Литература

Способности

Способностите са най-престижните човешки качества. Да се каже, че някой е способен означава да му се направи изключителен комплимент, дори повече, отколкото този, че е изявена личност. Това е така, защото способният индивид се мисли за положително белязан от съдбата. Често изразите “способен” и “надарен” се използват като синоними. Очевидно зад думата “способност” се крие една социално-позитивна санкция – способността е нещо, което следва да се показва, да се развива, тя произвежда социално полезни резултати. Никой не казва “способен да убива”, “способност за омраза” и “способен” за други негативни действия и състояния. В крайна сметка за способността се разсъждава като за природен ресурс, подобно на водата, плодородната земя и пр., който облагодетелства обществото като цяло, макар че се проявява в отделни индивиди. Така и трябва да бъде – способността е обществено-природен капитал, въплътен в индивидуална форма. Поради високата ценност на способностите израз на адекватна политика по отношение на тях е проявленията им да бъдат откривани навреме, да се създават условия и стимули за развитие на способните индивиди.
Определение на способността
Както повечето понятия за психически феномени, така и всекидневното понятие за способност има размити граници, Без особени основания се приписват способности на хора, чиито постижения надхвърлят малко средното равнище или просто са приятни за околните. Така комуникативен индивид се схваща като “способен”.
Дефинирането на способностите следва да се извърши в абстрактни термини и измерения, защото никоя способност не е ролево определена и не може да се опише с конкретен сюжет. Някои автори, например, Б. М. Теплов, разглеждат съчетанието от способности като надареност, но всъщност всяка способност следва да се разглежда като цялостна надареност, а не като част от надареността. Затова по-долу ще се опитаме да определим способността като такава цялостна надареност за даден вид дейности.
Под способност обикновено се има предвид потенциал за високи постижения от определен вид, който се проявява у едни индивиди за разлика от други и може да се регистрира в поредица от измерими белези на дадено поведение:
1. Появява се рано в индивидуалното развитие;
2. Изявява се като спонтанна склонност без специално обучение или следване на жив образец;
3. Напредването в конкретни дейности е много бързо в сравнение с другите хора;
4. Изпълнението се постига леко, без видими усилия. Заедно с това волевата регулация в тези индивиди задава и поддържа максималистични критерии, а не се фиксира в текущ контрол над действията;
5. Проявява се висока продуктивност в количествен и качествен аспект. Това значи, че специалните постижения на индивида значително надхвърлят средното равнище;
6. Осъществява се широк пренос на компоненти в пределите на специалната надареност. Дейността се направлява от ефективни понятия и схеми с над-ситуативно естество;
7. Индивидът обикновено изпитва огромно удоволствие да върши нещата, за които особено го бива. Развива се устойчива положителна мотивация към дейността, в която индивидът преживява необикновен успех.
Тук определихме способността чрез прототип (образец), който се демонстрира в седем измерения на поведението. В крайна сметка за способността се съди по проявите, които имат публично естество и са степенно проявени. Затова наричаме тези белези измерения на поведението. В прототипа на способностите най-важната скрита предпоставка е убеждението, че способностите обуславят високи постижения независимо от равнището на упражняване на човешките възможности, което само по себе си е твърде спорно.
Между отделните измерения на прототипа не е установена причинна връзка и може да се смята, че те се проявяват независимо едно от друго. Изключение прави може би измерение № 6, но за това ще стане дума малко по-долу. Иначе казано, може да се предполага, че всяко измерение се обуславя от специален вроден психофизиологичен апарат (заложба). Седемте измерения имат различна важност за изява на способността. Първите три се отнасят до стиловите характеристики на дейността и могат да се симулират от общи способности, каквито са психодинамичният тип, високата интелигентност, трудолюбието.
Решаващи за приписването на способност са измерения № 5 и 6. Там контрастът с генералната съвкупност на проявите трябва да бъде изключително голям. За пети критерий е очевидно, защото от него се тръгва, когато изобщо се приписва някому способност.
Шестото измерение изразява дълбоката същност на способността, защото предполага особена символна организация на съдържателните компоненти на способността. Индивидът мисли символно в дадена област и тази символна структура на преживяването се проявява категорично още в перцептивни ситуации, а също има привилегирован достъп до поведенческите актове. Не е лишена от резон хипотезата, че показателите по измерение 6 имат причинно действие върху останалите измерения на поведението, изявяващо способност.
Общо взето, най-малко значим е последният (седми) критерий. Той просто изразява генералната тенденция положителната мотивация да се фиксира в дейности, в които индивидът преживява несъмнен успех. Има достатъчно случаи на способни индивиди, които са вършили с отвращение нещата, за които ги бива.
Известно е, например, че до 11 годишна възраст Н. Паганини е свирел на цигулка с отвращение и то само когато баща му го заплашвал с бой! После изведнъж той обикнал свиренето, което преди това вършел принудително.
Наблюдава се огромна вариативност в проявите на 7-те измерения на прототипа на способността сред хората, извършващи дадена дейност. Несъмнено способен може да се смята индивид, който има изключителни показатели на всичките седем измерения на прототипа на способността. В по-тесния смисъл способен е индивид с изключителни показатели по измерения № 5 и 6 спрямо генералната съвкупност. Следва още да се отбележи, че тъкмо тези две измерения изискват специални психологически методики за тяхното изследване и установяване на неща, които биха могли да се нарекат инфраструктура на способността, тъй като последната не е особено видима.
От обсъдените аспекти на способността може да се извлече следното определение:
Способността е скрита пригодност на даден индивид да извършва социално ценна дейност, в която се проявяват 7 измерения на поведението, образуващи прототип на способността. По всички тях индивидът следва да има изключително високи показатели, за да му се припише способност. Задължително той следва да отбележи превъзходство по измерения 5 и 6. Смята се, че високите постижения на способния индивид се дължат в голяма степен на вродени компоненти – заложби, – обезпечаващи силната изява на прототипа на способността.
Това е общопсихологическо определение на способността, което в значителна степен се съгласува със здравия смисъл на обикновените хора. Приведеното определение не е тривиално, защото предрича изключително рядко случване на феномена “способен индивид”. Отделните видове способности се срещат в живота с различна честота, но една от най-масовите – рисуването – се наблюдава с пълния си прототип, да речем, у един на 10 хиляди индивиди. Това е така, защото 7-те белега на прототипа варират случайно и съчетанието на високи стойности по всички е твърде рядко статистическо събитие. Освен за общата интелигентност никой не проследил честотата на способни хора в различни области. Последното е предмет на психологическо изследване чрез специално конструирани тестове. Едно спорно, но общоприето допускане в определението е, че способността се обуславя от комплекс от заложби, схващани като анатомо-физиологични предпоставки. За голяма част от способностите заложбите остават само умозрително предположение.
Понякога едно понятие с множество измерение на способността се разбира по-добре ако се илюстрира с пример от живота. За случая избрахме големият композитор и диригент Феликс Менделсон (1809-1847)
Ф. Менделсон е един от най-ярките представители на романтизма в музиката. Роден е в семейството на пруски банкер без изразена музикална традиция в рода. Започва да свири на пиано и да композира на 5-6 годишна възраст и родителите му не са насърчавали специално музикалната му дарба, но не са му и пречили. Те смятали, че синът им трябва да изживее едно щастливо детство без обременяващи изисквания. Бащата дълго съжалявал, че Менделсон не проявил склонности към кариерата на банкер, но се отнасял с разбиране към сина си. През юношеството Менделсон имал възможността да пътува много по Европа, станал познавач на литературата и философията на своето време. Имал рядко щастлив личен живот и нямал нерадостната съдба на редица вундеркинди. Редовно композирал творби в различни музикални жанрове. Бил признат от музикалните кръгове и широката общественост много млад. Дирижирал най-видните немски оркестри и задал стила на модерния оркестър. Написал редица произведения по поръчки на институции и личности, но не за пари и слава, а заинтригуван от предизвикателствата. Макар и починал в средна зрялост, Менделсон оставил впечатляващо творчество от около 700 творби, от които 250 в по-големите музикални форми. От великите композитори той единствен се приближавал до Моцарт по широта на музикалните теми и по продуктивност. На Менделсон принадлежи най-изпълняваното симфонично произведение в световната музика – сватбения марш от вариациите към “Сън в лятна нощ” по Шекспир.
Всъщност Менделсон илюстрира образцово прототипа на способностите, който приведохме. У него музикалната способност се появява рано, развива се много бързо без твърде интензивно обучение и поощрение, писал е без особени усилия, музиката му е от изключително качество и то в широта от музикални прояви, свързани с дирижиране и публична презентация на музиката на неутвърдени композитори. Също е един от първите големи почитатели и пропагандатори на творчеството на Й. С. Бах, което показва, че не е бил самовлюбен творец. Обичал е това, което прави, не като компенсация за нещата, които не е могъл да бъде и заради липсващо признание. В неговия живот музикалната дарба е била несъмнен израз на душевно здраве, а не средство за превъзмогване на страдание и за самоизтъкване. Музиката у Менделсон като че извирала отвътре и хармонично се вписвала в един пълноценен живот.
В най-ярките си проявления способността създава силно впечатление, че проявленията й “извират отвътре”, подобно на фонтан или гейзер. Моцарт споделил в последните дни на живота си, че записал на хартия една хилядна от музиката, която минала през главата му!
Едно от нещата, което примерът с Менделсон не може да илюстрира, е способността като фактор за дълголетие. Установено е, че някаква ярка способност подпомага дълголетието. Пианистът и диригентът А. Рубинщайн концертирал активно до 70 годишна възраст, Тициан и Пикасо рисували до дълбока старост и т. н. Способността е концентриран израз на виталност и от своя страна тя усилва общата виталност на организма, защото упражняването на способността задава естествен смисъл на живота, това носи силни и постоянни положителни емоции и оттук увеличава шансовете за дълголетие. Не случайно Натан Лейтес, проследил десетилетия наред живота на даровити деца, установил, че всичките индивиди, които наблюдавал, били изключително трудолюбиви и проявявали висока обща активност в живота си (Лейтес, 1970). Лейтес направил обобщението, че трудолюбието е общ фактор на надареността. Според нас той влиза в прототипа на способността косвено, предимно чрез количествената продуктивност на способните индивиди.
Примерът с Менделсон не е показателен и за “волевия радикал”, съдържащ се в способността, а именно, че истински способният човек може дълго и упорито да се съпротивлява на неблагоприятни обстоятелства – липса на адекватно социално признание и подкрепяща среда, мизерни материални условия, здравословни проблеми и пр. Оттук е възникнало убеждението, че способният човек си пробива път към реализация си сам и тъкмо това често се приема като главен индикатор, че даден индивид е способен. А всъщност главният индикатор е високата количествено-качествена продуктивност. Затова е неправомерно да се обявява за гений на национална литература поет, написал 20 стихотворения, от които повече от половината са имитация на народното творчество.
Способности и психически функции
Някои психолози, например А. Н. Леонтиев, смятат психическите функции за разновидности на “общата способност за формиране на способности”. Това е игра с термини, обезсмисляща понятията, които би трябвало да прояснява. От дефиницията, приведена по-горе, следва, че способността е изключителен индивидуален феномен и е некоректно да се казва, че всички са способни да вършат нещо. По-коректно е да се твърди, че всички хора с нормално психофизиологично устройство имат достатъчно потенциал от готови психо-биологични програми (психични функции) да се справят с изискванията на човешкото всекидневие.
Реалността на всекидневния живот разчита на едни много усреднени, дори посредствени проявления на функционалните възможности на психиката. Оттук психичните функции следва да се дефинират като програми за справяне с всекидневието, за които също има заложби, но те като условие за всекидневна дейност се срещат във всеки физиологически здрав и културно прилично устроен човек.
Множество ефективно проявени параметри на психичните функции обуславят предразположеност към определен тип дейности. Например, индивид с ниски прагове на обонятелни и вкусови усещания би имал склонности да стане, да речем, дегустатор, готвач и пр. Всъщност, склонностите са мек, отслабен вариант на действие на прототипа на способностите, който описахме в предходния раздел.
Отделните психични функции могат да се смятат за способности, когато произвеждат постижения далеч над равнището на всекидневието. В последното способностите просто не са нужни, а ако ги има не се ценят. Например, въображението става способност в дейността на изтъкнат писател-фантаст. Затова арена на изява на способности са високите форми на култура и специални области – изкуство, наука, техническо изобретателство, спорт, нов бизнес, хобита, военно дело, пионерска дейност. Ако индивидът е способен, той следва да се прояви по собствена инициатива на някоя от тези “арени”, на които се очакват изпълнения над функционалното натоварване на психиката във всекидневието. Изразът “способен за всекидневни неща” звучи наистина странно.
Психологически възгледи за способностите
Едно от нещата, по които си приличат учебниците по психология от столетие насам, е начинът на описание и обяснение на способностите. Навсякъде се описва физиономично как изглежда способният индивид по начин, подобен на прототипа на способностите, приведен тук. Винаги се провежда дискусия за съотношението вродено-придобито в развитието на способността, като в повечето случаи се приписва високо тегло на вродените компоненти. Обсъжда се типологията на способностите като се разграничават задължително 6-8 типа. Коментират се и степените на способност и специално талантът и гениалността. Специално се разглежда общата интелигентност като способност, защото върху нея са извършени най-много емпирични проучвания. Това са задължителните теми за обсъждане, в които психологията на способностите се върти като в омагьосан кръг и които малко се отличават от разсъжденията на обикновения човек за способностите. По-долу ще изложим някои изследвания и концепции, които бележат известен напредък в проблематиката на способностите.
Най-силният предразсъдък относно способностите, а именно това, че те не зависят съществено от упражняването им се атакува основателно в последните десетилетия. К. Ериксън и И. Февр издигат смелата хипотеза, че генетически фактори в способностите действително съществува, но той не обуславя постиженията директно, а влияе на мотивацията и подбудите на индивидите да усвояват умения от съответен тип. Според тези автори вродените предпоставки (заложбите) обуславят изключително високо фокусирано внимание на индивида върху даден вид съдържание (теми) в продължение на седмици, месеци, дори и години, което води до диференциално високи постижения (Ericsson and Faivre, 1988).
Робърт Стърнбърг е провел амбициозна програма за изследване на общата интелигентност, която разглежда решаването на задачи, силогистичното мислене и мисленето чрез аналогии като съставени от компоненти и стратегии. (Sternberg, 1977, 1985, 1990). Авторът въвел серия от прости експериментални задачи за оценка на компонентите и стратегиите и се опитвал математически да изведе общото интелектуално постижение като претеглена величина о изпълнението на компонентите и стратегиите. Стърнбърг дори обещал да създаде ново поколение тестове за интелигентност, които да имат много по-висока прогностична валидност от традиционните, но досега не е изпълнил обещанието си. Изглежда и Стърнбърг безсъзнателно отчита неуспех на своята програма, защото в последните години използва различни поводи да се конфронтира с най-добрия психолог на творческото мислене в световен мащаб – Едуард де Боно. Но в крайна сметка следва да се отчете известен успех на Р. Стърнбърг да преформулира стари проблеми на изследването на способностите в нови термини и настойчиво да им търси емпирична проверка. Съвсем накратко, концепцията на Стърнбърг може да се изкаже така: интелигентността има три фактора или аспекта: аналитично, творческо и практическо мислене.
Един друг водещ изследовател на интелигентността, Хауърд Гарднър, е предложил концепцията за множествените интелигентности. Според него има осем силно отличаващи се типове интелигентност: езикова, логико-математическа, пространствена, музикална, телесно-кинестетична, междуличностна (интерперсонална), вътрешноличностна (интраперсонална) и естествено-научна (натуралистична). Всеки тип се реализира от обособен “модул на мозъка”, който действа относително независимо от останалите (Gardner, 1983, 1995). Гарднър се опитва да потвърди наличието на такива модули с обилни невро-физиологични данни, но те са по-скоро илюстрации, а не специална проверка на теорията за множествените интелигентности. Гарднър ръководил години наред най-известния американски проект за подпомагане на даровити деца “Проуджект зиъроу” (Проект нула), затова имал на разположение действителни случаи на изявена даровитост. Това му позволява много да представи облика на типовете интелигентност много впечатляващо и книгите му да са изключително четивни. Това само по себе си не им носи научна валидност, но е достатъчно да освежи интереса към проблематиката на способностите. Всъщност, оригиналният момент във възгледите на Х. Гарднър е това, че той се опитва да снеме опозицията “общи – специални” способности, като въвежда междинен тип – типология на различаващи се интелигентности, които в значителна степен дублират най-утвърдените типове специални способности. Но възникват и въпроси: Защо в типологията липсват, да речем, емоционална интелигентност и техническа интелигентност или “лидерска” интелигентност? Ако Гарднър ги приема за вторични, кои са съчетанията от модули, които ги обезпечават? Като цяло теорията на Гарднър заслужава сериозно внимание и има потенциал да се развива.
Бъдещите теории за способностите ще трябва да се съобразяват с редица фундаментални факти:
 Огромните индивидуални различия в човешките общности по всички проявления, които пречат на откриването на съществени връзки между различията в даден индивид, които могат да създадат високо постижение;
 Във всяка област на високи постижения се забелязва фрапиращо разделение – една малка група индивиди могат категорично и постоянно, а голямата маса хора са страхотно посредствени на техния фон;
 Човешките постижения се усилват от използването на вътрешните потенциали и “угасват”, атрофират при неизползването им;
 Способността е изключително рядък феномен (на няколко хиляди един индивид!) и повечето хора нямат възможност да го наблюдават около тях.
От нещата, които обсъдихме дотук, можем да направим извода, че проблемът за способностите е по-скоро загадъчен и интригуващ, отколкото практически важен. Истински способните хора или ги има, или ги няма и не можем да чакаме кога ще се появят, именно защото те се появяват рядко, или да се надяваме на образователни технологии, които да правят децата даровити. Никой не е постигнал това, шансовете за това и в бъдеще са нищожни. По-скоро струва си да се заложи върху друг масов феномен: компенсация на липсваща способност с умения. Това е във възможностите, както на образователните практики, така и на съвременната психология.