Литература

Отвъд принципа на удоволствието /Зигмунд Фройд/
І
Зигмунд Фройд е един от най-оспорваните, критикувани, но същевременно и
хвалени учени, занимаващ се с психоанализа. Той е високо образован не само в
областта на психоанализата, но и в сферата на биологията, философията,
литературата, изкуството.
В книгата “Отвъд принципа на удоволствието” Фройд ни запознава с някои
психични състояния, чрез които се опитва да разбере какво всъщност е
принципа на удоволствието, неговите цели и механизмите, чрез които те се
осъществяват. От друга страна, някои от изводите до които той стига, са сходни
с основното схващане в Източната философия - за стремежа на хората да се
освободат от страданията в сетивния свят и да достигнат покой. Фройд не е
философ, но в много от изказванията му срещаме като че зараждаща се
филосовска мисъл. Дори бих казала, че научното и психоаналитичното тук
вървят редом с философията.
За да достигне до принципа на удоволствието и за да вникне в него, Фройд
изхожда от определенията и принципите на действие на такива състояния, като
нарцисизъм, сънища, игра, азови и сексуални нагони, а също и полярностите -
садизъм - мазохизъм и воайорство - ексхибиционизъм. Аз също ще ги проследя,
но за да защитя мислите които ми хрумнаха, и които са един вероятен отговор
на въпроса “каква е целта на живота”?
I I
Всяка невроза, има тенденция да изтласква болния извън реалния свят и да го
отчуждава от действителността. Такава тенденция срещаме и в нормалния
живот, с тази разлика, че целта е друга. Науката, техниката, държавата
отчуждават човека. Техническия прогрес, свързан с крупната индустрия, прави
човека производител, потребител. Прави го част от едно цяло, в което той се
механизира, започва да мисли по начин, различен от собственото му желание,
става чужд на себе си - самоотчуждава се, съизмерва се и подражава на другите.
От личност се превръща в марионетка. Масите не търпят уникалност и
индивидуалност. Тук, целта на отчуждаването и изтласкването на човека от
личния му свят и въвличането му в общия, е постигането на контрол и власт от
определени групи хора върху масите.
При неврозите, болният се отвръща от действителността, понеже за него тя е
изцяло или частично непоносима. Главната тенденция,на която се подчиняват
първичните процеси се нарича принцип на удоволствието. Тези процеси са
устремени към удоволствието, психичната дейност се отдръпва от актове, които
могат да породят неудоволствие. Психичното равновесие първоначално се е
нарушавало от властни вътрешни потребности. Прави се опит, те да се
задоволят по халюцинаторен път, но когато това не довежда до желания
резултат се задейства принципа на реалността. Той обаче, води след себе си сериозни последици: повишава се значението на сетивните органи и свързаното
с тях съзнание, което започва да приема и сетивни впечатления. Създава се
функция на периодично изследване на външния свят, а с това се създава и
система за запомняне. Двигателното оттичане на енергия се превръща в
действие, което се осъществява от мисловния процес, развил се от представата.
Отделя се вид мисловна дейност, наречен фантазиране. Смяната на принципа на
удоволствие с този на реалността и произтичащите от нея последици, не се
осъществяват наведнъж и едновременно. Докато азовите нагони се развиват
така, сексуалните се отделят от тях в много съществено отношение. Отначало,
поведението им е автоеротично и те не изпадат в ситуация на лишение,
налагаща да се въведе принципа на реалността. По-късно, когато при тях
започне процесът на търсене на обект, той скоро бива прекъснат от латентния,
забавящ сексуалното развитие до пубертета. Автоеротизмът и латентният
период предизвикват задържане в психичното развитие на сексуалния нагон и
оставането му за по-дълго в принципа на удоволствието.
В резултат, се създава тясна връзка между сексуалните нагони и фантазията, и
азовите нагони и действителността на съзнанието. Тази връзка, наричаме
вторична.
Съществен дял от психичното предразположение към невроза се дължи на
закъсняло възпитание на сексуалните нагони в съобразяване с действителността
и на условията, позволяващи това закъснение. Наслаждаващият се Аз желае, а
реалистичния се стреми към полза и предпазване от вреда. Замяната на
принципа на удоволствие с принципа на реалността, не означава отмяна на
първия, а само неговото подсигуряване.
Възпитанието се определя като стимулиране към заместване на принципа на
удоволствието с принципа на реалността. Изкуството по своеобразен начин
помирява двата принципа. Докато Азът се превръща от наслаждаващ се в
реалистичен, сексуалните нагони претърпяват изменения, които ги отвеждат до
първоначалният автоеротизъм, към обектната любов, служеща на
размножаването.
На тази основа, стигам и до извода, че изтласкването на болния извън реалния
живот е резултат от вътрешен дразнител - неспособността на разума да се
справи с постъпващата отвън информация. В същото време, отчуждаването на
хората и изтласкването им от личния към обществения живот е породено от
външен дразнител- другите хора.
В такъв случай, процеса може да се опише така: при вътрешен дразнител,
действията, които предприема организма са до голяма степен известни или
могат да се предвидят. Резултатът зависи от действията на нашия организъм,
който действа винаги в положителна насока (към получаване на удоволствие),
тогава резултата е сигурен.
При външен дразнител обаче - когато други хора се опитват да объркат
съзнанието ни, резултата към който те се стремят, не винаги е положителен и
сигурен.
Забелязва се също, че при неврозите става въпрос за нещо, което ние правим по
необходимост, а в реалния живот срещаме чужда намеса, която ни принуждава
да действаме по един или друг начин.
ІІІ
Терминът “нарцисизъм” произлиза от клиничното описание; през 1899 г. П.
Неке го избира за означаване на поведението, при което човек се отнася към
собственото си тяло като към сексуален обект, със сексуална наслада го
разглежда, гали, целува, докато стигне чрез тези си действия до пълно
задоволяване. В този си вид нарцисизма представлява перверзия, погълнала
целия сексуален живот на личността. Но отделни черти на нарцистично
поведение се срещат при много лица, страдащи от други разстройства, което
води до предположението, че един вид употреба на либидо, който може да бъде
наречен “нарцисизъм” е далеч по-разпространен и е част от нормалното
развитие на човека. В този смисъл нарцисизма не е перверзия, а либидното
допълнение към егоизма на самосъхранителния нагон, който се приписва на
всяко живо същество.
Съществуват два типа хора - нарцистичен и опорен. Начините за избор на обект
от първия тип са: 1) себе си 2)онова, което е бил 3) онова, което иска да бъде 4)
човека, който е бил често от него. Начините за избор при опорния тип са: 1)
хранещата го жена 2) закрилящият мъж.
ІV
Физиологията ни дава понятията дразнител и рефлексна схема, според които
постъпилият отвън върху живата тъкан дразнител се отстранява чрез насочен
навън двигателен акт. Нагонът е дразнител на психиката, но е очевидно, че има
и други дразнители освен нагоните, такива, които приличат на физиологичните.
Такъв дразнител е налице при глад или жажда. Нагонният дразнител произлиза
от вътрешността на самия организъм, а не от външния свят. Той влияе по друг
начин на психиката и изисква други действия за отстраняването си. Нагонът
действа като постоянна сила, бягството от него е невъзможно, понеже той
атакува отвътре. нагонният дразнител е потребност, а това което я отстранява е
задоволяването. Под натиск на един нагон разбираме двигателният му момент.
Натискът е общо свойство на нагоните и дори тяхна същност. Целта на
нагоните е винаги задоволяването. Обекта на нагона е онова, чрез което постига
целта си. Той е най-променливото в нагона. В хода на нагонните превръщания,
той може многократно да се променя. Източник на нагона е соматичния процес
в даден орган или част от тялото, чието дразнение е представено в душевния
живот чрез нагона. Различават се две групи нагони - азови или
себесъхранителни и сексуални.
Сексуалните нагони са многобройни, имат разнообразни органични източници,
първоначално действат независимо един от друг и едва на по-късен етап
претърпяват синтез. Целта им е физическа наслада. Чак след синтеза започват
да служат на размножителната функция, с което явно се обособяват като
сексуални нагони. Превръщанията им, известни от наблюдението са:
1) превръщане в противоположното,
2) насочване срещу собствената личност,
3) изтласкване,
4) сублимация.
Нагонните превръщания по същество се състоят във въздействие на трите
големи полярности, владеещи душевния живот. Те са :
1) Субект (Аз) - обект (външен свят) - нарича се биологична полярност.
2) Удоволствие - неудоволствие - нарича се реална.
3) Активност - пасивност - нарича се икономическа.
В стремежа си към задоволяване даден нагон може да се сблъска със съпротива,
целяща да го обезсили. Тогава той попада в състояние на изтласкване. За
външен дразнител, подходящо средство би било бягството, но в случая то не
може да помогне. Добро средство срещу нагона е отхвърлянето му от разума
(осъждането). Един етап, предхождащ осъждането, нещо средно между него и
бягството, представлява изтласкването. То не е изначално даден защитен
механизъм, то може да възникне, преди да се разграничат строго съзнаваната и
несъзнаваната душевна дейност, и същността му е единствено отхвърлянето и
държането на страна от съзнанието. Съществуват първично и същинско
изтласкване. Изтласкването е не само индивидуално, но и мобилно. То
упражнява постоянен натиск върху съзнанието. То не е еднократно. И за да има
равновесие, е нужно непрекъснато да има противоположен натиск.
Изтласкването по правило създава заместващо образуване и оставя след себе си
симптоми.
Същността на изтласкването не е в това да отстрани или унищожи представата
репрезентираща даден нагон, а да попречи на нейното осъзнаване. В такъв
случай, тя се намира в състояние на “несъзнаваност”. Всичко изтласкано е
несъзнавано, но несъзнаваното и изтласканото не се покриват. Неосъзнатостта е
само една от особеностите на психичното, с която същността му не се изчерпва.
По правило, психичният акт преминава през две фази, между които се извършва
нещо като проверка. В първата фаза той е несъзнаван и принадлежи към
системата на несъзнаваното. Ако проверката не го отхвърли, той може да
премине към втората система, наречена съзнавана.
V
Фройд приема, че душевните процеси автоматично се регулират по принципа на
удоволствието, т.е. те всеки път се предизвикват от едно неприятно напрежение
и протичат така, че крайният им резултат да бъде неговото спадане или, с други
думи - премахване на неудоволствието или създаване на удоволствие.
Той разглежда удоволствието и неудоволствието във връзка с размера на
наличната необвързана енергия в душевния живот, в смисъл че неудоволствието
съответства на нейното увеличаване, а удоволствието - на намаляването й.
В душата обаче, съществува силна тенденция към принципа на удоволствието,
на която обаче се противопоставят някои други сили или състояния, тъй че крайния резултат не винаги съответства на тази тенденция.
Първият случай на такова подтискане на принципа на удоволствието е познат
като закономерен. Под въздействието на азовия нагон към себесъхранение
принципа на удоволствието се заменя с принципа на реалността, който вече
описахме.
Друг, не по-малко закономерен източник на неудоволствие са конфликтите и
разцепленията в душевния апарат през периода, когато азът търпи развитие към
по-висша степен на организиране.
Фройд се заема да изследва работата на душевния апарат при едно от най-
ранните му нормални занимания - детската игра. За тази цел ,той наблюдава
играта на едно дете на година и полoвина и повтаря наблюдението на същото
дете след известен период от време. От това изследване, той стига до извода, че
е излишно да се постулира специален нагон към подражание като мотив на
играта. Изкуството като игра и имитация при възрастните, което за разлика от
детското поведение е насочено към личността на зрителя, не спестява на този
зрител и най-болезнените преживявания, например в трагедията, и въпреки това
се възприема от него като висша наслада. Така се убеждаваме, че въпреки
господството на принципа на удоволствието, има достатъчно пътища и средства
да се помни и преработва психически неприятното. Подобни наблюдения върху
поведението при пренасянето й върху човешките съдби ни окуражават да
приемем, че в душевния живот наистина съществува едно натрапливо
повторение, което не се съобразява с принципа на удоволствието. С него можем
да свържем и сънищата на хората, заболели от невроза вследствие на злополука,
както и играта на детето. Трябва обаче да се отбележи, че рядко може да се
наблюдава натрапливото повторение в чист вид, без примесване на други
мотиви.
Несъзнаваните душевни явления сами по себе си са “безвременни”. Те не могат
да бъдат подредени във времето, то с нищо не ги изменя, понятието за време не
е приложимо към тях.
Но каква е връзката между нагоните и стремежа към повторение? Нагонът
представлява вътрешно присъщ стремеж на живия организъм към
възстановяване на някакво предишно състояние, което е трябвало да бъде
изоставено под влиянието на външни смущаващи въздействия. Ако всички
органични нагони са консервативни, придобити в хода на историята и
устремени към регресия, към възстановяване на нещо предишно, успехите на
органичното развитие трябва да се отдадат на външни, смущаващи и
отклоняващи влияния.
Консервативните органични нагони са възприели и съхранили с цел повторение
на всяка от принудителните промени на жизнения ход, като по този начин
създават лъжливо впечатление, че са сили, устремени към промяна и прогрес,
докато всъщност се стремят да постигнат една стара цел по стари и нови
пътища. И тази цел на всички стремежи на органичния свят може да бъде
посочена. Би противоречало на консервативната природа на нагоните, ако целта на живота беше някакво непостигано по-рано състояние. Това трябва да е старо,
изходно състояние, напуснато някога от живия организъм, към което той се
стреми по всички околни пътища на развитието. Ако приемем за общовалидно,
че всяко живо същество умира по вътрешни причини, връща се към
неорганичното, тогава можем да кажем само едно: целта на всеки живот е
смъртта.
Странно звучи за Фройд, извода, който трябва да направи за голямата група
нагони, които според него стоят зад проявите на живота у организмите.
Нагоните към самосъхранение, приписвани на всяко живо същество, се намират
в очебийно противоречие с предположението, че целия нагонен живот служи за
постигането на смъртта. Погледнато в тази светлина, теоритичното значение на
нагоните към самосъхранение, власт и самоутвърждаване силно намалява; те се
оказват частични нагони, предназначени да осигурят характерния за организма
път към смъртта, отстранявайки другите възможности за връщане в
органичното. Излиза, че организмът се стреми само да умре по свой начин, а
тези пазители на живота по произхода си са телохранители на смъртта. При
това се получава парадоксът, че живият организъм най-енергично се
съпротивлява на въздействия, които биха му помогнали да постигне целта на
живота си бързо (така да се каже, чрез късо съединение), но това поведение
отразява именно нагонен, а не разумен стремеж.
VI
Но щом целта на живота е смъртта, какво е смъртта? Фройд казва: “старо,
изходно състояние, напуснато някога от живия организъм”. Според религията,
смъртта е единение с бога; в източната философия - върховно свързване с
абсолюта, освобождение от страданието, край на прераждането на душата, цел,
за постигането на която са описани много начини: праведен живот, контрол
върху ума и тялото, практикуване на йога, жертвоприношения, спазване на
някои морални правила, познание.
Днес съществуват и други начини за освобождение на страданието, които
наричаме порочни - наркотиците, алкохола. Средство могат да бъдат също
музиката, изкуството, любовта. Смъртта също означава липса на всякакви
дразнители и пълен покой. Тогава защо се страхуваме от нея? Какво по-
върховно удоволствие и при това вечно от смъртта може да желае тялото, ума?
Нали всичко останало е преходно, кратко и след себе си винаги носи болка и
страдание?
Според мен, живота може да се опише така: смъртта е естественото състояние
на хората, но при болест те се раждат. Това е единствената болест. Живеейки
живота си по определен начин, ние всъщност се опитваме да се излекуваме - да
умрем. Фройд казва, че у нас има нагони, които ни карат да живеем, но и такива
които ни тласкат към смъртта. Защо? Тук ще си позволя да се обърна към
“Малкият принц” на Екзюпери - когато среща лисицата, тя моли принца да я
опитоми, и да се свърже с нея така, че да може да я различи между хиляди
други лисици, да познава стъпките й между хиляди други стъпки. Тя казва: “идвай винаги по едно и също време, защото ако знаем че идваш в 4 часа, аз ще
те чакам още от три, и този час на очакване ще ми носи огромна наслада, а
когато накрая дойдеш, удоволствието ще бъде неописуемо”. Тук съзирам
мазохизма, който поражда съществуването на нагоните, които ни карат да се
стремим към живота. Така сладкото очакване на смъртта, на изцелението, на
покоя, на естественото ни състояние се удължава, за да изпитаме после
същинското удоволствие с всичките си сетива, да го изпитаме като експлозия и
след това да потънем в покой. Това е като мазохистичното поведение на
влюбените, които по всякакъв начин се опитват да удължат момента на
удоволствие преди оргазма. Но към оргазъм ли се стремят те? Не, това е
експлозия от удоволствие, но момента на покой след него е същинското
удоволствие и към него се стремят те - към покоя. А нарцистичното в хората не
е ли пак стремеж към същия покой на смъртта? Размножителните нагони са
именно нарцисизъм - детето ни доставя удоволствие защото някога е било част
от нас - и в същото време мазохизъм - защото чрез детето удължаваме времето
през което част от нас още живее и така се удължава завръщането ни към
смъртта? Може би ...