Литература

ПОЕМАТА “СЕПТЕМВРИ” – ПЛОД НА ТВОРЧЕСКАТА ДЪРЗОСТ НА ГЕО МИЛЕВ


Естетическата революция на Гео Милев като един от най-ерудираните творци в българската литература след войните е сложна. За малко повече от 10 години с темперамента на търпелив откривател поетът прекрачва класическата традиция, пропагандира и едновременно надмогва символизма, продължава започнатата от Пенчо Славейков естетическа линия в развитието на българката литература за европеизация на нейния облик. Търсейки нови идейни, философски и естетически хоризонти, нови художествени форми и средства за изразяване, той популяризира авангардните постижения и се утвърждава като баща на българския експресионизъм. Неговата поема “Септември” е проява на истинска творческа дързост и се домогва до значението на естетически подвиг.
С тази своя творба Гео Милев достига върховете на българската национална поезия и във философско-естетическо, и в стилово отношение. Поемата е израз на сложните и модернистични авторови търсения, основаващи се на използваните богатите художествени методи. В поетиката на “Септември” се преплитат и обединяват реалност и въображение, документална достоверност и размах на въображението, предметност и метафоричност, разточителност на описанията и лаконичност на художественото обобщение.
Художественият свят на поемата е изграден върху конкретно историческа основа и визира в себе си кървавите събития от септември 1923г. Мила Гео Милева свидетелства, че в основата на създаването на произведението са “преживелиците на Гео в Първата световна война, германската революция и въстанието в 1923г.”. Споделеното от нея фиксира историческото събитие само като повод за написване на творбата и насочва размислите към другите, не по-малко съществени предпоставки и мотиви, които са движили автора в творческия процес. Напълно в духа на принципите на експресионизма, Гео Милев поглежда на кървавото и братоубийствено стълкновение като на нещо грандиозно и величаво, като на една от поредните изяви на криза в бурно променящия се и обновяващ се свят. Поемата е не само реакция на протест от кървавата драма през септември 1923г., не само гневен вик срещу палачите, не само възхищение от подвига на народа, изпълнен с вяра в правото си дело и светлите си идеали, а философско обобщение на борбите на човечеството за освобождение и на вярата в непобедимостта на борческия човешки дух. За Гео Милев борбата по време на септемврийските събития има характер на вечното противопоставяне между роби и господари, и поетът изразява отношението си към страшната трагедия на един революционен погром като внушава мисълта, че поражението е само временен етап от продължаващото, исторически закономерно стълкновение между потиснати и потисници, и победата, изстрадана и скъпо платена е неминуема.
Началните стихове на поемата “припомнят” тъмния, нощен облик на досегашния свят – там, сред мъртвините, мъглите и калта, се заражда обаче светликът на пурпурния гняв. От земните недра сякаш избликва невероятната енергия на новия сътворител на света – народът. Народът събира в себе си всички морални и социални ценности, той е вълшебната “броеница”, на която Гео Милев нанизва едно след друго - труд, честност, истина, енергия, безсмъртие, бъдеще. Поетът се връща отново към уточненията за народа в пета глава, показвайки, че са възстанали:
“…не гении, таланти, протестанти, оратори,
агитатори, фабриканти, въздухоплаватели
……………………………………………………
а селяци, работници, груби простаци,
безимотни, неграмотни………………”
Една неочаквана, тъмна и дива маса е излязла на пътя на историята, призвана е да докаже, че може да се постави нова точка в човешкото развитие. Така “народът” се превръща в понятие за една определена социалнополитическа позиция.
Второто важно понятие, което поетът успява да изгради в творбата си е Отечеството. Той постига това чрез своеобразен експресионистичен бунт срещу държавността – средство за действие на жестоките условности, поробващи човека.
Друго дръзко разрушаване на дотогавашните разбирания е свързано с образа на Бога. Той е свързан с вярата и възкресението, той е оня, който подкрепя порива на човека към обетованите земи на свободата: “О, Боже! Подкрепяй свещеното дело на грубите черни ръце…” Битието на народа като централен герой на поемата(с когото лирическият герой изцяло се е слял) е пресъздадено в библейски и световноисторически план.
В картината на въстанието в четвърта, пета и шеста глава авторът се позовава на факти от конкретно историческо събитие и внушава динамиката му чрез географски уточнения, затова стиховете звучат толкова реалистично. Изразен е възторг от величието на борбата, от единството на хората на “черния труд”. Поетът ги характеризира чрез пародия на високомерното и несправедливо отношение към тях, проявено от силните и “значимите” на деня, наричайки въстаниците “грубите простаци”, “хулигани”, “скот като скот”, като по този начин уточнява социалния състав на тези:
“Хиляди – маса – народ”
Границата между подема и погрома, между възхода и падението, между величавото и катастрофалното, между героичното и трагичното е изразена с единствения стих в най-кратката(седма) глава: “Започва трагедията!”. Това са думи, в които възторгът се слива с ужаса от трагедията на едно жестоко смазано въстание.
В следващите четири глави се извършва обратното движение – обединеният от “хиляди вери”, “хиляди воли”, “хиляди диви сърца” и “хиляди черни ръце” народ се взривява в картината на потушаването, в кошмара на масовата сеч. Изображението на народната трагедия е наситено с натуралистични детайли, за обезлюдената от жестокост земя, за мъртвило. Убито е светлото човешко начало, стъпкани са светлите идеали, разместени са националните стойности. Никой вече не знае какво е “отечество”, липсва опората в миналото, няма нито свещени символи, нито вяра, нито Бог. Чрез ярки метафори и епитети, контрасти и аналогични преходи поетът естетизира грозното и ужасяващото, като съумява да държи читателя и в конкретното родно настояще, и в универсалното историческо време и пространство.
Всеки образ, който поетът внушава, има своеобразен под текст, допълнително значение и звучене. Такъв е и образът на “епически” смелия поп Андрей, който въпреки че носи “на гърдите Христовия кръст”, отхвърля зависимостта на човека от ограничаващите го земните институции, и “без да погледне небето”, увисва на бесилото “велик, сюблимен, непостижим” с поглед “впит – далеко…”.
Изразир чувствата, които предизвиква у него подемът и погромът в борбата за възкресяването на “човека за нов и свободен живот”, преминал през съмненията и невярата, през надеждите и безнадеждността, в дванадесета глава лирическият герои отново се връща към изстраданата в ужаса и смъртта вяра, че човечеството ще бъде спасено. Народът е победен физически, но не и духовно. Неговото поражение е временно, а героизмът му е моралната му победа. Чрез позоваване на герои от античната гръцка митология и използването на образи – символи Гео Милев изразява идеята, че всяко историческо престъпление получава своето възмездие и наказанието на палачите е неизбежно. Болката прелива в нова енергия и народът смело хвърля предизвикателство към стария свят. По този начин в поемата “Септември” съдбата на човека намира своята трактовка, която е изцяло нова и нетрадиционна за българската литература, както е необикновен, творчески дързък и уникален сложният и противоречив художествен свят на безсмъртната Гео Милева творба.