Физическите и нравствените добродетели на българката в поемата “Ралица” от Пенчо Славейков

Пенчо Славейков е най – нежният и най – вглъбеният български поет, обладан от силна любов към българския народ, чиито най – прекрасни творби той възпява в редица от творбите си. Основно в този род произведения е народния бит, а успоредно с това той поставя много психологични и етични проблеми от живота на хората.
Стъпил здраво върху традициите на българското народно творчество, Славейков създава няколко вълнуващи битово – психологични поеми, сред които са очертава с особена яркост в изображението поемата “Ралица”
Следвайки примера не баща си в “Изворът на Белоногата”, мечтателният поет създава тази вълнуваща творба, в която обаче разширява обема на проблемите в живота на българската жена.
В сентъра на поемата стои образът на Ралица, а останалите герои се разкриват във връзка с нейното изображение. Нейният лик засиява със своята омайваща красота още в първите стихове на поемата. Красотата на българската девойка е внушена с изключително оригинално сравнение:
“Като оназ вечерница в небето –
една бе в село Ралица девойка...”
С хубостта си тя грее като най – ярката звезда на небето и нищо чудно, че всички ергени в селото лудеят по нея. И точно тук авторът подчертава, че външната красота на Ралица е в пълен синхрон и се слива с вътрешното обаяние на характера и. Само чрез един щрих – “модрия и поглед” – той разкрива нейния вътрешен чар.
Останала пълно сираче, отраснала в дома на леля си, тя подарява любовта и сърцето си не на някой богат момък, а на бедния, но трудолюбив и честен Иво. Чрез поетически образи-символи от народното творчество Славейков разкрива по неповторим начин тяхното сходство и силната им любов:
“Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза;
лоза се окол явора обви –
около Ива Ралица девойка.”
Вярна на своята любов и чистото си сърце, Ралица с чест и достойнство отстоява срещу задирянията от чорбаджийския син Стоичко Влаха. Неговата господарска психика, подсилена от страстта по Ралица, го води до срещата му с нея край извора за вода. Свикнал да получава всичко, което пожелае срещу парите си, той се опитва да спечели сърцето на момичето срещу наниз жълтици и обещания за охолен живот и разкош. Чувствата на Ралица са подложени на изпитание, но нейната висока нравственост и здрав морал и помагат да устои на натиска. Силни и покоряващи със своята сила са думите на нейният отказ:
“Пусни!...Сърцето силом се не взема.
Не е то пита, то се не ломи!”
Този момент от творбата издига на най – висок пиедестал непокварената и неподкупна душа на българската девойка, носителка на най – чистите народни добродетели.
Не случайно той отново сравнява девойката – този път със слънцето, което топли и радва сърцата на хората. Така поетът показва нейното благородство, полъха, който излъчва и обаява хората около себе си.
Славейков не спира разказа си със сватбата на Ралица и Иво. Продължавайки събитията, той внася нови черти в образа на своята героиня. Честит и радостен е животът на двамата млади. Диалогът край огнището изразява чистотата и свенливостта в техните съпружески отношения. Ралица е грижовна съпруга, прекрасна домакиня и уважаваща и почитаща своята свекърва млада жена. За нейното щастие красноречиво говори грейналата на лицето и усмивка. Дните на честит семеен живот обаче са много кратки. Стигайки в своята ревност до престъпление, богаташкият син Стойчо слага край на това щастие с грозното убийство на Иво. Нещастието от жестоката смърт на любимия човек, а веднага след него и на неговата майка, се струпва вурху плещите на младата жена. Но обладана от силен дух и морална сила, Ралица намира сили да носи в себе си жалбата на Иво, окриляна и от живота, който носи в себе си. Светъл и скъп споменза първата и единствена своя любов тя е скътала дълбоко в сърцето си. Но майчиното чувство и вдъхва нови сили за живот и за безпримерен стоицизъм в преодоляването на ежедневните житейски проблеми. Животът на Ралица е тежък, тя работи ден и нощ, но когато познае в очите на сина си очите на Иво, на лицето и отново цъфва нейната прекрасна усмивка – символ на непреклонната жизненост и твърдост, характерни за жената от народа:
“Но в ваклите очи на свойта рожба,
когато тя си вгледа и познай
в тях Ива – до сърце си го притисне,
и пак оная хубава усмивка
на устните и цъфва, от живота
ненадломена – с несломено сърце.”
В своята вярност към Иво Ралица не е вертва на патриархалните закони, тя не е безропотна и пасивна пазителка на семейната чест. В жизненото си поведение тя действа и се ръководи от повелите на сърцето и своята воля.
Ралица е един от най – обаятелните образи на българската жена в цялата наша литература. В духовната и сила и в жизнената и устойчивост са разкрити най – характерните национални черти на българския народ, които го държат здраво свързан със земята, с живота и го извисяват над болката и страданията.