Литература

Ботевата творба “На прощаване в 1868 г.” е колкото типична възрожденска изповед на бунтовника, страдащ за бащино огнище и родна земя, сътворяващ призивното слово за съпротива и неподчинение, толкова и завещание, нетипично за епохата като дълбочина на идеите. Анализационното разграничаване между поетическия свят и житейски факт все пак свидетелства за близост, като се имат предвид биографичните данни за написване на творбата: “Прости ме и веч прощавай! / Аз вече пушка нарамих” “Той си беше приготвил вече и дрехите, цървулите, един револвер и други още принадлежности.” /З. Стоянов за Хр. Ботев/. В подобна огледалност попадат и годината на създаване на творбата и т.нар. подзаглавие, което носи пределна времева конкретизация. Поетическото времево уточняване е двойно фиксирано в заглавието не само от календарната дата, но и от употребеното отглаголно съществително име “прощаване”. Съчетани в подчинителна връзка с предлога “на” /със значение на времепроява на ставащото/ двете думи задават духовното време в творбата.
Негови най-активни компоненти са ПРОШКАТА и ЗАВЕТЪТ, които са преобразувани в действия, съграждащи смисъл, отправен към преодоляване на робското страдание.
Измолването и изискването на прошка са ритуални действия, които трябва по своеобразен начин да уравновесят отношенията в патриархалния космос. Прошката изравнява времевите /минали или бъдещи/ прояви на негативни /сторени или евентуални/ действия към положителния код на настоящето, когато трябва да се изрекат най-съкровените слова: “Прости ме и веч прощавай!” Подобна настоятелна молба, която носи нюансите на повелителност, обхваща целия спектър от комуникативни нагласи в този момент. Прошката “изчиства” отношенията, но и подготвя лирическия герой за неговия труден преход през света на робските сълзи и поруганата чест, за да приеме като еднакво възможни и завръщането, и смъртта.
Смислово прошката и прощаването се натоварват със значенията на извинение и на раздяла. Мотивът за раздялата е представен като универсално осъществен акт. Невъзможността да се “охраняват” домът, семейството, битът самоопределя лирическите герои като “клети”, т.е. нещастни, злочести. Робството е лишило и родно пространство, и “тежка чужбина” от усещането за реалност на живота. Картината на поругания дом сякаш идва от бездната на ада, използван е тавтологичен постоянен епитет “черни чернеят”, конструкция, позната от песенния фолклор. Интимно-родовите отношения са само една мнима реалност. И все пак е изградена метафора на продължаващия живот чрез шесткратните словесни мостове, отправени към либето в хода на лирическото време. Непълноценността на загърбената робска тегоба е реализирана с невероятен поетически усет точно при описването на либето:
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше.
Липсва словото, липсва гласът, един забавен каданс в напрегнатата изповед, най-тихият момент в цялата творба. Впиването, изсмукването на жизнеността от тялото, неговото изсушаване и поругаване са метонимични разлагания на робския живот в Ботевото творчество.
Единственият положителен обрат в първата част на творбата е в контраста, идващ от тихата БЯЛА лента на Дунава, разполовяваща в текстовото поле безкрайната мъка, тъга, сълзи. Евентуалното бъдещо действие символичният жест на преминаване на Дунава / ”ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”/ - е с ключова идейна натовареност. Реката е митологичен и фолклорен знак за осъществяван преход, за извършвана промяна с героя. В текста тя е разделителна нишка между добро и зло, между страдание и героизъм, между немилия и недраг лирически герой и юнака, в който се легендаризира.
Според фолклорното световъзприемане, отлъчието от дома, попадането в не-свой свят, е знак за нарушен порядък. Пътуването на героя през паралелните структури от земи и пространства, означаващи изпитанията, е движение, което възстановява поетапно загубената преоткрита хармония на златното митологично време. Но процесът е съпроводен с добиване на ценности и истини, на нов “образ”, на нов статут. Нерядко тласък за подобно действие може да бъде изречената клетва. В народните вярвания се смята, че клетвите могат да докарат на човека най-голямо нещастие не само за него, но и за челядта му, стигат до бога и той ги изпълнява /Д. Маринов/. Майката и бащата кълнат сина си само когато той ги пропъди и ги остави да се скитат по чужди къщи. В текста клетвата е провокирана от лирическия герой и тя трябва да бъде отправена отново към онзи, който е причина за скитничеството на аза, за поругаването и лишаването му от дом. Но защо врагът трябва да бъде проклинан, което показва крайност на трагизма, точно от майката, а не от бащата, чиито клетви са огън и са с по-голяма сила. Бащината клетва е със статута на пълна разрушителна сила за знаците на рода, на метариалността - дом, ниви. Майчината клетва се свързва с майчиното мляко /майчини сълзи - майчино мляко - майчина клетва - равновесни центрове, около които се разполага битието на героя в опитите да бъде разбран и подкрепен/. Така тя придобива функциите на преградна стена и насърчение /повторителността, която се съдържа в използваните глаголни форми “кълни” - “проклинай”/. Осмисля се като благословия за победно завръщане или “аргументира” смъртта, става прошка за избора СЕГА /”та тебе клета оставих”/ за първо чедо да жалиш”/ като антитеза ДОТОГАВА /”да ходим, да се скитаме”/ - неопределеност на действията, безпосочност, която не може да бъде позитивна.
Отвъдността на чуждата земя е лирическо и житейско следствие от “таз турска черна прокуда”, която пропъжда младите. Така желанието да се получи прошка се обвързва и с трагичното разполовяване на света на свой и чужд. Чужд е не само светът на тираните, но и на всички, които не разбират лирическия аз, не тръгват след него. Лирическият герой е сред близки, сред едноверци и в същото време самотата на предприетия индивидуален акт го прави недотам разбран. В текста е активиран популярен възрожденски мотив за скитничеството, за самотата, за неразбирането. Варианти на тази ситуация са тръгването, пътуването, завръщането. В “На прощаване” присъстват и трите аспекта на принудителна разлъка със страдащата родина, като завръщането е основен смислово-организиращ център. Условната водна граница има и друго важно идейно значение. Ритуалът на посвещение се свързва с раждането на юнака1 и с моралното основание да остави своя завет.
Обикновено завещанието е приоритет на по-възрастните, но изповедният характер на творбата събира молекулите на биографията на мощния лирически глас, за да бъдат споени в цялостен облик чрез смъртта. Смъртта е връзката между земно и отвъдно, за нея се мисли съзнателно, когато игрите на съдбата станат част от конкретното битие на индивида. Основен неин измерител и културологичен класификатор е завещанието, заветът.
Така “виденията” на смъртта и на победата носят своеобразни послания. Смъртта не се схваща като окончателност, а като фигуративно, изгубило усещането за страх предизвикателство за приемственост. Поставянето на завръщането на втори план, т.е. на живота, след глобалната картина на физическо унищожение отвежда към йерархията на понятията, “подредени” в лирическото време от лирическия герой. Противно на това, словосъчетанието “свобода или смърт юнашка” ги размества като последователност, но и равнопоставя като синтактична връзка. Възможни са всякакви варианти на съчинителни и подчинителни позиции между изразяваните значения, но ясно е, че рязка граница между тях не може да бъде поставена. Заветът на лирическия герой потъва в неясните очертания на всякаква бъдещност “НЯВГА”. Може би най-великите от хората обичат славата, но я обичат не като собствено безсмъртие, а като абстрактно безсмъртие, към което може и да не се числят /Ф. Песоа/. Но без посвещение бунтовникът не може да прекрачи буквално или метафорично очертана граница, за да стигне до скърбящия роден свят. И тъй като и текстово, и реално смъртта разполага с повече права, героят трябва да я “обработи” с механизмите на спомена и на завета. Като старинна снимка тя е фиксирана с два цвята черен и бял. Унищоженото физическо тяло като знак за тленността на материалното ще бъде обезсмъртено чрез сливането му с природата, с вечната материя:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната.
Вертикалът, който очертава космически обем /земя скали, орляци/ на извършваното природно причастие, е белязан и с цветовия контраст, и с особената сакрализация на поруганата родна земя /черни кърви в черната земя - кръвта е алюзия за очистване на обременената от греховност родна земя/. Посланията на юнашкото тяло вече са ориентирани към желанието не за своеобразно ритуално прощаване с него, а към метафизичното съзерцание на извършения подвиг в порива към свобода. Помненето и търсенето на тялото са най-мистичният, но и най-осезаемият завет към невръстните братя. Тези действия ще повтарят акта на подвига и ще възстановяват схватката с поробителя чрез търсената намерена пушка и сабя. Ако заветът е станал действаща съпротивителна сила, ако биещото се тяло получава чрез него втори живот в лицето на невръстните братя, то тогава има необходимост от атрибутите на юнашката битка:
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват
Смъртта, метафорично изградена чрез поздрав и ласка, милувка, ще възмезди за загубата на героя сякаш с лекота. Действия с положителна натовареност по необичаен начин ще възпират всевластното насилие и ще възстановяват патриархалното равновесие.
Смислово темата за завета е развита и чрез темата за паметта, в която активни символи са “песен юнашка” - "да каже нявга народът”- “с сърце сичко разкажи”.
Словото /сърцето е интимна реч/ трябва да разкаже за пътя на бунтовника, за духовните несрети, за страданието, ако си послужим с два лирически акцента “куршум пропей” и “с куршум пронизан” за песента и за смъртта по пътя на безсмъртието. То ще насърчи и научи братята на необходимата за бунтовника, за юнака духовна амплитуда “силно да любят и мразят”.
Либето в първата част на творбата поставя рамките на патриархалния канон, желанието за мъжка защита за съхраняване на рода чрез скритата тъга и метафорично пронизване на сърцето на юнака. При визията за победното завръщане любимата ще бъде посветена в борбата чрез рутинни жестове на любовта, поставени в нетрадиционно словесно обкръжение: ”А аз ще либе прегърна/ с кървава ръка през рамо/ да чуй то сърце юнашко, / как тупа сърце, играе/ плачът му да спра с целувка,/ сълзи му с уста да глътна.” Посвещаването не е приоритет за братята, защото е необходимо кодът на юначеството да бъде предаден на цялата родова общност, на всеки, почувствал се не-роб. Заветът и прошката:
Пък тогаз, майко, прощавай.
Ти, либе, не ме забравяй.
изравняват двете антропологични линии в творбата:
• мъжката - бащино огнище; баща и братя черни чернеят; братя невръстни - юнашко сърце;
• женската - не плачи, майко; кълни, майко, проклинай; първо мляко засукал; с сърце сичко разкажи; две щат сълзи да капнат; но туй щат братя да видят.
Смисловият обрат “дето ще кажат за мене / ”нехрани майка излезе”, “ да каже нявга народът: / умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода...” е носител на кристализираща духовна памет, на действена легендаризация, на постигнато причастие с нетленното, вечното чрез механизмите на употреба на словото. Силната творческа интуиция на Ботев и склонността по природа към полюсни изживявания гениално “презастраховат” текста чрез силата на завета, който осмисля съществуването в пролуките към бъдещето. А то е: ”Дружина тръгва, отива,/ пътят е страшен, но славен:/ аз може млад да загина...”
Затваря се кръгът на сегашността.
Измолена е прошката, за да бъде предаден заветът - едно ненапразно усилие, което очертава обемните категории, с които мисли лирическият герой.
Националните задачи, които Ботев възприема като насочени и към него, са осъзнавани като необходимо адекватно осъществяване на един процес със световен обхват. Подобна универсализация на изживяванията се наблюдава и в “На прощаване”, произведение, изпълнено с целия емоционален и мисловен регистър от интимно-родовото до абстрактно човешкото.