две крачка се изкачи по останалите стъпала, прескочи и прага на вратата и остана там, види се, схванал най-сетне сериозността на положението.
Стоян остави край стената секирата, съблече си кожухчето. Дадоха му един чук и му посочиха последното Място в редицата.
- Ще гледаш другите - рече му майсторът при голямата наковалня.
Не беше много тежък за Стояна големият чук и когато удари с него за пръв път, майсторът изблещи очи и викна:
- Ехей! Полека! Ще продупчиш бакъра, полека!
И Стоян започна да удря полека, но необикновената му сила все се усещаше. Така той дълго време въртя тежкия чук, неуморим, усърден.
Работата бе привършена късно следобед. Стоян Глаушев бе премалял от глад, но не каза нищо за хляб, а попита майстора:
- Да дойда ли утре пак?
Майсторът посочи към тезгяха. Там беше старият.
Стоян пристъпи и повтори:
- Да дойда ли утре пак?
- Да дойдеш. Ама рано, по-рано да дойдеш. Вземи за хлеб - додаде старият майстор и хвърли на тезгяха една медна монета от десет пари. - Кучето - продължи той, като че ли случайно се досети, - кучето нема защо да водиш со себе си. То тука не може да ни върши никаква работа.
Като излезе от работилницата, Стоян се спря още пред първата срещната хлебарница и за тия десет пари купи цял сомун. Още там, пред хлебарницата, изяде целия сомун, като не забрави, разбира се, мълчаливия си другар. Отмина по-нататък и се спря на един ъгъл. Той чувствуваше в здравото си тяло сладостта на умората, беше сит и гледаше наоколо с радостно светнали очи. И Шаро махаше с опашка доволен, черното петно над лявото му око стоеше все тъй като накривен калпак. Стоян поклати глава:
- Въртиш сега опашка, а? А тя, опашката ти, не е толкова тежка, колкото чуковете в казанджийницата...
Едва по здрач, когато вече всички дюкяни бяха затворени и улиците из чаршията бързо пустееха, Стоян Глаушев наново почувствува страх: де ще нощува, дали ще го пуснат пак в плевнята? Тъй, в страха си, като не знаеше къде другаде да отиде, той се запъти към старите, рухнали хаджи Серафимови конаци. Влезе в широкия двор и веднага видя на оградата на чардака шарената черга, с която се бе завил предната нощ. Ала не на същото място, дето я остави той сутринта, а по-нататък. Малко преди това хаджи Серафимовата внука отново бе я изнесла. Той взе чергата и се поспря там, с очи към малките прозорчета - дано да излезе тя, да й се обади, да й каже, че бе работил, че утре пак ще иде на работа. Откъм къщата не се чуваше ни звук, ни глас и Стоян се отправи към плевнята. И като вървеше нататък, по снега, който бе останал тук-там, забеляза следи от стъпки, от нейните толкова малки стъпки. Тя, значи, бе влизала в плевнята, в неговата плевня. Стоян се усмихна и сам не знаеше защо. Прибра и кучето в плевнята, затвори вратата. Докато още светеше вън, той легна в яслите и заспа блажен сън - уморен, сит и с неясни, но хубави надежди в сърцето си.

VII.
Неделен ден беше, а бяха минали две седмици, откакто младият селянин нощуваше в плевнята на пустеещите хаджи Серафимови сараи. Не се случи нищо особено през тия две седмици. Стоян излизаше рано сутрин и се прибираше привечер. През първите няколко дни голяма грижа за Стояна беше Шаро. Не можеше да го върне в родното си село, пък и жал му беше да се раздели с него. Не можеше да го води и в казанджийницата, дето работеше, а се боеше, че хаджи Серафимовата внука не харесваше много четириногия му другар. Върза го с въже в плевнята, носеше му храна, наливаше му вода в една изоставена каменна копанка и само нощно време го пущаше из двора. И пак му беше жално за кучето - да стои по цял ден вързано в плевнята, но какво би могъл да стори - Султана можеше и двамата да изпъди някой ден. А тя го извика една вечер от чардака и го попита строго:
- Ти това куче не можеш ли да го изпратиш на село?
- Не мога... как да го изпратя - изплаши се не на шега Стоян Глаушев и все пак от жал, от привързаност към кучето намери какво да отговори: - Не ме пущат от дюкяна, все работа, ама аз и не искам да срещам наши люде от село, когато идват на пазар, не искам да ме знаят де съм, що съм, че може и бегът, и Осман ага-може да научи...
Тя не знаеше за бягството му от село и тоя отговор не й беше съвсем ясен, но разбра смисъла му и каза:
- Тогава, като не можеш да го върнеш, защо го държиш вързано в плевнята и по цял ден да квичи и лай! Кучета аз не обичам, но пусни го да ходи по двора.
Младото шарено куче посъживи малко широкия и тих двор и не пропущаше чужда котка или кокошка да прескочи почти изпопадалите кирпичени стени, които го ограждаха.
"И сега - мислеше си Стоян, - щом като тя кучето не изпъди, и мене нема да изпъди от плевнята, барем за още некой и друг ден." А минаха цели седмици. Сутрин той оставяше шарената вълнена черга на оградата на чардака и вечер я намираше пак там - хаджи Серафимовата внука нито еднаж не забрави да я изнесе. Те двамата рядко се срещаха за една-две минутки, още по-рядко разменяха по някоя дума, но да беше селянинът по-схватлив, би забелязал, че Султана не го изпущаше от очите си. Той виждаше нейните следи из двора и в плевнята, дори ги търсеше, и се радваше, когато забележеше нещо, както се радваше всяка вечер, като видеше на чардака шарената черга - с плахо доволство, че не го пъдят. На два пъти той видя, че плевнята беше разчиствана, а една сутрин, тъкмо излизаше да иде на работа, току изскочи на чардака Султана и му каза:
- Що не намериш негде малко слама да си постелеш, ти се така ли ще лежиш в яслите, на голи дъски?
Докато да й отговори, тя си влезе вкъщи, но вечерта той намери с чергата и една малка, овехтяла, но здрава тъкана възглавница. Нареди си той по-удобно легло, работа намираше всеки ден и бе успял вече да върже в един възел няколко гроша. Поосвободи се Стоян Глаушев в новия си живот, неспокойната мисъл за родното село не го глождеше така често, не го плашеше вече и градът, който в същото време го привличаше с толкова голяма сила. Той все още се боеше от своята покровителка, понякога му се виждаше чудна, но му се струваше, че всички добрини му идеха от нея. Искаше Стоян да я вижда по-често, но тя го избягваше, стоеше все далеко. Това беше всичко, на пръв поглед. Младият простодушен момък с наивния си ум нито се опитваше да отгатне, да прозре какво мислеше тя, какво кроеше, какво ставаше с нея през тия дни и седмици, нито пък се заглеждаше и в собствените си чувства. Що се отнасяше до него поне - всичко въ<рвеше само по себе си и той дори не се досещаше, че беше подхванат и повлечен от едно засилващо се течение с определена посока, че всички малки случки с него в хаджи Серафимовия двор бяха свързани помежду си и бяха с една определена цел, която не можеше да долови.
Още рано тая сутрин той излезе в двора - празник беше, нямаше къде да отиде, та търсеше да се залови с нещо тук. Искаше да помогне с нещо, да услужи, да се отблагодари някак. Имаше много работа в тоя широк двор, в градината, около разрушената част на къщата, но той не се решаваше да започне и мушнал ръце в червения си пояс, навърташе се около плевнята или се поспираше тук-там на слънце. Пролетното утро грееше в сини и златни блясъци по високото ведро небе. Последните няколко дни бяха все слънчеви, земята бе позасъхнала, на някои места из двора и градината бе подкарала млада тревичка или подранило цвете. "Какво хубаво време!... Да взема да прекопая градината" - мислеше си Стоян, загледан нататък, и после се обърна към къщата. Не би могъл нищо да предприеме без хаджи Серафимовата внука и той я чакаше вън търпеливо, с ръце в широкия си пояс.
Тя излезе на чардака да изтърси някаква дреха и нито го погледна.
- Да взема да прекопая градината - каза Стоян.
Сякаш отдавна бе решила тоя въпрос, тя отговори:
- Следобед.
Откъм портата се зададе възрастен мъж, висок, сух, дългият му овехтял кюрк висеше като окачен на прът. Той пристъпваше надменно с вехти, но лачени калеври и тънкият му врат изглеждаше още по-дълъг, с изпъкнала ръбеста адамова ябълка. Султана се спря на чардака да го посрещне:
- Повели, вуйко Тасе.
Но вуйко Тасе нито се обърна към нея, а отиде и се спря срещу селянина, изгледа го намръщен от глава до пети и едва след това сви към стъпалата на чардака. Хаджи Серафимовата внука гледаше стария човек с потъмнял поглед, лицето й беше леко побледняло. Стоян чу как той й каза горе на чардака:
- Тоя ли е?
- Кой? - попита Султана.
- Целият град говори! - чу отново Стоян сърдит, но сподавен глас.
Тогава хаджи Серафимовата внука изеднаж каза и повтори:
- Да, тоя е. Тоя е, вуйко Тасе!
Те влязоха вътре и Стоян чуваше как се надигаха там гласове, припрени, гневни. "Карат се - мислеше си той, - за мене се карат, искат да ме изгонят, тоя, старият, иска да ме прогони." Той не чуваше думи, само на няколко пъти долови гласа на хаджи Серафимовата внука и за пръв път почувствува, че не беше само за изгонването му, а имаше и нещо друго, както в целия му живот, откакто се прибра тук - нещо смътно, неясно за него, ала по-важно и по-силно и което изхождаше пак от нея, от тая млада дребна жена, чийто глас се чуваше навътре в къщата.
Не мина много време и горделивият вуйко Тасе излезе, последван от бабата хаджиика, а след тях излезе и Султана. Старият се спря горе, на горното стъпало, и викна към Стояна:
- Ти, слушай! Ха да си вървиш, откъдето си дошъл! Стоян втренчи уплашени очи в Султана, чакаше да чуе какво тя ще каже, а тя каза с тих, твърд глас:
- Не, вуйко Тасе, той тука ще остане.
Старият слезе бавно по стъпалата, сетне отеднаж шумно се изплю и се спусна към портата колкото можеше по-бързо. А хаджи Серафимовата внука сякаш бързаше, докато старият още не беше излязъл, пристъпи към оградата на чардака и викна смела, упорита, тържествуваща:
- Ей, ти, селянино! - Стоян я гледаше с очи, пълни със страх и надежда, с нямо възхищение и преданост, и тя продължи: - Качи се веднага на тавана над плевнята, там има мотики, копачки, свали ги, днеска ще прекопаем градината!
Стоян Глаушев навлезе в градината по риза, дигнал сечивата на рамо. Докато оглеждаше широката изоставена градина, дойде при него с бързи стъпки и Султана. Тя му посочи откъде да започне, докъде да прекопае и колкото и да беше все тъй сдържана, строга, виждаше се, че е развълнувана - тъмните й очи блестяха, по бледите й страни се преливаше лека руменина.
- Като прекопаеш добре - каза тя, - ще разбиеш буците, ще разчистиш от коренища, от камъни и после ще направим лехи.
В гласа й се долавяха меки, дружелюбни звуци, тя на няколко пъти обгърна младия селянин с бързи погледи и не бързаше да си отиде. Стоян размахваше копачката с голяма сила и с въодушевление; острият мирис, който се дигаше от разкопаната влажна пръст, го замайваше, вълнуваше го, възбуждаше тялото и душата му. Познат му беше тоя мирис и пробуждаше в душата му драгост, умиление и стара, вкоренена там, но сега далечна тъга. Сладостна топлина се разлива по младото му тяло, той копаеше усърдно, леко, с опитни ръце и сякаш нямаше да спре никога. Бързо и широко се разтваряше под ударите на копачката му черната тучна пръст. Потеклата по челото му пот хладнееше приятно като милувка, но той и цял се чувствуваше разнежен, радостен, щастлив в безспирната си работа, упоен от полъхващия мирис на разкопаната земя и с тая жива топлина по тялото му, вътре в него, в душата му. Откъде идеше тя и всичко туй - дали от работата или от земята, или от пролетното слънце и от това синьо небе, високо горе или пък от другаде? Младият селянин не се питаше, той не знаеше и нищо не му идваше наум да пита, да знае - беше млад, здрав, силен, роден беше на същата тая земя и под същото туй небе израсъл.
Негде наблизу гукаха гугутки, а звънката, припряна глъчка на какви ли не птички по дървесата из дворищата в градините наоколо все тъй не спираше, както бе започнала още преди изгревслънце. Шаро ту изчезваше някъде из двора, ту се втурваше в градината с накривеното си калпаче, моташе дългите си нозе по влажните буци пръст, въртеше опашка, въртеше се цял като бяло валмо по разкопаната черна земя, повилнял от радост, от слънцето и пролетта.
- Хайде, стига веке - чу по едно време Стоян Глаушев познат глас и се изправи.
Насреща бе застанала хаджи Серафимовата внука. Изправен сред разкопаната широко наоколо земя, разгърден, със зачервено лице, с влажни, разрошени коси, в бялата си риза, която сам изпра за празника, та пъстрите й везби сияеха в блясъка на младото пролетно слънце, той й се усмихваше с двете си редици бели, здрави зъби.
А тя бе облякла леки празнични дрехи, превързала бе главата си с шарена липисканска шамия и за пръв път виждаше той в тъмните й очи мекота и дори покорство.
- Стига - продължи тя, - следобед ще довършиш, колкото ти е останало, а сега върви да обядваме.
Султана се отправи със ситните си стъпки към къщи, той я последва и така го въведе тя за пръв път в старите хаджи Серафимови сараи.

VIII.
Още за дядото на хаджи Серафим се разказваше - като сказна от далечно, тъмно време, - че имал цяла капа с жълтици, а сребърните и бакърените си пари мерил с кантар. Името му било Марко. Той бил колкото гражданин, толкова и селянин, не се свъртал много вкъщи, скитал по цяла Македония да събира едър и дребен добитък, най-вече овце, ходил по пазарищата и панаирите отсам и оттатък Вардара, губил се и по чужди места из Арнаутлука и Гръцко, до Елбасан, Янина, Лариса и чак до Атина. Той имал седем дъщери и един син - Огнен. Като поизраснали децата му, Марко заробил всички в работата си - седемте му щерки, ведно с майка им, от нова до нова година да работят и преработват вълна и козина, да перат и превлачват, да боядисват, да предат и тъкат безброй лакти шаяци, дебели ямболии, шарени вълнени килими, а сина си той повел по пътища, по пасбища и пазари. Види се, бил много усърден в работата си и бил алчен за богатство. Като работил с жива стока и все скитал по пътищата, той на няколко пъти загубвал цялото си богатство ту от мор, ту арнаути и турци разграбвали стоката му. Бил смел, суров човек, носил силяхлък с пищови и ножове, битки водил да пази стоката си и не умрял от своя смърт - убили го арнаути негде към Корча. Синът му, Огнен, който по чудо се спасил от смърт, прибрал с бащините си овчари каквото останало от стоката и се върнал в Преспа. Не бил по неговата воля бащиният му занаят. Той бил кротък човек, със слабо здраве. Разпродал стоката, разпуснал овчари и слуги. Беда сполетяла семейството, грабеж и смърт, но всички си отдъхнали: бащата загинал трагично, дошла скръб в къщата, но и страхът от него изчезнал. Замлъкнали разбои, родани и вретена, загаснали огнищата с големите казани, стихнала цялата къща. По това време минала някаква лоша болест и завлякла пет от сестрите на Огнена. С време той омъжил останалите си две сестри, оженил се и той. Какъвто бил кротък и тих човек, така Си протекъл и целият му живот, но невестата му била пъргава, сърцата жена и тя го подкарала:
- Още колко време ще живейме ние така, с готовото? Бързо се свършва то. Залавяй се с некаква работа, Огнене, докато не са се свършили бащините ти жълтици.
С последните пари, останали от баща му, Огнен отворил дюкян и пак близу до бащиния си занаят - продавал шаяци, гайтани, платна, събирал също и кожи, които продавал на евреи закупвачи в Битоля. Не била много голяма търговията му, не смеял той да се качи на кон и да тръгне по пътища и пазари, но все запазил поне каквото останало от баща му. Когато му се родило първото дете, помолил кума му да го нарече Серафим, макар това име да не било много познато в Преспа, но сам, по своему го избрал, види се, отговаряло на душевното му разположение. Другите му деца умирали едно след друго още мънички. Щом Серафим станал на дванайсет години, баща му надвил всичките си страхове и го изпратил чак в Охрид, да се учи там на елинско писмо, при прочути даскали. След първата и особено след втората година, като виждал Огнен как детето му напредва в науката, започнал да мечтае да го изпрати в някое голямо школо в Атина или Цариград, та да стане учен човек. Но Огнен умрял още доста млад от тежката болест и жена му задържала единственото си дете вкъщи. Така Серафим, дете още, седнал в дюкяна на баща си.
Не тъгувал дълго Серафим за науката си, макар след като вкусил от сладостта й, тя да останала постоянна жажда в душата му и най-голяма гордост в живота му. Той вече познавал и силата й, умеел и да я използува. Но много бързо го завладяла и търговската страст, която повлича човека, издига го и го сгромолясва, както всички Други страсти. Още много млад и неопитен, Серафим започнал като баща си, но скоро се почувствувал като жребец сред широко поле и развял грива. Ставал все по-Дързък и безогледен. Той не чакал селяните от околията Да донасят в дюкяна му кожи, както те искат, а сам започнал да отива при тях и там скубал и обирал простите люде безмилостно. Научил се как да събира на ниски цени и да пази кожите до най-добрата цена, открил и пътя им към Солун и морето. Написал изкусно писмо, както се учил в Охрид, до най-големия търговец на кожи в Солун и скоро получил отговор. На края на сухото и сдържано търговско писмо, с което солунският търговец му възлагал да събира за него кожите от цялата Преспанска околия и да му ги праща направо в Солун, били прибавени и следните два-три реда: "Виждам, че си млад, трудолюбив и способен човек, а такива люде аз обичам и съм готов всякак да ги насърча и подкрепя." Търговецът бил грък и, види се, искал да даде преднина на един християнин. И дълго той нямал никакъв повод, за да се разкайва - Серафим бил усърден и по търговски честен в работата си. По-късно, когато Серафим започнал да отива в Солун, гъркът забелязал, че той се застоява там все по-дълго, че ходи по пристанището и се заглежда в големите кораби. И той намерил начин да му каже, с доброжелателство и заплаха в същото време: "Морето, млади човече, упойва. Гледай да не ти завърти главата." Но младият преспанец бил вдъхнал вече доста дълбоко от упойващия мирис на зелената морска вода, на широкия морски простор. Отделил се от гърка и се опитал да намери сам път към далечните пристанища. Ревнивият грък го смазал само с един удар и пак му казал: "Не посягай, дето съм аз. Тук, в Солун, има и по-големи майстори от тебе, но никой не се решава да дели мегдан с мене. Не се опитвай повече. Върни се в Преспа и продължавай да ми пращаш кожи оттам. Аз те ценя, но в Солун идвай само за да си купуваш нов фес." Не можел да се бори Серафим Огненов с големия търговец, който имал кантори и свои люде по цялото Средиземноморие и в Марсилия, и в Кайро, та чак в Мадагаскар. Върнал се в Преспа, след като загубил около хиляда алтъна.
В Преспа започнал отначало. И пак започнал да тече през ръцете му златен поток. Тогава се оженил и си направил голяма къща. Жена му, баба хаджи Серафимица, навремето си била много хубава. Родила му две мъртви деца, третото им дете оцеляло, но тя не родила вече друго дете. Бързо се трупало богатството на Серафим Огненов, но той имал само една радост в живота си - колкото голяма, толкова и несигурна, - животът едва мъждукал в единствения му син. Жена си Серафим не обичал много, обичал само сина си, но той все боледувал до десетгодишната си възраст, после не боледувал, но си останал слаб и блед, та баща му треперел над здравето му. Нямало как повече да развива търговията си в Преспа, богатството му само нараствало и Серафим Огненов се нахвърлил най-напред да гизди къщата си. Заприличала на пашовски сарай, но Серафим скоро й се наситил. Сетне започнал да се готви за далечен път - за Ерусалим. Привличал го не само гробът Христов в далечната земя, не само суетата на тежък чорбаджия, а не по-малко и пътят по море - старата жажда в душата му още не била угаснала. Заминал заедно с жена си и сина си. Върнали се и тримата хаджии. Какво повече би могъл да иска човек - и богатство, и дом, и власт, всичко имал хаджи Серафим Огненов, но и на всичко бил наситен и преситен. Отново се нахвърлил на работата си, започнал усърдно да събира стока и да я трупа в свой склад в Солун. Пак бил наумил да започне своя търговия с далечните презморски пристанища. Сега всичко му изглеждало по-лесно: бил по-опитен, можел да вложи в работата си до четиристотин хиляди гроша, видял с очите си що е море и кораб - нали бе прекосил на два пъти Бялото море. Старият грък бил умрял и хаджи Серафим смятал, че няма от кого да се бои тоя път. Застоял се в Солун с месеци. Складът му бил пълен с готова стока. Очаквал важни известия от Марсилия. Забравил Преспа и жена му не знаела дали е жив, щом не се връщал толкова дълго, нито пък пращал вест за себе си. Върнал се тъкмо когато най-малко го очаквали, и пак нищо не личало по външността му. Но колкото и да бил горд, затворен човек, не се сдържал и казал на жена си:
- Пак сичко загубих.
Жена му никога не се месела в работата му, та и сега нито дори го попитала как загубил богатството си. Пък и той нищо повече не казал за неуспеха си. Едва по-късно се узнало в Преспа, че за една нощ е изгорял целият му склад с кожи в Солун.
Хаджи Серафим Огненов започнал пак отново. Той приличал на дядо си Марко, а не на баща си, който бил кротък и слаб човек. Но тоя път не можал да отиде много далеко. Скоро след като се върнал от Солун, научил, че син му Васил дружил с млади като него, разглезени, богати турци. Пиели ракия, ходели по развалени жени. Хаджи Серафим посрещнал спокойно тая нова беда, като мислил, че веднага ще я надвие. Оженил сина си и не го изпущал изпред очи. На първо време младият хаджи Васил като да се примирил, привързал се към жена си. Родило му се и дете - Султана. Скоро след това дяволът като че ли отеднаж го дръпнал пак по лошия път. Започнал отново да пие ракия и съвсем изгубил страх от баща си и срам от людете. Ракията го изгорила като огън за по-малко от една година, а скоро след неговата смърт умряла и младата му невеста. Хаджи Серафим Огненов останал сам с жена си и с внуката си Султана. Не издавал с нищо мъката си, но всички забелязали, че бързо се състарил. Продължавал работата си - не можел да седи бездеен, в ума му все назрявал някой план и вътрешна сила непрестанно го подтиквала да го изпълни. Но, види се, силата му започнала да намалява и неочаквано станала в него рязка промяна. Хаджи Серафим Огненов, който повече от четиридесет години работил с кожи, вече не можел да понася миризмата им. За късо време изпразнил всичките си складове, разпродал всичката си стока. С парите си, към хиляда и петстотин жълтици, накупил цяла редица дюкяни на най-хубавата улица в чаршията. Минали година или две, какво мислил и кроил през това време хаджи Серафим - никой не знаел. Тогава избухнал, както го наричат в Преспа, големият пожар: от полунощ до разсъмване изгоряла почти цялата чаршия. Често ставали пожари, особено в чаршията, но тоя бил най-голям. Било зимно време, а хаджи Серафим стоял там докрай да гледа как горят дюкяните му и на другия ден легнал болен. Два дни преди да умре, той казал на жена си:
- Горя четири пъти... и най-големият ми пожар - Васил... Ама тоя път ще изгоря съвсем.
Той си мислил за четирите големи беди, които му се случили през живота, и както си казвал, не по негова вина, а поради липса на щастие. Тъкмо в тоя момент влязла внуката му Султана и той като да се сепнал:
- Дано да оздравея... Иначе, господ да ви е на помощ.
Мислил той в оня час за детето на сина си, за Султана, че я оставя без опора, но не могъл да надвие смъртта.
Султана, внуката му, го помнеше - тя беше на шест години, когато умря хаджи Серафим. Тя остана самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии. Или може би от люти, отровни сокове, които бе всмукало то с корените си. Тя цъфтеше на самия връх на това дърво, хранена и от благи, животворни сокове, събрала в себе си всичките му жизнени сили, родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и засилил загасващия му живот. Султана помнеше само дядо си, но познаваше живота и на баща си, и на прадядо си Огнен, и на прапрадядо си Марко; познаваше майка си и всичките си баби и прабаби, познаваше живота им, макар само по спомени и сказни. Тя носеше в паметта си техни образи, техният живот беше неин собствен опит и нейна мъдрост, а това, което беше заличено в спомена, допълваше го гласът на кръвта. Султана се държеше здраво за дървото, на което бе израснала като последен цвят и плод, и беше може би по-жизнена от него, събрала в себе си всичките му сили.
Тя беше много малка още, когато остана пълен сирак, а баба й хаджи Серафимица беше жена, която никога не бе познавала немотия и нужда, та и сега не искаше да се лиши от нищо. Единственият покровител и на двете беше Султаниният вуйко Тасе, брат на майка й, но той беше лекомислен човек, прекалено горд с чорбаджийския си произход, хилава издънка на голям род. Той беше много беден и посягаше без голямо стеснение към остатъците от хаджи Серафимовото богатство, за да държи високо, както казваше, честното си име. Султана беше малка, за да му попречи, а баба Серафимица искаше да знае само дали има достатъчно за нея - да се облече, да се нахрани сладко. Вуйко Тасе направи и две големи грешки: реши, че може да построи отново изгорелите дюкяни на хаджи Серафима, но скоро се видя, че пари няма да стигнат. После реши, че може да вземе материали за строежа от голямата къща на хаджията, и започна да събаря едната й страна, докато се убеди, че с това не може нищо да се свърши. Като не можа да построи дюкяните, посъветва хаджи Серафимица да продаде мястото им в чаршията и така се случи, че го продаде на безценица. Вуйко Тасе винаги започваше с големи планове и никога нищо не можеше да свърши разумно. Когато Султана навърши тринайсет-четиринайсет години, те с баба си живееха вече в пълна бедност. И ако тя, малката, не бе взела всичко в ръцете си, биха гладували. Това стана един ден, когато баба й, хаджи Серафимица, поиска да си направи нов атлазен кюрк.
- Имаш си още дрехи, бабо хаджийке - каза й Султана. - Пък и не ти прилича сега нов атлазен кюрк.
- Как да не ми прилича? Коя съм аз, не знайш ли, та ще ходя в дрипи!
- Бедни сме, бабо хаджийке, нема кой да ни печели.
- Не съм бедна аз. Имам си.
- Какво имаш? Дай да видя. Дай да видя какво имаш!
Цяла една нощ въртя Султана баба си на ръжен и успя да й вземе всичките ключове от сандъци и долапи. Призори бабата хаджийка премаля за сън - обичаше и да си поспива - и нямаше сили да се бори. А Султана й нанесе още един удар:
- Дай ключовете да видя. И ако има за нов кюрк, направи си и два, ако искаш.
- На, кучке, вземи ги, пусти да опустеят - предаде се баба хаджи Серафимица.
Султана я остави да спи и прерови всички сандъци, долапи и скривалища. Намери някои накити, намери и малко пари. Сега ги заключи тя и прибра ключа у себе си. Баба хаджи Серафимица остана със старите си кюркове, вуйко Тасе остана сам да се грижи за почтеното си име. Султана броеше и преброяваше всяка аспра, която трябваше да похарчи, и малкото богатство, което държеше в ръцете си, заприлича на петте чудотворни хляба, с които според легендата Исус Христос е нахранил пет хиляди гладни люде в пустинята. Години наред живееха двете жени мъчен живот, но не останаха без залък хляб, без топливо и без прилична дреха.
Когато Султана навърши шестнайсет години, дойдоха стройници да я искат за някакъв момък. Тя сама намери начин да проучи какъв беше тоя жених и накара баба си да му откаже. Не беше той мъж за Султана. Но тогава й стана ясно, че тя чакаше да дойде в тоя запустял дом нов достоен господар, да му предаде тежкия товар, който прегъваше моминските й плещи, тя чакаше и се готвеше да го посрещне в моминските си мисли, надежди и мечти. Годините минаваха, но вече никой не дойде да я иска. Излязло й бе име, че е люта и горделива мома. Имаше и нещо друго, по-важно: за бедните в Преспа тя беше от голям род, а за богатите - беше много бедна.
Ето, дойде Стоян Глаушев - довея го тъкмо пред портата на Султана последната зимна вихрушка. Той беше млад, здрав мъж, хубав с младостта си и голямата си сила. Султана постоянно го наблюдаваше, разглеждаше го, скрита зад закнижените малки прозорчета на стаята откъм чардака. Тя следеше живота му, доколкото й беше възможно, поразпитваше го - все тъй набързо и уж случайно, заслушваше се в приказките му. Не беше много трудно да се проникне в мисълта, в душата на простия, наивен момък. Той нищо не скриваше и не умееше да скрие. Когато реши Султана да въведе него, чуждия човек, в дядовата си къща, тя бе го одобрила за свой съпруг. Прост, груб, селянин, но той беше млад, силен момък, с чиста душа. Повече тя не можеше и да иска, не можеше вече и да очаква. Но не бяха само плановете й за бъдещето - да съживи наново тоя запустял дом, да си създаде семейство, да си намери здрава, сигурна опора. Напоследък Султана започна да се заглежда в младия селянин и с други очи. Тя го очакваше вечер да се върне, изтичваше сутрин на някое от малките прозорчета да го изпрати с поглед. Беше й драго да го вижда; понякога, като го гледаше, по тялото й пробягваха тръпки, но никога не помисли тя да даде воля на това зараждащо се чувство, да го нарече с името му, да му се предаде. Това чувство не достигаше до съзнанието й, за да го познае като сладостен копнеж на младото си и здраво тяло. И не моминското й сърце, нито прокълнатата, според нейните нравствени схващания, отречена греховна жажда на тялото я тласкаха към младия мъж, а мисълта й, ясна и проницателна, откриваше в него съпруга, бащата на децата й, якия стълб на собствения й дом.
Минаваше време, а не можеше да остане повече в тайна това, което ставаше напоследък в двора на хаджи Серафим. От много време не бе се завъртал мъж в тоя двор, а сега тук беше Стоян - влизаше, излизаше сутрин и вечер и беше като в своя къща, макар Султана да го Държеше надалеко. Невидими очи надзъртаха и дебнеха през пролуки и дупки, през врати и прозорци, шушукаше се скришом, от ухо на ухо, а когато вуйко Тасе разгласи между свои и чужди, че Султана иска да се омъжи за младия селянин - всички заговориха открито за тоя ли човек? Това беше необикновен случай. Старият ред в живота на малкия град дръзко се нарушаваше и това предизвикваше обща съпротива. Сред народа оживя някогашната омраза към тежкия навремето чорбаджия хаджи Серафим Огненов, който бе вършил и лоши, и добри дела, но лошите още се помнеха, както се помнеше силата му, богатството му и голямата му гордост. Ръмжаха също и градските чорбаджии - постъпката на недостойната според тях хаджй Серафимова внука засягаше тяхното честолюбие и суета, чорбаджийското им достойнство. В мълвата и одумките, които се разнасяха из целия град, имаше и жесток присмех, високомерен гняв и много лицемерие, а някои бяха започнали да сплитат и песен, в която влагаха свои потайни, порочни желания и копнежи. Дори десетмината членове на църковната община бяха говорили и решавали в едно свое заседание за нарушение на реда и общите нрави, за настаналия общ смут и всеки бе се пазил като от греховно осквернение да спомене името на хаджи Серафимовата внука. Нейният несторен грях нарасна още повече и за туй, че излезе наяве тъкмо през първите седмици на великите пости.
Султана дочуваше отдавна шепота на злорадата мълва, но никой не се осмеляваше да й заговори направо и тя мълчеше, стиснала устни, по-горда и по-недостъпна отвсякога. Познаваха я мнозина и се бояха от огъня в тъмните й очи, от езика й, когато речеше да отвори уста. Пък и кой би могъл да укори с чисто сърце Султана, която още от ранна възраст се бореше храбро с черна немотия и бдеше зорко над няколкото искри в хаджи Серафимовото огнище? Ала, ден след ден, мълвата затъмнява-чистия й образ и людската злоба ставаше все по-дръзка. Пръв й заговори вуйко Тасе, дойдоха да я придумват и други, по-далечни роднини, дори съвсем чужди люде, а вкъщи непрестанно мърмореше баба й, съвсем оглупялата от старост хаджи Серафимица. Не беше лесно човек да тръгне сам против всички, още повече за една бедна девойка, но хаджи Серафимовата внука реши да върви докрай. Водеше я като лампада пред очите й нейният бистър ум и някакъв огън се разпалваше в сърцето й - копнежът й за щастие, грижата за дом, за децата, които и тя, родената жена, трябваше да роди, гневът й срещу чуждото злорадство, нейната гордост.