Невербална комуникация

Комуникацията може да се определи като осъществяваща се винаги, когато поведението на едно живо същество или система влияе върху поведението на друго същество или система (Buck, 1998).При общуването си в социалния контекст хората използват различни канали за предаване на информация.Въпреки че езикът е това, което може би най-силно отличава хората от другите живи същества, когато говорим, рядко използваме само думите, за да предадем съобщението.Всъщност повече от две трети от цялата човешка комуникация е невербална, което означава, че до голяма степен е безсъзнателно, защото хората често не съзнават невербалните сигнали, които изпращат или получават (Pederson, Wright, Weitz, 1988).
Искайки да изясни невербалното общуване, Рос Бък твърди, че комуникацията има два едновременно протичащи потока: символен, който е заучен, преднамерен и пропозиционален, основан на неокортекса, и спонтанен, които е биологично основан, директен, непропозиционален и базиран в подкорието на мозъка.Тъй като изразяването на емоциите е сходно при всички човешки същества, тази система за комуникация би трябвало да има гинетична основа.
След като е биологично структурирана както по отношение на изпращането, така и на получаването, спонтанната комуникация е пряка, защото не изисква намерение от страна на изпращащия и умозаключения от страна на получаващия.Получателят има непосредствен достъп до мотивационно – емоционалното състояние на изпращащия, защото сме биологично детерминирани да изпращаме и да получаваме такава информация и да “знаем” нейния смисъл.
От друга страна, символната комуникация е заучена и културно моделирана, основава се на символи, преднамерена е и се състои от пророзиции.Невербалната комуникация може да бъде и от двата типа.Символната невербална комуникация включва културно заучени жестове, които придружават езика – емблеми, илюстратори и регулатори.Емблемите са незвисими жестове с ясно определени значения, например вдигнатите рамене за изразяване учудване или незнание.Илюстраторите просто подкрепят някои други съобщения, те нямат смисъл сами по себе си, например начинът, по който човек използва ръцете си, за да подчертае нещо, което говори.Регулаторите са жестове, използвани за регулиране на текущата дейност.Знаковия език и пантомимата са също символни, макар и не вербални.Натрупват се данни, че символната комуникация (вербална и невербална) има обща основа в езиковата компетентност и се свързва с преработката в лявото полукълбо, докато спонтанната комуникация – в дясното полукълбо.
Според Аргайл (Argyle, 1969;1972) невербалните сигнали се използват прeдимно за пет основни цели:
1. Управление на социалната ситуация: кой кога ще започне да говори, демонстриране на интерес или отегчение, желание за продължаване или прекратяванв на срещата;
2. Себепредставане: в повечето междуличностни ситуации вербалните съобщенив не са особено социално приемливи носители на информация за Аз-а, ние рядко казваме: “Аз съм приятен, красив, интелигентен и чаровен”.
3. Комуникиране на емоционални състояния: вербалните съобщения за емоционалните състояния често са неясни, а понякога и неверни.Известно е, че основните шест човешки емоции (страх, радост, тъга, отвращение, изненада, гняв) са културно универсални и могат да се предават чрез лицевите изражения, поза, поглед, жестове, физическо разстояние и други.Д. Борисоф и Л. Мерил считат, че “Моногобройните изследвания са установили по-добрите способности на жените както като декодиращи, така и като кодиращи невербални съобщения в сравнение с мъжете”, но причините за това все още не са напълно установени.
4. Предаване на информация за нагласите – тъй като нагласите са общо и продължително (положително или отрицателно) чувство към социални обекти (Petty, Cacioppo, 1981).
5. Контрол на канала: тъй като капацитета на слуховия канал е твърде ограничен и можем смислено да слушаме и да разбираме само един говорещ, вербалните взимодействия обикновено са силно структурирани и организирани.Контролът на канала се отнася до функцията на невербалните сигнали да контролират използването на вербалния канал – сложни сигнали за искане и получаване на думата.Човекът, който иска думата, обикновено сигнализира намерението си, като улавя погледа на говорещия, поема дълбоко дъх, навежда се напред и извършва някои търсещи внимание жестове.Други автори ( Hargie et al.,1994), определят целите на невербалната комуникация в зависимост от контекста,в който тя се използва.Една от основните й функции е да замества речта(например при глухонеми лица);друга цел е да придружава изговореното съдържание и с нея се свързва и “невербалното изтичане на информация”,когато вербалното съобщение противоречи на изразеното по вербален път:изчрвяване,изпотяване,тремор и напрягане на мускулатурата.Също така невербалната комуникация илюстрира графично онова, което се казва:подчертава части оъ вербалните изказвания(чрез по-силно ударение върху някоя дума,използване на паузите,вариране на тона и скоростта на говорене);способства за дефиниране на взаимоотношението:ако някой иска да влияе върху другия, като го доминира, може да използва по-висок глас,по-високо говорене, избиране на централна позиция на масата или в стаята,стоене на по-издигнато място,седене зад бюро,прекъсване на другия, когато говори,дълго гледане на другия.Невербалното поведение може да способства и за определяне на приемливите модели на поведение.
За предаване на невербалното съобщение се използват различни канали,които варират според различните класификационни критерии.Шефлън и Дункън разграничават шест модалности на невербалната комуникация:пространствена,двигателна,параезикова,тактилна, обонятелна и цивилизационна(изкуствена).К.Пидерсън и колегите му се спират на пет канала,чрез които комуникираме:ъгъл на тялото,лице,ръце,длани и крака.Ъгълът на тялото засяга движения напред и назад, които посочват положителна нагласа,докато движенията настрани внушават несигурност и съмнение.Облягането назад често означава, че човекът е отегчен,тревожен или разгневен.Лицето предава безброй съобщения,като най-важната област от него са очите. Ръцете са канал,при който ключовият фактор за интерпретация е интензивността.Човек използва повече движения с ръцете,когато иска да предаде мнението си,по-широки и енергични движения – да подчертае това,което казва.Отворените и отпуснати ръце обикновено са положителен знак,особено ако дланите са вдигнати нагоре.Жестовете на докосване на себе си и “опревяне на облеклото” обикновено сочат напрежение.Кръстосаните ръце и крака изразяват закритост,като ролята на ръцете е по силна втова отношение.Силно кръстосаните ръце,съчетани с напрежение,издават агресия,кръстосаните пръсти говорят за притеснение.
Физическият контакт е най-ранната форма на социална комуникация, която преживява всеки от нас.В повечето европейски и северноамерикански култури докосването между възрастни се регулира от силни социялни конвенции. Докосването между жени, между жени и мъже и между възрастни и деца е социално приемливо,но на докосването между мъже не се гледа с добро око. Чоекът, който стои прав, използва широки и експанзивни жестове и се чувства свободен да докосва другия,се разглежда като “шефа” в междуполовите и бизнес отношенията( Pearson,1985).Според жените повече инициират физически контакт и повече разрешавт да ги докосват.Хората, които са по-близки помежду си, се докосват по-често и повече части от тялото.
Физическият контакт служи на няколко функции, които са свързани с контекста, в който се осъществява, и с взаимоотношенията между партньорите:
1.функцоинална/професионална
2.социална/възпитание
3.дружелюбие/топлота
4.любов/интимност
5.сексуална възбуда
(Heslin,Alper,1983)
Има цели групи от хора,които рядко докосват другите:възрастните, които нямат близки роднини, и овдовелите, които рядко получават или въобще не получават телесен контакт,целящ да способства за удовлетворяване на емоционалните им потребности.Така докосването на предмети може да се превърне в знак за самота.
Жестове.Повечето от жестовете са културно обусловени и са различни в отделните държави, като страните от Средиземноморието са по-богати на автономни жестови от северноевропейските култури. В повечето случаи жестовете се използват за подчертаване на изреченото, много често хората използват движенията на ръцете ,за да стимулират по-бърз мисловен процес, когато не могат да се сетят за подходящата дума например. А.Кендън заключава, че говорещите разделят задачата на предаването на значението между думите и жестовите по такъв начин, че да постигнат или икономия на израза, или определен ефект върху слушателя.Жестът може да се използва като средство за допълване на изречение, което, ако се изговори, може да се окаже смущаващо или да засрамва говорещия.Може да се използва и за съкращаване на изказването, когато времето е малко, за изясняване на потенциално двусмислена дума или като допълнителен компонент на изказването, когато вербалният изказ е неадекватен, за да представи пълноценно информацията.
Някои от жестовете са полово специфични, което се подкрепя от факта, че смяната на половата идентичност се съчетава с възприемане жестовете на противоположния пол.Затова когато мъж демонстрира женствени движения (плавни движения на бедрата, превзета походка и деликатни жестове с ръце), такова поведение обикновено се възприема като признак на хомосексуализъм.
За разлика от жестовете, които са краткотрайни действия, включващи малка част от тялото, позите са действия, които включват по-голяма част от тялото запо-дълго време.Основните категории човешки пози са три: стояща,седяща (клекнала) и лежаща.Позата може да посочва различия в статуса,положителна или отрицателна нагласа и желание за убеждаване.
По време на взимодействието видимо нерелевантни поведения, наречени от А.Шефлън “квазиухажване” (оправяне на облеклото, косата, вратовръзката, кръстосването на краката и т.н.) се изпълняват в критични моменти, за да изразят интерес и ангажираност с определен друг човек.
Лицеви изражения.Още Чарлз Дарвин показва, че лицевите изражения играят съществена роля в комуникацията, тъй като са изключително добри индикатори на основните емоции.Те са универсални и изследванията показват, че заплашителните лица в множество култури съдържат повече триъгълни и диагонални линии отколкото кръгли форми.Жените се усмихват значително по-често и повече, отколкото мъжете.Усмивката може да изразява интерес, добронамереност, съчувствие, емпатия, но и подигравка, сарказъм и т.н.Изследванията показват, че долната част на лицето се свързва придимно със социално насочената и контролирана експресия, а горната част – с истинските чувства.
Погледът е един от най-често срещаните и най-мощните невербални сигнали. Зрителният контакт обикновено сигнализира фокусиран интерес и води до повишена физиологична възбуда у реципиента, но точното значение на зрителния контакт зависи от конкретното взаимодействие, защото може да сигнализира интимност, ангажираност и внимание, но и доминация, агресия или превъзходство.
Изследванията показват, че в типичния разговор между двама души хората се гледат един друг в 61% от времето, а погледът се среща в 31% от времето.Ако единият от партньорите насочва погледа си към другия през 1/3 от времето, това обикновено означава неискреност и прекритост, а ако е през повече от 2/3 от времето обикновено изразява повишен интерес или агресивност.
Наблюдават се и културни различия – южноевропейците по-често и по-продължително гледат другия в очите, докато японците гледат по-скоро шията.
Отдавна е установено, че хората гледат повече, когато слушат, отколкото когато говорят.Взаимното гледане всъщност продължава за кратко, така че когато се осъществи такъв директен контакт, единият от взаимодействащите много бързо го нарушава.Когато има статус на различия, участникът с по-висок статус гледа по-дълго.Жените гледат повече от мъжете, но според други изследвания мъжете са по-доминантни при гледането.Поддържаме по-дълъг зрителен контакт с хора, които харесваме, но и тези които изпитват голяма враждебност един към друг, също се гледат интензивно за дълги периоди от време.
Очите придават и собственото ни състояние на възбуда.Едуард Хес (Hess, 1965) обстойно документира разширяването на зеницата, когато окото вижда нещо приятно. Бебетата и малките деца имат по-широки зеници от възрастните.
Паралингвистичните знаци се определят като безсъдържателни аспекти на речта: интонация, ударение, ритъм, височина, гръмкост, темпо, акцент, качество на гласа, тембър.Изследвания (Ostwald, 1963), използващи речеви спектрограми за анализиране на речевите модели на психиатрични пациенти и нормални изследвани лица, очертават четири типа глас:
1. Остър, хленчещ, детски и възбуден, откриван у някои невротични пациенти.
2. “Плосък” глас, типичен за депресираните и зависими пациенти.
3. “Кух” глас, установяван при някои пациенти със забавено умствено развитие или претърпели мозъчни травми.
4. Екстравертиран, уверен, ечащ глас, откриван често при добре приспособените здрави хора.
Вариацията във височината и темпото са особено важен източник на информация, като бавното темпо и малките вариации във височината сигнализират положителни емоции (активност, изненада, приятни емоции) (Forgas, 1985).Треперенето, чезненето на гласа, както и заекването, изразяват тревожност и възбуда.
Мълчанието (паузите) също са мощно паралингвистично средство.При разговор с непознати или слабо познати хора то се свързва с дискомфорт и отрицателни чувства и хората бързат да го прекратят, защото го приемат за смущаващо.
Проксемиката (ролята на пространството в поведението) има три аспекта: териториалност, лично пространство и ориентация.Според Дж.Фаст социалната дистанция може да се класифицира в четири основни зони в зависимост от целите на взаимодействието:
1. Интимна (0 - 60 см): любов, успокоение или борба; могат да се докосват
2. Лична (60 – 120см): приятели, познати, преобладават вербалните размени, а не толкова докосването.
3. Социална / консултативна (1,20 – 3,30 м): подходящо разстояние за професионалистите при взаимодействие с клиентите си;докосването не е възможно и не е премливо.
4. Публична (повече от 3,30 м): разстоянието, което се поддържа при безлично и формално взаимотношение, на официални срещи с важни обществени фигури.
Основните функции на личното пространство са отбранителната и себепредпазващата, от една страна, а от друга е индикатор за привличането и харесването.Статусните различия, полът, възрастта, класата и културата влияят върху начина на използване на междуличностното пространство.Личното поле се определя и от някои географски фактори, например големината на държавната територия и гъстотата на населението, дали става дума за голям град или малко селище (в малкото селище полето е по-голямо), в какво пространство и територия е живял човек непосредствено след раждането си.
Ориентацията се отнася до позицията на тялото като цяло.Физическата дистанция и ориентацията са обратно свързани, защото при директна ориентация лице в лице разстоянието е по-голямо, докато страничната ориентация е свързана с по-близко разстояние.Сядането един до друг се възприема като акт на сътрудничество, докато ориентацията лице в лице предава внушение за съревнование.Разговорите са най-лесни и безпроблемни, когато събеседниците седят под прав ъгъл един към друг.
Невербална информация може да се придава и посредством начина, по който хората се обличат и се грижат за външния си вид.Например хората със силна потребност от постижения предпочитат дрехите спастелни цветове, а хората с по-слаба потребност от постижения използват по-ярки цветове.
Изследванията дават възможност да се хвърли светлина и върху невербалните насоки, които спомагат за откриване на лъжата у другите.Хората, които лъжат, използват повече двоумения в речта, повече говорни грешки, повишен тон на гласа, повече адаптори, по-кратни отговори на въпросите.Но по принцип невербалната комуникация е важен коректив на вербалната в ежедневното общуване, тъй като е придимно преднамерена и спомага за по-добра ориентация на участниците в социалната ситуация.