Литература

Съзнателно, безсъзнателно и ситуация

В тази глава ще разгледаме съзнателното и безсъзнателното качества на преживяването и отношенията им към ситуационната рамка и помежду им. Тук употребяваме термините “съзнателно” и “безсъзнателно”, а не “съзнание” и “безсъзнателна психика”, защото искаме да обозначим две противоположни качества на ситуираното преживяване, а не отделни сфери на психиката. Тъй като безсъзнателно и съзнателно са съотносими качества, още тук ще дадем изходни определения:
Съзнателното е многомерно качество на преживяване, което обикновено е разположено в статична рамка на преживяването (ситуация). Това качество е резултат от участието на Аза в инициирането, разгръщането и завършването на актуалното преживяване. Съзнателното се придружава от усещания за Азовост на преживяването. Тези Азови усещания се описват чрез съвкупност от степенувани свойства (измерения).
Безсъзнателното е качество на ситуирани преживявания, които се пораждат без участие на Аза. То изразява автоматичното действие на разнородни мотивационни, и когнитивни механизми на психиката. Някои от механизмите са вродени, други са придобити. Поведението също има безсъзнателни механизми на регулация. Безсъзнателното се описва с измерения противоположни на съзнателното качество.
Горните определения са доста разгърнати и предполагат множественост на феномените на съзнателно и безсъзнателно. Преди няколко десетилетия се е приемала едно просто различаване между двете основни форми на психичното у човека: съзнателни са преживяванията, “облечени” в думи, а безсъзнателни са преживяванията, които индивидът не може да разкаже. Интересно е, че този критерий е бил признат и в бихейвиоризма и в психоанализата, колкото и да изглеждат различни идеите на двете направления.
Съзнателното и безсъзнателното са качества, аспекти на единни преживявания, а не самостоятелни преживявания. Няма съзнателно или безсъзнателно преживяване в чист вид. Затова следва да се говори за съзнателни и безсъзнателни измерения на конкретно преживяване. И двете качества са вплетени в структурата и динамиката на актуалната ситуация. Диференциацията на двете качества става предимно поради участието или липсата на участие на Аза в микрогенезиса на актуалното преживяване на ситуацията.
Азът - източник на съзнатост
Има забележимо степенуване на интегралното качество съзнателност на преживяването. То, както беше казано, е многомерно. Главният му параметър може да се нарече “сила на присъствието на Аза” в ситуацията. Азът не е субективна вещ, а преживяван източник на Аз-функции. Те са доста на брой и подреждането им по важност е неизяснено поне засега. Ето и списък на по-изявените функции на Аза:
 Иницииране и извършване на волеви действия;
 Активиране и притежаване на психичните функции, желания, намерения и всякакви мимолетни подбуди;
 Център на актуалната ситуация;
 Създаване и поддържане на полова идентичност;
 Замисляне и осъществяване на жизнено дело и на наратив за него; източник на надситуативна активност;
 Употреба на личното местоимение Аз по граматично правилен начин;
 Интегриране на ситуационните редове (СР-е) на всекидневието в единна реалност;
 Създаване на непрекъснатост на минало, настояще и бъдеще на субекта; поддържане на автобиографична континуалност;
 Поддържане на чувство за достойнство; поемане на отговорност и преживяване на вина при неуспех;
 Осъществяване на психологически защити от травмиращи събития и преживявания;
 Удовлетворяване на потребност от самостоятелност и лична автономия; преживяване на чувство за свобода и неограниченост;
 Рефлексия върху собствените Аз-функции и его-състояния; ситуативна самооценка;
 Откриване на ценности и смисли, реализация на ценностни избори;
 Носител на импровизация и на игрово начало в СР-е;
Списъкът е по-скоро описателен, отколкото обяснителен. Специален анализ трябва да установи колко и какви са функциите на Аза като източник на активност.
Азът е свръх-наситена форма на преживявана субектност, при която активността в ситуацията придобива посока “отвътре-навън” и се реализира някоя от изброените (или друга) Аз-функции. Може да се предположи, че Азът води началото си от забраната да се преживява повече от една подбуда в даден психологически момент. Серията единични подбуди се приписват на единен източник. Така Азът се оказва продукт на безсъзнателни умозаключения за единичност на въображаем източник на подбуди.
За множествеността на Азовете се говори в древни будистки текстове. У. Джеймс също обсъжда множество Азове (Selves) на индивида – социален, Аз-наблюдател и пр. Джеймс е смятал, че индивидът има толкова разновидности на Аз, колкото са и ситуациите, в които би могъл да си представи, че е активен деятел. Концепцията на Р. Леинг също постулира множество Азове в опита на индивида. Дж. Х. Мийд приема единен Аз (Self), но го разделя на субектна (I) и обектна (me) фази, които се редуват бързо във времето. Така субект-обектната релация става вътрешно присъща структура и динамика на Аза. Алтернативата “реален – въобразен Аз” остава загадка за психологията. Ние изхождаме от идеята, че Азът е реално равнище на субектния блок на психиката на човека, въплъщаващ чиста субектност чрез набор от функции. Въплътената част според нас се съставя от его-идентификации, които функционират като “разширено Аз”. Това е модификация на Мийдовата идея, изложена по-горе.
При включване на съответна Аз-функция биопсихичните функции – познавателни и емоционални - се преживяват като желани и направлявани от Аза. Без него те изглеждат сякаш се движат на автопилот.
Азът се “сраства”, отъждествява с определени идеи, емоции, хора, вещи, социални роли, умения, смисли и цялостен стил на живот, които е прието да се наричат его-идентификации. Той като че ли е потънал в тях и престава да мисли себе си като свободно същество. Всъщност честото упражняване на специфична Азова активност в някакъв тип ситуации води до пристрастяване, до идентификации и бавно отслабване на Азовото начало, или с други думи - Аз чувството. Разнообразието и импровизацията в СР-е на субекта усилват Аз-чувството и в перспектива забавят отслабването му. Приведените доводи правят убедителна идеята, че Азовостта в различните й проявления е ядро на съзнатостта на преживяванията.
Азовостта се поражда и от фундаменталното устройство на ситуацията като единица на опита. Предметите, явяващи се в ситуационната рамка, са “застинали”, “спрели” и промени, движение сякаш се внасят от света извън тялото на индивида и от вътрешното единство – Аза. Обектите и състоянията траят безусловно, те изпъкват като че ли в пространството “пред” Аза, и пред-хождат действията му във времето.
Има една стабилност на рамката, формата на преживяването, която е обезпечена от невро-физиологични механизми. Въпреки че субектът движи очите си, но не води до въртене на изгледа на нещата. Нещо в нас коригира изгледите, изваждайки ефектите на скоковете на вертикалната ос на движение на окото, и оставя едно стабилна зрителна сцена. В слуха също се произвежда стабилна локализация на звука, при която източникът на звука се движи, а слуховото пространство остава неподвижно. Така е и с активния допир – опипващите движения на ръката не водят до безразборни допирни усещания, а се усещат в обект, разположен в неподвижно пространство. Понякога наричат това предметност на сензо-перцептивните процеси, но в случая оперира механизъм за постигане на стабилност на рамката на цялостното преживяване. Тази рамка изглежда е амодална и не зависи от особеностите на сетивните органи. Рамката на преживяване се вписва естествено в образа на света (ОС) на индивида.
Двата източника на промени се преживяват като “сили”, придаващи движение и променливост в две противоположни посоки. “Силите”, въздействащи върху предметите и състоянията в ситуацията “отвътре”, се схващат като Аз. Така динамичните фактори разполовяват ситуацията на това, което още немският философ Й. Г. Фихте е забелязал като разрив в човешкия опит “Аз – неАз”, по-късно обозначен като “субект-обектна” структура на опита. Самата структура на неподвижни състояния, образуващи ситуационно поле, което дава опора на преживяването, и две посоки на движение, създава по необходим начин дихотимична структура на преживяванията.
В конкретни ситуации Азът се идентифицира с посоката и фокуса на преднамереното (волево) внимание. Азът се задава във вид на “будно петно”, “прожектор”, движещо се по собствено желание в едно пространство на опита. Затова не случайно някои изследователи на съзнанието, например У. Пенфилд, са били склонни да го приравняват с действието на вниманието.
Азът и чувството за съзнаване (Аз-чувството) не съвпадат с това, което се случва в ситуацията. В нея има съдържания, които не зависят от инициативата и изборите на Аза. Ето защо съзнавано не е тъждествено с преживяване на актуална ситуация. Съзнаването е винаги част, макар и променлива, от съдържанието на актуалната ситуация.
Видове безсъзнателно и проявленията му в ситуация
Безсъзнателното се състои от знание и подбуди, очаквания и факти, от съответни механизми, някои вродени, други – придобити, но то в крайна сметка не създава самостоятелни преживявания. Безсъзнателното има съдържание и форма. Следва да се разграничават два вида безсъзнателно: реално и потенциално безсъзнателно. Потенциално безсъзнателното е всъщност образът на света (ОС). Реалното безсъзнателно е съдържание и динамични тенденции, които не се отчитат от Аза в текущата ситуация, но формират нейния смисъл и ефекти без чувство за субективен контрол от страна на субектните равнища.
Терминът “безсъзнателно” се отнася до активността на съвкупност от психически модули (механизми, процесори), действащи бързо, паралелно и без усилия, понякога в конфликт един с друг, друг път – съгласувано. Всъщност едва ли би могло да се намери обща логика на безсъзнателното, както се опитват да докажат психоаналитиците.
Обратно, съзнаваното е единично, серийно, бавно, често се извършва с усилия, опитва се да установи логическа и смислова подредба на подбудите и състоянията в и между ситуациите. Тази линейна организация на съзнаваното, дава възможност то да се мисли като организирано като последователни “стъпки” или “ходове”. Най-приетият термин е “съзнателни актове”. И така съзнателното се разгръща в ситуационното поле във вид на последователни съзнателни актове, реализиращи някаква устойчива подбуда чрез промеждутъчни цели.
В резюме, нашият общопсихологически модел приема, че в ситуационното поле оперират механизми и тенденции с противоположни параметри на функциониране. Безсъзнателното отговаря на функционирането на древни еволюционни механизми, по-консервативно е, действа по образци, вродени или придобити, които много трудно угасват. Механизмите на безсъзнателното действат модуларно, специализирано по съдържание и процеси. Те не изискват да се вземат решения относно детайли и модификации на процеса на извършване. Така безсъзнателно и съзнателно са събирателни понятия на противоположни модуси на действие с техните плюсове и минуси, възникнали на различни стадии на психичната еволюция.
Един незабележим, но повсеместен вид безсъзнателно е “семантичната активация” при слухови и зрителни възприятия. Нашите образи на възприятието (перцепти) извиличат думи и производни семантични свойства от дългосрочната памет обикновено без особени усилия. Процесът на активация е автоматичен, безсъзнателен, съзнателен е често словесният ефект, т. е. преживяването на думи и изрази, провокирани от възприятието.
Най-забележимата част на безсъзнателното са навиците. Една мини-теория на навиците е обсъдена в раздела за навици и привички. От него ще припомним, че еволюционно навиците са били предназначени да оптимизират поведенческите актове (движенията на групи мускули), а после са се “враснали” навътре, вторично са станали механизми на психична регулация. Те са най-простата форма на безсъзнателна организация, защото се отключват от съвсем специализирани стимули и се извършват бързо, стандартно и без усилие. А това са родови признаци на всяко безсъзнателно. Специфичното в навика е тъкмо неговата придобитост. Донякъде огрубено може да се каже, че навикът е единица на “поведенческото безсъзнателно”.
Обратно на навиците съществуват сложни вродени форми на безсъзнателна организация на опита наречени от К.-Г. Юнг “архетипи”. Архетипите са безсъзнателни модели на най-важните предмети-цялости на родовия живот на хората. Те са родова памет, която е защитена от променящото действие на съзнателното. Архетипите се проявяват като “празнини” в опита на човека, които настойчиво изискват активност от някакъв вид, за да бъдат запълнени. Те имат мотивиращо действие и са част от мотивационното безсъзнателно. Архетипите не мотат да се осъзнаят директно, но те инициират производството на символи и се въплъщават в обществени ритуали. У надарените индивиди архетипите се превръщат в мотивация за творческа дейност Познанието на архетипите е възможно по устойчивите последици от активността им. Същественото за архетипите е, че те възпроизвеждат цялостни форми на живот или на същностни фигури и предмети на съответната форма на живот. Това действие е коренно различно от навика, който е предназначен да адаптира индивида към съвсем ограничен вид ситуации.
Друг вид мотивационно безсъзнателно е действието на сексуалния нагон. Откритието му е заслуга най-вече на З. Фройд. Изглежда сексуалността става безсъзнателна сила, формираща личността на детето, когато нагонът е (1) твърде силен у конкретния индивид и (2) е подложен на репресия в една пуританска култура. Ако едно от двете неща не е налице, нагонът не може да получи съдбоносното влияние, което Фройд му приписва.
Трети вид мотивационно безсъзнателно е описан от видния психоаналитик А. Адлер като “комплекс за непълноценност”. Той е свързан с дългия период на безпомощност на детето. А при наличието на телесна травма, или при серия неуспехи в живота комплексът се задълбочава и се превръща в “комплекс за малоценност”. Може би в крайния случай това би било травмиращо предусещане на пълната безсмислица на собствения живот! Според Адлер комплексът за непълноценност в нормалното развитие поражда мощни безсъзнателни процеси на компенсация на чувството за непълноценност. Тези процес могат да се хипертрофират и да станат свръхкомпенсация, която да “избие” в творчество или девиантно поведение.
Освен поведенческото и мотивационно безсъзнателно има и трета група безсъзнателни феномени, които условно можем да наречем “когнитивно безсъзнателно”. Названието показва, че то е свързано с процеси на познание.
Най-важна разновидност на последния тип безсъзнателно е имплицитното учене (Reber, 1993). То е свързано с автоматично извличане на структури (патерни) и правила в най-разнообразни ситуации и съобразяването им в последващи актуализации на ситуациите.
Най-впечатляващото потвърждение на имплицитното учене е експерименталната парадигма за обучение на миниатюрни изкуствени граматики. Накратко тя се състои в следното: съставят се изкуствени думи (акроними) според набор от изкуствени правила на редуване на срички и звуци, тези акроними се редуват в изречения не случайно, а пак според замислени изкуствени правила. Така се образува изкуствен език, който става основа на обучителен експеримент. В първата, обучителна част на изследваните лица се представят за по няколко секунди на слайдове или по друг начин акроними (образци) от изкуствения език. Изследваните просто ги гледат в няколко обучителни сесии, траещи по час или два. После се провежда сесия, в която се проверява придобитото знание за изкуствения език по следния начин: Правят се поредици от слайдове с образци и не-образци (изкуствени думи, нарушаващи правилата, non-words). Образците (други, а не използваните при обучението) и не-образците се представят в случайна последователност. От изследваните лица се иска да разпознаят образците от необразците. Оказва се, че опитните лица могат да разпознават образците (акронимите) с голяма точност без да знаят правилата на изкуствения език. В други експерименти опитните лица разпознавали успешно граматични от аграматични изречения на изкуствения език. Тази способност за учене без осъзнаване на правилата А. Рийбър нарича “имплицитно учене” (Reber, 1992).
Това е изкуствено възпроизвеждане на процеса на езиково обучение, през който минава всяко бебе докато стане компетентен носител на някой от естествените езици. Никое малко дете не знае огромния брой езикови правила, според които се организира дискурса на всекидневното говорене, не това не му пречи превъзходно да се съобразява с тях, когато то построява своите изказвания. От горните експерименти и от спонтанното овладяване на естествения език се вижда, че човек се учи без да знае, че се учи. Дори и да не иска, пак се учи! Тъкмо това се нарича “имплицитно” (подразбиращо се) учене. Според А. Рийбър това е еволюционно древна форма на учене, която предхожда развитието на механизмите на осъзнаване и е останала да работи паралелно с тях, защото жизнените условия на човешкия живот са потвърдили, дори усилили тяхната ефективност. Имплицитното учене е безсъзнателно в два аспекта: (1) става без намерение за учене; (2) не се опира на правила и признаци, за които би могло да се даде съзнателен отчет.
Тук следва да се уточни, че имплицитно познание не означава напълно безсъзнателно, по-скоро “периферно осъзнато”, като резултатът се осъзнава поне смътно, а от друга страна се преживяват гама от емоции, които направляват съжденията и понятията на субекта. О. К. Тихомиров сполучливо ги нарича емоции, служещи като евристики.
Логично е да се предположи, че образът на света (ОС) - интегралната форма на безсъзнателно, включващо трите типа безсъзнателно (поведенческо, мотивационно и когнитивно), - се обогатява и диференцира чрез имплицитно учене или чрез някакви негови модификации. В крайна сметка обсъжданите три типа безсъзнателно са функционални диференциации на първичния ОС, с който субектът е екипиран още от първите си взаимодействия като самостоятелно същество. Ще повторим по смисъл, че ОС е организираното, схематизирано минало на субекта, вродено и придобито, поставено в служба на настоящето и бъдещето. Безсъзнателно, във вид на ОС, продуцира очаквания от по-общо и по-конкретно естество, които подготвят субекта за ефективни реакции на случващото се.
От действието на безсъзнателното, съвкупно и по части, се поражда спектър от състояния и емоции на очакване, който има разнообразни тонове: съмнение, обнадежденост, остро любопитство, напрегнатост пред рискован ход, оптимистична приповдигнатост, делово изчакване и пр. Езикът, на който безсъзнателното излъчва информация за себе си, е съставен от емоции и очаквания. Те са слабо представени в речника на всеки естествен език и затова трудно се осъзнават, а още по-трудно се съобщават на други хора.
Безсъзнателното съществува защото помага на човека не просто да оцелее в един свят, но и защото му придава една гарантирано човешка форма на света, която изпреварва нашите възможности да го осъзнаваме. Безсъзнателното очовечава света преди той да стане предмет на осъзнаване и преобразуване. Затова на безсъзнателното не бива да се гледа като на еволюционен реликт, подобно на някои анатомични части на човешкото тяло или пък на животинското в човешката психика, а на програма за придаване на човешки измерения на света преди и независимо от нашето съзнание.
Функции на съзнателните състояния
В началото на главата описахме съзнателните състояния като функции на инстанцията Аз в структурата на личността. Но съзнателните актове имат свои действия и познавателни възможности, които оправдават употребата им от Аза в ситуационното поле. Така самите факти на осъзнаване могат да имат конструктивно предназначение в динамиката на преживяването. В този анализ ще се опрем на една конструктивистка концепция за съзнанието (Mandler and Nakamura, 1987).
Те описват съзнанието като серийно устройство, действащо “отгоре–надолу” (top-down). Според тях в бихейвиористичните времена съзнанието е било скрито зад механизмите на внимание, но в съзнанието се включват само вътрешните форми на внимание, опериращи върху репрезентации. Вниманието е било отъждествявано и с краткосрочната памет. Това според авторите също е неправомерно, защото обемът на съзнателното състояние е едно до две моментно свързвани преживявани единици, а не от 5 до 9, както в краткосрочната памет.Супер-ограниченият капацитет на съзнанието (1-2 единици) противодейства на “разсейващия ефект” на стимулацията от средата. Съзнанието се активира според нуждите и приоритетите на момента, т. е. от ситуационни изисквания. Съзнанието е устройство за оценяване на значения, смисъл и за планиране на активността на високо равнище. Съзнанието най-общо изпълнява следните функции: (1) активиране от дългосрочната памет избирателно на съдържания, потенциално важни за постигане на цели; тази активация се извършва “отгоре-надолу”, за разлика от “семантичната активация, която е безсъзнателна и се осъществява “отдолу-нагоре”; (2) учене “отгоре – надолу, когато оценката за важност, ценност и съгласуване с личностните смисли предхождат запомнянето на фактите и автоматизирането при навиците. Макар и по-рядко автоматизираните навици могат да се подлагат на осъзнаване с цел да им се придадат експресивни, личностни свойства, например, навиците на умел пианист могат да се дезавтоматизиране в конкретни ситуации на заучаване на ново музикално изпълнение, за да се изразят музикални идеи; (3) мета-когнитивна функция, при която се формират нови мисли за налични мисли и така се извършва “разпакетиране”, “дисекция” и “пакетиране” наново на мисловни съдържания (идеи); (4) забелязваща функция, при която чрез вътрешно внимание се отделят като ментални фигури и се правят изпъкващи някои аспекти на преживяването и по такъв начин се тематизират за специално използване; (5) откриване на причини за грешки в познанието и поведението; (6) създаване на психологическа едновременност на две дотогава отделени съдържания и образуване на асоциации; (7) създаване на поле от алтернативи, измежду които да се прави избор. Това са според двамата изследователи аспекти на конструктивистко разбиране на съзнанието. Те много държат на това, че главното предназначение на съзнанието, обединяващо изброените функции, се състои в това, че съзнанието е реагиране на “моментни нужди, изисквания и задачи” (пак там, с. 301).
Такова разбиране на предназначението на съзнанието го прави ключов психологически механизъм на преживяваната ситуация. Човешките ситуации не могат да минат без участието на съзнанието, макар и с различна моментна ангажираност в ситуационното поле. Не съвсем рядко индивидът преживява “блуждаещо осъзнаване”, когато съзнанието се рее свободно и безконтролно в полето на преживяване.
Следва да се изтъкне в допълнение към идеите на Мандлър и Накамура, че необходимост от осъзнаване възниква и от специфичните изисквания на ситуациите на непосредствено общуване. Те предполагат (1) взаимно представяне на психичните състояния на другия участник в комуникативните актове; (2) да предизвикаш желано (контролирано) от тебе психично състояние у другия участник; и понякога (3) да го накараш да “разпознае” в себе си това състояние, т. е. да го осъзнае. Най-важни за представяне са намеренията на участниците и възниква масовият проблем да се установят намеренията на партньорите в общуването и практическите взаимодейстия. Това “проникване” в намеренията стимулира интензивна съзнателна активност във съвместните дейности на всекидневието. Цитиране на чужди мнения в разговори, както и иронията и самоиронията са свидетелства за метакогнитивни актове на съзнанието.
Обикновено обектното равнище на преживяване се формира чрез възприятия и спомняне, които са обусловени от безсъзнателни процеси (отдолу-нагоре), а разнообразните оценки, съпоставяния и пр. се извършват чрез активации на едни или други функции на съзнанието. Както безсъзнателните, така и съзнателните процеси допринасят за смисловата и действена тъкан на ситуацията. Безсъзнателното изпълнява рутинни действия във фонов режим, докато съзнанието е открито към моментните опции на ситуацията, т. е. то е опортюнистично.
Следва да се отбележи, че съзнателните актове и състояния на съзнанието са зависими от културно обусловени средства за овладяване на вътрешния свят, каквито са изразните средства на естествените езици, артефактите като книги, компютри, и изобщо системи за кодиране на информация. Понякога ги наричат “вещи, които ни правят по-умни” и това е вярно. Овладяването на огромен репертоар от интелектуални оръдия на културата е предпоставка на високо-качественото мислене.